Силвия Николова, В. "Монитор", 13 април 2012 г.
Фото: Алексей Димитров
Човек е най-щастлив, когато сбъдне своя мечта. Моята е сбъдната наполовина – имам дом, детето ми е нахранено, облечено, ходи на училище.
Тук има хора, които ме обичат, аз също ги обичам, живеем в мир и любов така, както Исус ни е завещал. Така определя постигнатото за своите 26 години Деси Иванова. Независимо от възрастта си тя говори с мъдростта на преживяла много жена. Действително животът є не е бил лек – родител побойник, приятел грубиян, без подслон и надежда да отгледа достойно сина си. Преди седем години Деси намира подслон в църковния приют на отец Иван в софийското село Нови хан.За тези години тя е не само негова обитателка, но и една от тези, които най-активно помагат в социалната дейност на свещеника.Общо 162 човека живеят тук, от тях 72-ма са деца и младежи. Всички над 3-годишна възраст ходят на училище и детска градина. Това е едно от задължителните условия, за да живееш тук. Другите, които важат за възрастните, са майките да се грижат за децата си,всички да помагат в чистенето не само на собствените стаи, но и на общите помещения и на двора. Вярващите помагат и в храма. В приюта са абсолютнозабранени алкохолът, цигарите, безделието и клюките.
Денят на Деси на Велики четвъртък вчера, започна още в 5 часа сутринта. Младата жена стана рано призори, за да свари и боядиса великденските яйца още при изгрев слънце, както повелява християнската традиция. „Но и за да ги спася от палавите ръчички на хлапетата”, уточнява тя. До началото на литургията в храма тя бе успяла да не само да ги вапца, но и да направи писани перашки по технология, научена от монахиня Хиония, която също помага в църковния социален дом. Първото червено яйце бе отредено за дядо поп, както тук наричат всички ласкаво своя благодетел отец Иван.До обяд Деси и десетина други жени успяха да изметат двора, да измият коридорите, стълбищата, да почистят кухнята.
През това време монахиня Хиония наглеждаше навън една дузини палавници, които час по час притичваха при нея, да я питат кога ще си дойде дядо поп „от полето”. Така хората от приюта наричат помощното стопанство на километър от селото, от което се подпомага в прехраната си челядта на отец Иван. Във фермата възрастните отглеждат 80 овце, 40 кози, агънца, яренца, биволи, крави с 10 теленца, гъски, патици и кокошки. Впрочем това е любимото място за игра на по-големите деца.„Затова най-страшното наказание, когато някой се е провинил, е да го накажа една седмица да не ходи да играе с животните”, разказва през смях отец Иван. Наказанията са за двойка в училище или ако някой се е провинил в школото. Свещеникът освен задълженията си да служи в храма и даосигурява прехраната и битовите нужди
на своите подопечни ходи и на родителските срещи. „Възпитаваме ги да са добри, да спазват Христовите заповеди, но се случва да се срамувам – някой се сбил в училище, друг спал по време на час, трети подсказвал”, не крие духовникът. Независимо че ги гълчи, когато си заслужават, малчуганите го обичат до полуда. Докато разговаря с възрастните и уточнява с доброволците къде какво трябва да се свърши за предстоящия празник, хлапетата го следват неотлъчно.Отец Иван се гордее с петима от по-големите си ученици – двама вече учат в семинарията, един младеж е в техникума по електротехника в Елин Пелин, а три девойчета учат в гимназията по обществено хранене и кетъринг в Пирдоп. Всеки уикенд и през ваканцията те се връщат вкъщи, както наричат църковния социален дом. Грижа на отец Иван са и парите им за път, и джобните. За това, както и за сметките за електричество и вода, помагат спонсори.На Велики четвъртък вчера фондация „Християни” дари на питомцит
е на отец Иван козунаци, шоколади, икони, календари и пособия за рисуване.Детски пюрета, хранителни продукти и дрехи от германската благотворителна организация „Надежда и помощ” чрез българската „Приятели на България” пък получиха обитателите на църковния приют „Свети Николай” в Нови хан.Две агънца за курбан предоставиха семейства от Пазарджишко и Софийско. ОТЕЦ ИВАН ИВАНОВ, настоятел на приюта „Св. Никола” в Нови хан:
Не правете зло, Бог въздава за всяко добро
- Отец Иване, напоследък много българи ходят на църква на Великден, на големите християнски празници. Означава ли това, че народът ни стана по-вярващ, по-добър?
