Живот без компромиси

 Здравният инспектор от Благоевград Валентина Георгиева, е плашена неведнъж от „бизнесмени”, но не се отказва от професията си

 Силвия Николова, 14.10.2023 г.

www.clinica.bg

 

От години заплатите на служителите в РЗИ са ниски, а задълженията много. За съжаление се оказа, че въпреки пандемията, която изнесоха на гърба си, те са изпуснати и от увеличеията на доходите тази година, което доведе дори до протести. Възможно ли е да си безкомпромисен в работата, та дори това да ти струва заплахи и то срещу възнаграждение, за което мнозина не биха приели да се трудят. Да, има такива хора и една от тях е Валентина Георгиева.

Тя е здравен инспектор в Регионалната здравна инспекция в Благоевград. Работещите в инспекциите са единствените в здравната система към момента, които работят за заплати, съизмерими с цените от преди дванадесет – петнадесет години.

Биографично за нея

„Една много обикновена българка. Така определя себе си Валентина Георгиева. Макар и упорита и безкомпромисна, когато се отнася до работата", допълва собствената си характеристика тя.

Родена е през 1963 година. Завършила е Медицинския колеж „Йорданка Филаретова" в София. Впоследствие преминала няколко допълнителни квалификации, направила и магистратура „Опазване и контрол на общественото здраве".

В продължение вече на 36 години тя работи в Регионалната здравна инспекция в Благоевград със съвсем малко изключение, когато била назначена в друга служба, също с контролни функции. През 2011 г., когато беше създадена Българската агенция по храните инспеторите по контрол на храните са преместени служебно от РЗИ в новата структура. Така й се наложило да работи в областната дирекция на агенцията в Благоевград цели две години. При първата появила се възможност обаче, през 2013-та, Валентина се върнала на старата си работа.

Да познаваш контрола на 100%

Инспектор Валентина Георгиева не само е наясно с него изцяло, но и знае брънка по брънка по веригата къде, какво и как някой може да се опита да измами системата. Тя и колегите й имат нелеката задача да проверяват заведенията за тютюнопушене, магазини и редица други обекти, където могат да ги посрещнат, а са ги и посрещали не особено ласкаво. „По отношението и настроението на масовия българин се вижда, че никак недолюбва контролните органи. Едни не ни харесват, защото ги проверяваме, други просто не знаят с какво се занимаваме и смятат, че едва ли не, сме излишни. Аз обаче си харесвам работата и откакто съм в тази система, нито за миг не съм си помисляла да я напускам, категорична е Валентина Георгиева. Работя с удоволствие, защото виждам, че има ефект от това, което правя макар и отстрани да изглежда по друг начин. Пряко или не пряко, ние се грижим за здравето на хората, колкото и повечето от тях да не го разбират. Освен контрол, наша задача са и заразните заболявания, профилактиката и промоцията на здраве, лабораторни изследвания, тъй като в РЗИ извършваме и такива", пояснява тя за незапознатите.

Човек на реда

Така я определят вкъщи съпругът й и дъщеря й. Като перфекционист, който не търпи несвършени задачи и се старае да организира делника си така, че да няма загубена минута, когато има работа. Така я виждат колегите й. „Не ми се иска да изглеждам прекалено строга леличка, но добрата организация за мен е природа. Такава се помня от млада, така са ме възпитали родителите ми. Благодарна съм, че имам създадени добри навици и така успяват да подредя всекидневието и, че да имам време и за почивка", усмихва се Валентина.

Инспектор Георгиева има и своите малки слабости - музиката и поезията. Признава си, че нито свири, нито пише стихове, но пък за сметка на това около нея непрекъснато звучи точно музика. Ненаситно, с часове може да слуша Хосе Карерас, а когато вкъщи им омръзне да слушат „нейната музика", слага слушалките и търси нещо по вой вкус в Интернет. Обича и да пътува. „Заплатите ни в РЗИ, както вече е известно на всички не позволяват пътешествия. Въпреки това успяват веднъж в годината да изляза в чужбина благодарение на моята дъщеря, която работи в добра чуждестранна фирма в София", казва Валентина и допълва, че месечните възнаграждения не са единственият проблем на работещите в регионалните здравни инспекции.

