Делници con dramma

Неврохирургът д-р Светослав Тодоров и медицинската сестра Надежда Славова записаха песен за драматичните делници на медиците

 

 Силвия Николова, 10.04.2026 г. 

Сайт Clinica,   www.clinica.bg

 

Денят ти може да започне повече от добре с всички обещания, че ще е успешен и ще приключи също така добре. Оказва се баче, че в момент, когато въздъхваш с облекчение, че поне днес не си имал форс мажорно обстоятелство, да те извикат по спешност в операционната. Защото там някой се бори за живота си. Такива са делниците на медиците, точно като в музиката на Вагнер – con drama.

За лекарите, медицинските сестри и всички, посветили се на здравето на другите двама млади хора в бели престилки изпълниха и записаха песен. Те я посветиха на своите колеги, които преди броени дни отбелязаха 7 април – Световният ден на здравето. Това за заместник-директорът на УМБАЛ – Бургас д-р Светослав Тодоров и медицинската сестра от Русе надежда Славова, която е композирала и музиката. Текстът на „Секундата е много", както се нарича парчето, е на Анастасия Димитрова, която също е медицинска сестра. Аранжиментът е на Ивайло Петков. Песента вече събра десетки хиляди гледания в мрежата, а очарователните изпълнители продължават да привличат не само пациенти, но и фенове. Това е вторият записан клип на д-р Светослав Тодоров.

Биографично

Роден е на 24 март 1988 година в Пазарджик, но избира да живее в Бургас. Завършва Медицинския университет в Плевен през 2014 година. През 2018-та придобива магистърска степен по „Обществено здраве и здравен мениджмънт", а през 2021 г. и специалност „Неврохирургия". От 2022 г. е заместник-директор по лечебната дейност на УМБАЛ – Бургас, а от 2025 г. е хоноруван асистент в Медицински факултет на Бургаския държавен университет "Проф. д-р Асен Златаров". Темата на неговата дисертация е изключително интересна, както и подходът, по който той е работил. Тя е „Организация на неврохирургичната помощ в България – сравнителен анализ". Той представя задълбочен анализ на структурата, достъпността и ефективността на неврохирургичната помощ в нас. За целта д-р Тодоров прави сравнително изследване с европейски модели, като идентифицира ключови предизвикателства в системата – включително кадрови ресурси, логистични и технологични затруднения, както и нормативни пречки пред по-ефективното функциониране на звената по неврохирургия в страната. Затова и неговия дисертационен труд се приема като първия по рода си цялостен сравнителен анализ на организацията на неврохирургичната помощ в България още повече, че той предлага и практически приложими решения, които могат да бъдат използвани от здравни институции и ръководства при оптимизиране на ресурсите. Независимо от научните и административните си ангажименти, той преглежда и оперира пациенти с неврологични заболявания.

Избор и начало

„Той е напълно мой, защато родителите ми нямат нищо общо с медицината. Аз не съм от онези момчета и момичета, които от малки знаеха, че ще последват мама и татко в професията, като непременно станат лекари. Колкото до началото, беше трудно, но и лесно, защото влече ли те сърцето към нещо, избираш ли го по призвание, трудностите се преодоляват, че дори носят и радост". Така с усмивка разказва за началото на професионалния си път д-р Светослав Тодоров. Замисля се и допълва, че всъщност изборът му не е бил особено лесен. От малък го привличала музиката и не само го привличала, но и пеел. Взимал е уроци при неповторимата народна певица Гуна Иванова. От нея научил как да поставя гласа си, как да го пести и пази при по-продължително пеене, но така, че публиката да не остане разочарована. Научила го и на сценично поведение, на всичко, което може да даде един такъв самороден и неповторим талант на един млад човек. „Ето затова не ми беше лесно какво да избера. Имаше период, в който се замислих сериозно дали да не продължа с музиката. В 7-ми клас трябваше да реша дали да продължа в езикова или в музикална гимназия. Детската ми мечта обаче беше да бъда лекар и тя надделя. Завърших медицина, но музиката остана завинаги моето хоби, което винаги ми помага и ме съпътства", разказва д-р Тодоров. Оказва се, че двете могат да вървят доста успешно заедно и дори да отправят послание към нас, потенциалните в даден момент пациенти на лекарите. След записа на песента „Един живот", също много близка до медицинската професия, той и медицинската сестра Анастасия Димитрова записаха и „Секундата е много". Когато прочела текста на нейната колега, също медицинска сестра, Анастасия Димитрова, музиката сякаш сама зазвучала в нея. Записала я и решила, че точно д-р Светослав Тодоров е човекът, подходящ за дуета. Двамата се познават от дълги години, от съвместна работа в Плевен. Оттогава датира и приятелството им, и онзи феномен при хората, които си допадат, да се разбират само от поглед и недоизказано изречение.

