Неизлечимото здравеопазване

Силвия Николова,
В-к "МОНИТОР", 11 декември 2008 г.

Memo: Santrapo. Възможно е някои млади лекари да се изумят от тази диагноза, която не са изучавали нито в дебелите книги, още по-малко са я срещали в специализираните чуждестранни издания. Но повярвайте ми, има я. Тя е част от лекарския фолклор и на практика означава: сандък, трап, поп. Разказват, че я е "поставял" гласно по време на визитация един известен в миналото зевзек - професор по кардиохирургия, за да не стряска болните, но пък да го разбират колегите. Ако някога, та макар и в условията на консервативната соцсистема на Семашко, диагнозата santrapo се оказваше вярна за някои болни, то сега, при здравноосигурителната ни система, претендираща да е от европейски тип, комай се оказва, че засяга всички нас. Защото как човек да твърди точно обратното, когато истината лъсна в цифри и факти, а именно, че българските лекари са рекордьори по вземане на рушвети, а здравната ни система е прогнила от корупция.

Според проучване на ЦИД най-продажната професия у нас е тази на лекарите. Към януари 2007 г. 30,1% от дадените рушвети са отишли в ръцете на медици. Тенденцията нараства с всяка година. По мнение на запитаните през 2005 г. български граждани 54,5 на сто от докторите са подкупни, през миналата година този процент нараства на 64,1. Неофициални данни пък сочат, че под масата в медицината се въртят близо 2,5 млрд. лв., почти колкото държавния бюджет в този сектор. Дори цифрата да е пресилена, едно е ясно, а именно, че корупция в българското здравеопазване има. И нея никой не може да я отрече. Друг е въпросът, че всеки говори за корупцията, често пъти дори самите медици, но не като за нещо от системата, в която и те имат дял, а като нещо извън нея, което нито има общо с тях, нито ги засяга.

Корупцията в българското здравеопазване обаче засяга всички нас. Тя е нашата всеобща Memo: Santrapo. Освен ако не стане чудо, лекарите целокупно да започнат да връщат пликчетата с авансово взетите "хонорари" от болните и техните близки.

Има обаче и едно друго обстоятелство, което засегнатите използват като утежняващо вината, а обвинените - като оневиняващо. Това са ниските заплати и на лекарите, и на медицинския персонал, които са несравними по отношение на тези, които получават техните колеги в средноевропейските страни. Средното месечно възнаграждение на един хирург в многопрофилна университетска болница е 600 лв. Пределно ясно е, че сумата за висококвалифициран труд, при това за специалист, в чиито ръце са поверени човешки животи, е обидно малка. На практика обаче тя е само част от това, което взима той. Към нея се добавят отчисления от сумите по т.нар. клинични пътеки. За всяка една от тях здравната каса плаща различно - според сложността, употребеното време и степента на квалификация. Ако лекарят е кардиохирург например, при това в университетска болница, то само от клинични пътеки доходите му месечно могат да надхвърлят 2000 лв. Отделно се плаща, когато той дава нощни дежурства или в спешния кабинет. На лекарите се полагат и ваучери за храна. Като се сложи чертата, става ясно, че сумата, която някои от тях взимат, надхвърля мечтаните доходи от мнозина българи. В сметката не влизат хонорарите от работа в частна болница в извънработно време. Но пък влиза фактът, че окото на нашенеца е ненаситно. Типична българска черта е да искаме без мярка. Те, лекарите, искат под една или друга форма пари от нас, ние пък искаме да ни лекуват, но да е безплатно, защото така сме свикнали от соца. Истината е, че здравето, като всяко друго нещо в една пазарна система, е стока и бизнес, независимо колко лошо звучи това в нечии уши. И като всеки бизнес в него действат строго определени финансови лостове. Когато те са поставени на място, здравноосигуреният няма грижи за пари, когато стане пациент. Криви ли са обаче, както е у нас, няма начин диагнозата да не е Memo: Santrapo.