Да те затворят в хладилник

Макар и само за няколко минути, това се е случвало на неин, колега, отишъл на проверка. Натикали го в хладилната камера на магазина, за да го сплашат, ако си позволи да напише акт. Инспекторка от нейния отдел пък била затворена в складовото помещение, като преди това собственикът разхвърлял банкноти наоколо и се обадил в полицията уж, че го рекетира. Жената обаче също успяла да звънне в районното малко преди него и така й се разминал инцидентът и с униформените. „Засега на мен такива неща не са ми се случвали, но са пробвали да ме сплашат. казвали са ми, че знаят къде живея, знаят кога мъжа ми и дъщеря ми се връщат вкъщи и откъде минават. Засега съм се разминавала само с това", казва Валентина. Донякъде е спокойна, когато поверява заведения нощем. Тогава задължително тя и колегите й са придружавани от полицаи. През деня обаче здравните инспектори са сами, което съвсем не означава, че по светло всичко е спокойно,но е значително по-спокойно да се работи.

Забележим едва на първа линия

По време на пандемията, особено по време на локдауна точно инспекторите на РЗИ бяха хората, които дежуряха на ГКПП-та, а Благоевградски регион има четири гранично-пропусквателни пункта. Пак те проверяваха, мереха температура, взимаха проби и правеха тестове и какво ли още не. Обикновено един дежурен инспектор тогава работеше бе прекъсване по 12 часа. Бяха на първа линия и за риска взимаха и извънредни пари. „С тях някак си беше по-добре. Посрещахме нуждите си. Едва тогава,сякаш, обществото ни забеляза. Хората разбраха, че работим и то не никак малко. Дотогава, някак си, сякаш ни нямаше", казва здравният инспектор Валентина Георгиева. След като бе обявен краят на епидемичната обстановка тя и хората в регионалните здравни инспекции вече не получават извънредните пари.

Как се закърпва месеца?

„Трудно, много трудно", въздъхва Георгиева. За всички рискове тя и колегите й взимат унизително малки заплати. Между 800 и 1100 лева са месечните възнаграждения в регионалните здравни инспекции. Не крие, че хората ползват кредити или взимат пари от взаимноспомагателната каса в инспекцията при това съвсем не за глезотии. Взимат ги, за да дочакат деня до заплата независимо, че тя не може да покрие разходите. На първо време обаче може да запълни някоя и друга дупка. „Не сме втора категория. Работим и то високоотговорна работа. Подложени сме на рискове и имаме право на достойно възнаграждение. Лично аз ще протестирам, а също и колегите, ако не се намери начин, по който да ни увеличат заплатите" зарича се Валентина. Хората в районните здравни инспекции останаха на старите възнаграждения. По думите на служебния здравен министър Асен Меджидиев те не могат да бъдат променени, тъй като там не е извършена реформа, няма оптимизация.

Оптимизация ли?

„Каква оптимизация?! Това означава да се съкратят структури в инспекциите. Та ние и без това сме много малко, няма хора, за да бъдат съкращавани", възкликва Валентина. В подкрепа на думите си тя сочи факта, че в РЗИ-Благоевград повечето от хората са в предпенсионна възраст. Има и немалко пенсионери, защото просто няма кой да върши работата. Периодично там обявяват и конкурси с надеждата да дойде ново попълнение, но такова така и няма. Случват се и парадокси като този, например. Явил се млад лекар на конкурс, единственият кандидат. Спечелил го. Когато разбрал каква е заплатата, се разгневил, че са му изгубили времето да се явява на конкурс. Така и не започнал работа.

В делниците на Валентина има и весели моменти, колкото и те да не са многобройни. „Като вляза в магазин след работа, да напазарувам, срещам смущение в погледа на продавачите. Сигурни си мислят, че работя под прикритие, смее се тя. Случвало се обаче и друго, да й кажат да не купува еди кой си продукт, защото не е първа прясност.