Преход и позиция

Оказва се, че за изпълнителите на „Секундата е много" да излезеш от операционната зала и само след минути да си в звукозаписното студио е лек. „Когато правиш нещата с желание, те винаги се получават отлично. Така работим ние, така пеем", смее се д-р Тодоров. Музиката е неизменен спътник и в компанията му. „Хоби, с което мога да дам настроение на другите, да забравим трудните моменти на делника. Същевременно, такъв тип музика, разказваща за напрегнатата ни професия, трудното изкуство на медицината и взаимоотношенията между лекари и сестри от една страна, и пациентите друга, прави нещата още по – лесни и вдъхновяващи. Докосваме сърцата", казва още неврохирургът д-р Тодоров. С огорчение продължава разговорът за агресията – вербална, но и физическа, срещу медици напоследък. „Това се получи от дълбокото разрушаване на святата връзка между лекар и пациент", казва той. Дълбоко убеден е, че колегиалността също трябва да бъде табу, да не бъде прекрачвана онази тънка, така изкусителна понякога линия, да подложиш на критика колега заради единствената амбиция да се докажеи, че си нещо повече. И спазва това свое убеждение. Наскоро жена поискала да си запише час при него. Имала поставена диагноза, разчетени изследвания при двама други неврохирурзи, но искала и трето мнение. „Отказах й. Не е морално да сравняваш знания, умения и възможности с колеги. Това не трябва да се случва. Винаги съм отстоявал и отстоявам тезата, че за да се постигне очаквания ефект от лечението, пациентът трябва да цени своя лекар, да му се довери и да вижда в него човекът, който ще го излекува. Двамата трябва да са тандем срещу болестта. Само тогава се получава правилното и дефинитивно лечение. Недоверието и пропаста между нас доведе дотам да има случаи на обругаване, дори на физическо насилие. Не продавам на тези, които го прилагат", заявява д-р Тодоров. И припомня, че в България медицинската помощ е една от най-достъпните в Европа. Смята обаче, че предвид кризата за кадри, няма да бъде далечен моментът, в който и българинът ще трябва да чака месеци за специалист, както и останалите европейци.

Ах, тези журналисти!

Заявява го без ненавист, но с огорчение. Не приема практиката медиите да дават микрофона на близките на пострадал в болница пациент или такъв, на когото лечението не е помогнало. „Преди да е излязла медицинската експертиза и резултатите от съответните проверки, не бива да се поставят етикети и упреци към медицинските специалисти, които са положили грижи за болния", категоричен е д-р Светослав Тодоров. Според него, това обругаване на медицинското съсловие е спомогнало за нарушаване на връзката лекар – пациент. Убеден е, че тя може да бъде възстановена. Заявява го не само на думи. Преди няколко години той създаде създаде група в платформата „Лекари-пациенти в Бургас" за споделяне на добрите примери, как да живеем здравословно, кога да отидем на профилактични прегледи, как да осъществяваме първа долекарска помощ, как като кръводарители можем да спасим човешки животи и още много други теми в помощ на хората. „С общи усилия смятам, че сакралната връзка между лекаря и пациента може да бъде възстановена", заявява д-р Светослав Тодоров.

