Силвия Николова,
В. "Монитор", 16 юли 2013 г.
(Ближен е) оня, който му стори милост. Тогава Иисус му каза: иди и ти прави също така. (Лука 10: 23-37).Така лаконично, но категорично отговаря Господ на учениците Си, които след като са чули Притчата за самарянина, Го питат, кои са техни ближни, за да им помагат. Да дадеш на нищия или да се оправдаеш, че си оставил празна протегнатата ръка, с благовиден претекст, е избор, поставен от живота още от древността. Въпросът тук е не в зададената
Сн.:Истински божи служител е отец Иван от Нови хан.
дилема, а в отговора за нейното разрешаване – да дадеш или да се направиш на неразбрал, невидял и нечул.
Българската православна църква като цяло не се отличава с особена чуваемост на ешките проблеми. Нейните архиереи, с малки изключения, предпочитат да ги оставят да оттекат от само себе си, но не и да потърсят тяхното решение. Нещо повече, не малка част от тях са готови да спорят и изкарват смешни доводи, за да се измъкнат сухи от обвиненията на обществото, че с бездействието и нерядко с неадекватността си, всекидневно превръщат църквата ни в нарицателно за нахалство, наглост,
бягство от отговорност
и печалбарство. Някои дори се опитват да прокарат мнението, че уж тя, църквата, била толкова мистична, че да се занимава с битието земно е нещо твърде профанско, кощунствено, едва ли не омърсително за светостта. Ерго, разбирайте за „светостта” на някои духовници, които иначе не се свенят, проповядвайки благочестие и скромност, да вземат и последния лев на пенсионерката за треба.
Българската православна църква не развива системна нито катехизаторска, нито социална, нито духовна или каквато и да било богоугодна дейност в полза на ближния. И това е факт неоспорим. Тази констатация не радва никого – нито миряните, още по-малко шепата редови свещеници,
избрали расото, не за да се гоят от треби и приходи на ръка без плащане на данъци, а да служат на Господа и хората. Емблематичен пример за такъв божи служител е отец Иван от Нови хан със създадения от него
приют за бездомници
и колонията за семейни безимотни двойки в село Якимово. Такива са свещениците от храма „Св. Георги” в столичния квартал „Дървеница”, където два пъти седмично вече 14 години се готви обяд за 150 бедняци. Такъв е отец Георги Фотакиев от Варна, който с благословията и подкрепата на покойния митрополит Кирил създаде Център за лечение на наркозависими. Ако продължим да изброяваме расоносци с подобен пример, май ще са ни достатъчни пръстите на двете ръце.
Българската православна църква няма лице на катехизатор. Нейните архиереи не отправят послания. Тя не е коректив, не е морален носител. Зад сборния образ на нейния епископат като цяло наднича хитрата физиономия на отец Фьодор от „Дванадесетте стола”. Отец Фьодор не само наднича, но и гледа с очите на голяма част от свещенството, особено на онези угоени попове в столичните храмове, наречени лаконично от народа „требничари”. В собствената си църква, чиито членове сме и ние, миряните, българското духовенство се държи като тротоарен сладоледаджия, който бърза да спечели колкото се може повече преди края на сезона.
Гласът на архиереите се чува само когато Мадона прави концерт в България и преди провеждането на някой и друг гей парад.
Гласът на архиереите не се чу лани, когато трусът удари и маса народ в Перник остана без покрив над главата.
Гласът на архиереите не се чу през зимата
когато обезверени хора си драсваха клечката кибрит. Гласът на архиереите не се чу миналото лято, когато в Сарафово терорист взриви автобус с израелски туристи. Гласът на архиереите не се чува никога, когато тийнейджър посегне на съученици, когато родители пребиват децата си от отчаяние, че няма с какво да ги нахранят или от тривиално пиянство, нито когато се събират средства за нечие лечение или пък обществото е изправено пред въпроса, какво да правим, за да спрем младежката престъпност. Гласът на архиереите не се чува в такива моменти, защото следва те да отправят разбираемо послание или да предложат решение – те обаче не умеят нито едното, нито другото. И това се случва в Българската православна църква, една от най-древните в Европа.
Далече по-младата от нашата, Албанска църква, възстановена едва през
1991 г., когато в страната пада комунистическият режим, към момента има седем манастира, семинария, болница и неделни училища във всяка енория. Свещениците там, работейки с подкрепата на архиепископ Атанасий, отправят послания, издават книги и православни бюлетини. Свещениците у нас играят по свирката на благоугодния им владика и се занимават с клюки, тиражират клевети и разпространяват небивалици, като да речем един от тях, който тези дни хвърли куп безпочвени обвинения и недоказани твърдения срещу един митрополит. Други път тиражираха „новината”, че
съкровищата на друг покоен вече митрополит
са откраднати. Независимо че с такива небивалици се уронва престижът на църквата ни, нито един архиерей не излезе с позиция, никой не заклейми клеветниците. Което навежда на извода, че някои владици използват свещенството за разрешаване на лични спорове.
Такова недостойно поведение е недопустимо – нито от страната на поповете клеветници, нито от страна на синодалните ни мълчаливци.
Българската православна църква не заслужава да бъде маскарена, още повече от свои. Православните българи имат нужда от проповедници, от работеща Христова общност, ръководена от авторитети. Ако епископатът не може да надскочи себе си, поне патриархът може да даде тон за промяна в БПЦ. Той беше избран на 18 февруари. Българският народ все още очаква неговото програмно слово, неговото действие за очистване на църквата ни и превръщането й отново в Христова – такава, каквато ни я е завещал Спасителят – работеща и с дух.
Няма коментари:
Публикуване на коментар