Такива са делниците и проблемите на здравния инспектор Валентина Георгиева от РЗИ – Благоевград – така подобни на делниците на колегите й от всички останали регионални здравни инспекции в страната.

 

Предизвикателството да успееш

 Доц. Ася Консулова залага на мултидисциплинарността в лечението на рака и е решена да въведе световните стандарти в тази сфера 

 Силвия Николова, 13.05.2022г.

www.clinica.bg

 

Какво е да си млад и успял лекар в България, да се доказваш и развиваш, разказва доц. Ася Консулова. Тя оглави Клиниката по медицинска онкология в Университетска специализирана болница за активно лечение по онкология от броени дни. Преди това е работила в Комплексния онкологичен център в Бургас, а преди това в Университетската болница „Света Марина" във Варна.

Тя е млада, доказала се като професионалист, с име, познато в медицинските среди не само у нас, но и в чужбина. Доц. Ася Консулова е от хората, за които смело може да се каже, че е човек на успеха.

Биографично

Родена е през 1978 в София. Завършила е медицина в Медицински университет – Варна през 2003 година. През 2004 г. започва работа в Клиника по Медицинска онкология в УМБАЛ „Св. Марина" и специализира Вътрешни болести към Медицински университет в града. От 2007 е асистент по вътрешни болести, а през 2015 г. придобива и специалност по Медицинска онкология. През 2016 защитава докторска дисертация по Медицинска онкология на тема: „Експресия на някои плазмени и тъканни биомаркери като потенциални предиктори за антиангиогенезна терапия с bevacizumab при метастатичен дебелочревен карцином". Специализирала е в Дрезден, Германия. Работила е като асистент по Медицинска онкология през 2005 – 2007 в Инситута „Жул-Борде" и в Брюкселския свободен университет в Белгия със стипендия на Европейския съюз. През октомври – декември 2017 със стипендия на CECOG специализира в AKH – Виена, а през януари-август 2018та продължава обучението си в CCC Champalimaud, Лисабон, Португалия като стипендиант на Европейското училище по онкология.

Да приемеш промяната

Доц. Ася Консулова идва в УСБАЛО от Комплексния онкологичен център в Бургас. Преди това е работила също в КОЦ, но във Варна.

„В Бургас успяхме да подобрим лечението на две локализации. Едната от тях е карциномът на гърдата. Там създадох мултидисциплинарен екип, в който се стараем да не се допуска пациентките да прескочат някоя стъпка от диагностиката и терапията. Успяхме. Резултатите са много добри. Това ми даде увереност, че мога да приема предизвикателството и да дойда в УСБАЛО, да постигна същото и в София", обяснява за доц. Ася Консулова и не крие, че промяната за нея е наистина голямо предизвикателство. По всичко личи обаче, че тя е категорично решена да успее и тук. Затова си е поставила задачи още преди да поеме към столицата. Най-важната, според нея, е мултидисциплинарността на лечението. „За нея само се говори, но в повечето случаи остава само едната декларативност на хартия. За последните петнадесет години се промениха много неща в онкологията. Много от световните стандарти все още не се прилагат в България, споделя тя наблюденията си от всекидневната работа. Често пъти се разчита на субективното мнение на лекаря, а не на експертността", допълва тя. Затова и възможността да работи в екип с колеги от други специалности я амбицира да въведе добрите практики от водещи европейски и световни клиники, както и споменатите вече стандарти. И макар, че от съвсем скоро е на работа в УСБАЛО заявява, че с отличните специалисти, които е заварила тук ще се справят да въведат точно тази така необходима в онкологията мултидисциплинарност. „За съжаление, практика на много места у нас е, че туморите за рак на гърдата не се маркират. Не се провежда нито предоперативна, нито сентинелна биопсия. Ако някъде това се прави, то е от единични колеги, а е нещо, което трябва да се извършва навсякъде. Това са неща, които се надявам, че ще успеем да въведем с колегите", казва още специалистът.