- Храмовете ни се пълнят по Великден и на големи празници, хората не се страхув
ат да влязат в черква, но само Бог знае дали вярата е в сърцето им или влизат да припалят свещ само защото така е прието.Прави впечатление, че в последните години ние, българите, се озлобихме, самоизяждаме се, клеветим се, ненавиждаме се – все неща, които Бог ненавижда. Утешително е обаче, че има и добри хора. Именно те са, които ми помагат. На тях Бог ще въздаде добро, ще преумножи богатството им и ще ги съпътства в техните начинания, защото Той въздава и за добро, и за зло всекиму заслуженото.- С какво не можете да се примирите? Човекът е венецът на Божието творение, но е и грешник. За всеки грях след изповед Господ прощава. Има обаче хора, които забравят, че са Божии създания. С тях не мога да се примиря, с тези, които подминават на улицата човек в нужда, без да им мигне окото. За жалост, има и такива, които не съчувстват. Някои казват: животът ни промени. Животът е тежък, но често пъти ние, българите, сами си го правим непоносим с нашата алчност, злонамереност, завист, вечното ни желание не да помагаме, а да пакостим на тези, които са постигнали нещо. Ето с това не мога и не искам да се примиря. Аз се опитвам да правя колкото мога. Други свещеници също се опитват по места – църковна кухня, приют за временно настаняване. Прави впечатление, че малцина са духовниците, които развиват и социална дейност.
- Защо, според Вас, Българската православна църква изостава в това отношение от останалите църкви, където са уредени и болници, и училища, и социални домове?
- Църквата ни не е виновна. Ние, свещениците, работим доколкото можем, но държавата като цяло не помага. В миналото, преди 1944 г., църквата ни е развивала такава дейност, но е имала и държавна подкрепа. У нас все още на свещенството, на монашеството не се гледа с доверие. Това е наслагване от миналия атеистичен режим, когато беше внушавано на хората, че щом е поп, е буржоазна отрепка, ретрограден елемент, тунеядец. За жалост, минаха повече от двадесет години, в които се радвахме на свобода да изповядваме православната си вяра, но внушаваното на няколко поколения остана, то се променя твърде трудно. Затова и сега, когато аз или пък някой събрат, които развиваме социална дейност, потърсим спонсори, често удряме на камък. Случвало се е дори да ни обиждат, да ни хулят. Но хората не са виновни за това, виновен е строят, който ги възпита в атеизъм и богоборство. Преди две години Българската православна църква започна кампания за по-ангажираното въвеждане на предмета религия в училище не като избираем, а като задължителен.
- Според вас, ако това се случи, ще се промени ли манталитетът на българина, ще станем ли по-добри?
- Това ще бъде спасителният кораб за морала на обществото ни. Сега средното поколение няма вяра в нищо, защото е учено на безверие. Младите пък, и да имат естественото религиозно чувство у себе си, няма кой да го развие, да го възпита, защото родителите са възпитавани в атеизъм, в училище също не ги учат на вяра в Бога. В резултат, младите хора живеят с чувството за безнаказаност – водят разгулен живот, пият, употребяват наркотици, лъжат, крадат. Тяхната вина обаче носи и обществото, което не е създало условия те да бъдат възпитани като достойни православни християни в духа на морала и нравствеността, завещани ни от нашия Господ и Спасител Иисус Христос, който предаде себе си за нас и за нашето спасение.
- Какво може да направи човек все пак, ако прочитайки казаното от вас, реши да се промени, но не знае откъде да започне?
- Първата крачка за такъв човек е да се придържа към девиза „Не вреди, прави добро!”. Не е необходимо веднага да се втурне пряко силите и възможностите си да прави чудеса от героизъм и добротворство. Достатъчно е тихо да каже в сърцето си: „Боже, твой съм, прости ми за свършените лоши неща дотук, дай ми сили да бъда твой достоен син, да започна на чисто, да бъда добър.” Помоли ли се човек на Бога, за каквото и да е, щом е добро, Той ще му помогне. Доброто може да е малко, но в очите на Бога то е голямо – да нахрани беден, да подаде ръка на пресичащ улицата възрастен, да насърчи отчаян. Това са първите крачки, после Бог ще му подскаже какво повече да направи за ближните си. Но дори всеки от нас да прави по една малка крачка към доброто, резултатът няма да закъснее – ще се променим, ще станем по-добри, ще бъдем достойни християни. Господ Иисус Христос ни дава тази възможност всеки ден. Защо да не започнем от днес или от утре, от деня на Възкресението Христово!
Няма коментари:
Публикуване на коментар