Нулев толеранс

Доц. Ася Консулова не крие огорчението си, че проблемите, които срещат онкологично болните у нас са свързани с лечението „на парче". Наблюденията й показват, че обикновено пациентът отива при конкретен лекар, който извършва дейност, отнасяща се само до неговата част. „Необходимо е обаче той да бъде поет и от повече специалисти от други области, а това може да стане само в сертифицирани центрове по международни стандарти, каквито у нас се броят на пръсти", казва доц. Ася Консулова. Към момента такива центрове и то със сертификати от преди десет години има общо три – два в София и един в Пловдив. „Мнозина смятат, че в онкологията само се наливат едни пари. Това не е така, тя се развива с невероятно бързи темпове – нова апаратура, нови медикаменти, а всичко това е скъпо, изисква финансиране", посочва тя. Недоумява, как така на много места, въпреки стандарта за добра медицинска практика се оперират пациентки без да им е направена биопсия. „Нещо повече, това вече се е превърнало в рутинна практика, не крие огорчението си новият началник на Клиниката по медицинска онкология. Гърда се оперира на много места, в която и да е болница, от който и да е екип. за това се изисква добър опит, за да има и по-добра успеваемост на лечение", е другия проблем, който я тревожи в практиката у нас.Тя е категорично, че онкологичната хирургия трябва да бъде фокусирана в онкологични центрове, а не да се извършва във всяка една болница в България.

Планината, като дефект в пейзажа

Като „морски" човек, както се определя сама, доц. Консулова безбрежността на водната шир й липсва. „Винаги съм живяла до нея. Усещането ми за близост с морето е неповторимо, то не може да се опише. затова и като дойдох в София, гледам през прозореца си Витоша и не мога да я възприема. Изглежда ми като дефект в пейзажа, макар и хората да й се радват, да ходят на туризъм, да се впечатляват", разказва със смях тя. И допълва, че вероятно ще оцени планината, щом се качи на нея – ако не първият, то вторият или третият път. Макар, че се е доказала в професията, на първо място определя себе си като семейна жена със съпруг и деца, за които трябва да се грижи. „Щастливка съм, че имам здраво семейство, а когато имаш такъв гръб и подкрепа, можеш да постигнеш всичко в живота", казва тя без нито нотка кокетство. Тъжно й е, че съпругът й – организатор на събития, и децата й – на 5 и 13 години, са далече от нея, във Варна. Не крие, че той много й помага в домакинството. Освен това, имат и изключително отзивчива баба в дома, която поема част от грижите по дома в нейно отсъствие. Старае се, колкото е възможно по-често да пътува във Варна, за да е при своите. Признава, че откакто е започнала работа в София няма много време да се събира с приятели, голяма част от които също са лекари. „Ако в компанията има един лекар, медицинската тема присъства. Двама ли са, тя става основна", шегува се д-р Консулова.

Хоби ли е да нямаш хоби

На пръв поглед изглежда, че това се отнася в пълна степен за новият началник на Клиниката по медицинска онкология в УСБАЛО. Оказва се обаче, че тя все пак има своето хоби. Колкото и необичайно да звучи за хората, които в детството са свирели на някакъв инструмент, тя е от тези, които с годините не е изоставила пианото. То е, което сега й липсва тук, в София. Не крие, че обича Шостакович и Чайковски. В дома на доц. Ася Консулова всички свирят на някакъв инструмент. Съпругът й отморява с китара, пак с китарата е и любимец на сбирките със семейни приятели. Децата също свирят. И макар по отношение на инструменталната музика вкусовете на семейството да са различно, то имат една обща страст – увлечението по Формула 1. „Където и да сме, пред телевизора сме, когато я излъчват", казва д-р Консулова. Не крие, че медицинската онкология е тежка специалност, но по думите й е изключително благодарна. „Тя е истинско предизвикателство, но и изисква много време", убедена е тя. категорична е обаче, че трябва ли да избира сега специалност, пак би избрала нея. „Младите колеги трябва да знаят, че тя е като магия – поглъща те, омайва те, изисква да живееш с нея, да й се отдадеш напълно, но ти се облагодарява с всеки изекуван пациент", казва тя вместо послание на младите лекари, които тепърва им предстои да изберат какво ще специализират.

Да се учим на добро от Христос

 

Унищожаваме дадената ни от Бога природа и търсим капка вода на Марс, това е израз на духовен мрак, казва архимандрит Антим

 

Силвия Николова, 24 април 2022 г.

www.clinica.bg

 

Часове ни делят от Светлото Христово Възкресение. Какво остава след него в душите ни, на какво се държат раздорите в света, можем ли да бъдат по-добри и как да постигнем обновление в сърцата си. Това попитахме архимандрит Антим. Той е протосингел на Видинската митрополия.

 

 

 

-        Отец Антим, повечето хора знаят евангелският сюжет на Възкресението Христово. Какво обаче е духовното му измерение?

-        За да осмислим духовното измерение на празника, трябва да разберем защо се наложи Господ Иисус Христос да дойде на земята. Отговорът е в Евангелието, където се казва „Той толкова обикна света, че отдаде Своя Единороден Син та всеки, който вярва в него да не погине, а да има живот вечен”. В началото на творението Бог е сътворовил човека не да живее временно, а вечно на тази земя. След като обаче грехът влиза в човешката природа, идва и първата смърт, която не е естествена – братоубийството. Тогава вече и самият грях превръща Божественото творение и природа, човекът става смъртен точно поради греха. Христос идва на земята, за да върне на човека вечният живот, но вече в Неговото царство, а не тук на този свят, а в Божието царство.

-        Какво трябва да направи човек, за да се издигне на битиното, над греховността, която къде повече, къде по-малко подяжда душите ни?

-        Ако разсъждаваме върху евангелските думи, а именно „Бог толкова обикна света”, то „светът” е събирателен образ на всички хора. Той е обикнал всички, защото човекът е най-съвършеното Негово творение. Щом ги е обикнал, Той е обикнал и всеки един човек поотделно. Щом е обикнал всеки един човек поотделно, Той е обикнал и мен самият. За мен Бог принася в жертва Своя Син. Това означава, че е обикнал мен повече от жертвата, тоест от Сина Си. Ние трябва да се стараем всеки ден в името на тази Божествена любов, да й отговорим и да сме достойни за нея. Изкупителната жертва стана веднъж, но остана завинаги. Свещеното Писание ни напомня много неща в предпазничните дни. Във всяко едно от тях ние трябва добре да се взрем и да вземем поуки от тези Божествени послания.  В евангелските сюжети виждаме смирението на Христос. Виждаме Го слязъл от небето на земята без да парадира със своето божествено достойнство и това, което по право би трябвало да придружава едно такова достойнство  - почит, блясък, тържество, прослава така, както е на небето, където светите ангели непрестанно Го славят и величаят името Му. На земята ние Го виждаме смирен, дошъл да потърси човека, да се доближи до него, защото се е отдалечил от Бога. Виждаме го да влиза в Йерусалим възседнал осле, придружен не от бляскава свита, а от скромната дружина на апостолите. Като Всемогъщ Бог, Иисус Христос е можел да се освободи от страданието, но не Го е направил, страдал е, за да даде пример за покорност пред Бога. По време на молитвата в Гетсиманската градина, а и на Голгота неговото човешко естество се моли да го отмине тази чаша, но казва: да бъде волята на Отца. На кръста извиква „Боже Мой, Боже Мой, защо Си Ме изоставил?” Сякаш не получава отговор и подкрепа. Бог – Отец допуска това, за да почувства Христос чувството на богооставеност, за да може впоследствие никога да не оставя човека.

-        Празниците отминават, поглъщаме купища храна, доволни сме. Какво обаче следва след тях в духовен план?

-        Празниците не се измерват с трапезите. След Възкресението Христово не бива да забавяме изискването на Бог да живеем в духовна за обнова. Не бива да забравяме също, че с идването на Иисус Христос настъпи нова ера за света. Независимо дали хората за вярващи или невярващи, целият свят признава, че с негово идване, идва и времето на Божествената любов и на любовта между човеците. Не бива да забравяме, също така, че Господ дойде да донесе мир на земята. След Възкресението Той казва: „Моят мир ви давам, Моят мир ви оставям. Аз давам не така, както светът дава”. В съвремието и обикновените хора, и политиците, говорим за мир, но на практика се въоръжаваме. Мир няма там, където няма помирение. Помирение няма там, където няма прошка, а тя не е там, където няма любов, а любов няма там, където Бог отсъства. Разбирането за мир винаги е свързано с Бога. Виждаме колко духовен труд изисква неговото постигане.

-        В последните години преживяваме тежки ситуации – най-напред пандемията, сега войната в Украйна. Как да си обясним честотата на тези катаклизми?

-        Не искам да звуча апокалиптично, но за всичко това е казано в Евангелието, че ще има боеве, войни, раздори между хората. любовта у мнозина ще изстине, а беззаконието ще се умножи. Човекът ще се отдалечи от човека. За всичко това има бележи в Свещеното Писание. Христос казва: „Небе и земя ще премине, но думите няма да преминат”. Ако хората повече се стараят да вникнат в откровенията, ще си дадат отговор за много неща – и за болестите, и за неспокойните дни, и за природните катаклизми. Казано е „Земята из основи ще се разклати”.

-        Кой е виновен в случая?

-        Малко или много, самите ние. Когато човек се отдалечава от Бога, Бог не му се натрапва. Потъпкваме ли Божествените закони и законите на Божествената природа, сътворена от Него в идеално съвършенство и хармония, когато разстройваме всичко това, не можем да очакваме всичко да ни е наред. Дори само разрушаването и повреждането на природата говорят за духовния мрак, настъпил у някои хора. При положение, че имаме дадени ни от Него богатства, човек иска да надхвърли ебе си – търси вода на Марс, следи от мъгла или от какво ли не на други планети. Погледнато от духовна гледна точка, това е унизително за човешкия разум, с който Бог ни е създал, давайки ни и всичко необходимо за един добър живот тук, на земята. Харчат се милиарди долари за проучване на безжизнени планети и в същото време се унищожава, пряко или косвено, дарената ни природа. Тези средства могат да се вложат не само във възстановяването й, но и да бъдат подпомогнати бедстващи хора по света, които заради бедността си понякога увреждат гората, например. Вместо това, се търси капка вода и влага на Марс. Това говори за размера на духовния мрак, заел съзнанието на някои хора.

-        Толкова безнадеждна ли е ситуацията, какво може да се направи?

-        От години Българската православна църква настоява за по-ангажираното изучаване на религия в училищата още от демократичните преобразувания, та чак досега. С всяко ново правителство поставяне това искане, защото в училищата трябва да се изучава предмет, който да направи от децата добри хора. Факт е,че един ученик може да е пълен отличник, но да е дължи лошо, дори да нарани и дори да убие свой съученик – неща, които вече са се случвали и се случват. Църквата не се е отказала от своята идея. Нещо повече, според законодателството предметът религия в училищата е допустим, той е дори в списъка на задължително  избираемите, но училищните ръководства не го предлагат и слагат допълнителни часове по чужди езици или математика. Прагматичното пак изпревари духовното.  

-        Църквата вече се събуди и за социален живот. Какво се прави във Вашата, Видинска епархия, а и като цяло?

-        Има много енорийски свещеници, които са организирали много добре енорийския живот с добра социална дейност. В цялата страна, в много градове и села, вече има църковни социални кухни, неделни училища, катехизаторски курсове за възрастни. В митрополитския храм „Свети Николай” във Видин имаме целоседмична кухня, която дава храна на несъстоятелни хора. Финансира се както с църковни средства, така и от дарители. В един от храмовете в Берковица също функционира кухня за социално слаби и на редица други места в епархията. Вече се работи активно и с деца не само в неделните училища. Преди време монахините от Клисурския манастир работеха с деца от социални домове. Тази инициатива вече не се прави, тъй като тези домове вече не съществуват. В Лопушанския манастир вече пет години се правят детски лагери през ваканциите – по две смени за момичета и по две смени за момчета. Проблем е, че имаме недостиг на духовници, но с Божията помощ се надяваме да попълваме дефицита. Важното е да обърнем сърцата си към Господ, да не Го огорчаване с греховете си и живеем като достойни християни. Пожелавам на всички читатели на clinica да са здрави физически и духовно, да посрещнат с радост и чистота в душите си светлото Христово Възкресение.

 

С мотив да си полезен на другите

 

16-годишният ученик от САЩ Стефан Радойчев стана доброволец в реанимацията на МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов” във Велико Търново

 

 Силвия Николова, 22.07.2022 г.

www.clinica.bg

„Мотивът да си полезен на другите – това е, което води обществото напред. Развива го, съхранява моралът в него, давайки пример на останалите да не изостават, а да те настигат в добрите дела." Това съждение звучи, като изречено от устата на възрастен мъдрец. До него обаче е стигнал един 16-годишен ученик – наш сънародник в САЩ, който вместо да отиде на море с приятели избра да стане доброволец в МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов" – Велико Търново.

Стефан Радойков вече две седмици работи като санитар в най-натовареното отделение на болницата ОАРИЛ, популярно като „реанимацията". И, както сам твърди, не съжалява нито за миг, че е избрал да прекара така лятото.

Една кратка, все още, биография

Действително, един 16-годишен тийнейджър, няма научни звания, титли, професия. Може обаче да има добър опит как да подрежда делниците си, как да планира всекидневието, че дори седмиците и месеца напред, за да няма нито пропусната в безсмислие минута. Както сам казва, на това се е научил още от малък.

Стефан Радойков е учил в Американският колеж във Велико Търново, откъдето е родом. За разлика от повечето момчета, които мечтаят да станат футболни звезди, например, той от малък се е насочил към естествените науки. Като десетина годишен вече знаел, че иска да стане лекар, макар и в семейството му да няма доктори.

„Майка ми е счетоводителка. Баща ми е шофьор, разделили са се, когато съм бил малък, нямам спомени. Баба ми обаче е работила като медицинска сестра преди да се пенсионира. Като малък тя ме гледаше и, като всяка баба ми разказваше разни неща. Вместо приказки, често пъти баба ми разказваше интересни случаи от практиката й в болницата. Учеше ме как се дезинфекцират рани, как се поставят превръзки – все практични неща. Със сигурност от нея ми е дошъл и интересът към медицината".

Да се пребориш за стипендия с отличен

Стефан Радойчев учи в реномирано частно гимназиално училище с пансион в САЩ от една година. Когато заминал, бил едва на 15 години – сам, без познати в градчето Бенсборг, на 30 минути път от Филаделфия, нито в която и да било друга точка зад океана. „Това е скъпо училище, за което майка ми няма възможност да плаща. Затова аз кандидатствах и спечелих стипендия с отличен успех. По този начин в него се учат и много други момчета и момичета от семейства със скромни възможности, но има и такива от много богати семейства. Независимо от произхода, всички имат еднакви отговорности и задължения. Заради мама и татко никой не прави компромис с теб, ако изоставаш в учението, безотговорен си или не си даваш сметка, че основното ти задължение е да учиш", казва Стефан. От дистанцията на едногодишното си отсъствие от България, той недоумява, кака така много млади хора стоят по цял ден в кафенетата из града, шляят се и не се занимават с нищо. Някой от връстниците му и съученици във Велико Търново дори не приели за сериозно намерението му да отиде доброволец в болницата. Дори, когато вече им казал, че са го одобрили и то за реанимацията, те не хващали вяра. „Някои направо ми казваха да се откажа, чудеха се, как така съм във ваканция и ще ходя да работя", разказва Стефан. Пред да започне работа в болницата и там го питали сигурен ли е, че иска да работи.

„Успехът зависи от самия теб и никой друг"

Тази своя мисъл изрича с категорична убеденост 16-годишният доброволец. Той е планирал да работи в МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов" до края на месец август. В болницата е всеки делничен ден от 8.00 часа до следобяд. Графикът му е натоварен, защото след доброволчеството го очакват уроци и плуване.

Да издържа на такъв наситен ритъм се е научил още в България, Америка го е научила как по-рационално да си разпределя времето. „Беше много изненадващо за мен, когато пристигнах в училище, хората са с различен произход, но всеки е уникален сам по себе си и това въобще не е заради произхода. За да успявам, се научих да ставам в 05.00 часа, да отивам на плуване, после закуска и училище. След кратка почивка на обяд, отново занимания в следобедните часове, четене в библиотеката, споделяне на различни активности, разказва за всекидневието си зад океана младият ни сънародник. Там открих много нови за мен неща. Усетих по друг начин вкуса на музиката, на поезията. Участвам в сбирки по поезия, където разглеждаме различни творби, коментираме ги. Изключително интересно е", допълва той. И макар в мерената реч да открива много ново, да се възторгва от нея, Стефан не е изкусен да замени естествените науки с нея. „Първоначално, като дете, смятах да стана лекар. Там, в САЩ обаче установих, че мога да бъда свързан с медицината и без да съм лекар. Съществуват редица професии и специалности, каквито все още няма в България. Затова започнах да изучавам допълнително и роботика. Активно уча биология, химия, математика, информатика. Учебната система на училището го позволява. Още от първата година там се записваш да учиш предмети, които биха ти помогнали да кандидатстваш по съответната специалност впоследствие в университета. Така аз избрах естествените науки", разказва за особеностите на тамошната образователна система Стефан. Намерението си професионално да е вързан с медицината той разказал и по време на първата си среща с директора на МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов" – д-р Красимир Попов.

Да те посрещнат в болницата като свой

Точно така го приемат, като цяло работещите в лечебното заведение. Стефан ги е пленил не само с желанието си да бъде доброволец, но и с прецизността и отговорността си – неща, с които не могат да се похвалят и някои хора над негова възраст.

,,Момчето е много всеотдайно. Горд съм, че неговият път, на работещ в болница, започна от тук. Желая му успех!", коментира директорът д-р Красимир Попов. От своя страна Стефан споделя, че първата седмица в лечебното заведение е минала като един дъх. „Благодаря на д-р Попов за дадената ми възможност, както и на всички лекари и медицински персонал, които търпеливо ми обясняват и дават насоки при изпълнение на ангажиментите ми", казва доброволецът и не крие, че работата в реанимацията е колкото интересна, толкова и напрегната с отговорността, която задължително трябва да влиза човек там. „Лекарите и медицинските сестри ми показаха какво трябва да правя, като санитар, обясниха ми особеностите. Старая се да съм им от полза. Има обаче моменти при особено тежки случаи, в които разбирам, колко съм бил напрегнат, едва когато работата е вършена и седна на диванчето в стаята за почивка", признава Стефан Радойчев.

Като страхотен младеж, с който може да се гордее всяка майка. Така началникът на ОАРИЛ д-р Сибила Маринова определи 16-годишният доброволец Стефан. „Изключително мотивиран, прецизен и отговорен. При нас му харесва много, а ние сме доволни, защото наистина много ни помага", коментира д-р Маринова и изрази надежда той да повлече крак, да дойдат и други млади хора доброволци в болницата. В последните години, освен Стефан Радойчев, са идвали да помагат и тийнейджъри от Младежкият Червен кръст във Велико Търново, както и техни връстници от Горна Оряховица.