Насаме със себе си

Обикновено това е времето вечер вкъщи. Разбирането на собствената си душевност, стремежи, преосмисляне на взетите решения, постигнатите намерения и тези, които въпреки усилията са се изплъзнали. Върху тях размишлява и анализира д-р Тодоров особено продължително, когато независимо от старанието и отдадеността на екипа в болницата здравето на пациента инатливо не се подобрява, а се случва и надмощие в битката с лекарите да вземе онази с косата. „Както и да изглеждаме отстрани, ние лекарите, преживяваме загубата на нашите пациенти. Възможно е околните да не го забелязват, но само ние в душите си знаем какво изпитваме. Не пожелавам никому такова усещане. Има сили над нас, които ние не владеем", казва неврохирургът и бърза да смени темата на разговора. Преминава върху темата за музиката и отбелязва, че като изкуство, тя носи удоволствие. Затова и трудните моменти в нея не се чувстват така осезателно, както тези за лекаря. Смята, че качественият текст прави нещата лесни. Тогава просто разказваш с песента и вдъхваш добрата, надежда и любов на слушателите. За музика д-р Светослав Тодоров намира време в почивните дни, когато не е на разположение. И тъй като все още е свободен мъж, на когото няма кой да пречи вкъщи когато му се допее, отваря глас всеки път, когато душата му пожелае да се изкаже в песен.

Орисан да спасява

Лекарският асистент Радослав Дудев ръководи доброволчески екип към БЧК за работа при бедствия и аварии, кръводарител е трето поколение 

 

 Силвия Николова, 17.04.2026 г.

сайт Clinica,     www.clinica.bg 

 

 

Има хора за които да помагат, да оказват помощ, да спасяват сякаш е в гените им. Правят го всеки път, всеки ден когато някой някъде изпадне в нужда, познат или непознат. Те рядко попадат в новините, защото работят тихо, не шумят около себе си. Убедени са, че каквото вършат е, защото така изисква съвестта. Такъв човек е 33-годишният Радослав Дудев – лекарски асистент, трето поколение безвъзмезден кръводарител от самото си пълнолетие, доброволец от ученическите си години в БЧК, ръководител на доброволен екип за работа при бедствия, аварии и кризи към Червенокръстката организация.

Биографично

Роден е през 1993 година в Русе. Завършил е Русенския университет „Ангел Кънчев" със специалност „Лекарски асистент", образователно-квалификационна степен „Бакалавър". От 2014 г. до момента Радослав Дудев работи в УМБАЛ „Медика Русе". В рамките на правомощията на професията „Лекарски асистент" осъществява диагностично-лечебни дейности, назначаване и разчитане на основни лабораторни и образни изследвания, профилактична и промотивна дейност сред населението и други. Над 15 години активно участва в доброволческата дейност на Българския Червен кръст. От 2020 г. е ръководител на Доброволен екип на БЧК – Русе, работещ при бедствия аварии и кризи. Преминал е курсове за обучители на национално ниво по програма на Канадския Червен кръст и Българския Червен кръст за организация и управление на мобилни здравни екипи с цел превенция и реакция при екстремни ситуации за общественото здраве и по психо-социална подкрепа при бедствия, аварии и кризи.

Доброто е заразно

Изборът за Радослав Дудев, сякаш е предопределен – три поколения във фамилията му са кръводарители. Дядо му – Милан Пенев е дарявал кръв 70 пъти през живота си, баба му Станка Пенева също се е отзовава нееднократно на акции. Родителите му – Теодора и Иван Дудеви също дълги години са кръводарители. И съвсем естествено, когато навършва пълнолетие, и той се нарежда при тях. У дома винаги се е говорело не само за работа, за забавления, но и на кого може да се помогне – може да е роднина, съсед, познат и дори непознат. „В такава среда е съвсем естествено и ти да се настроиш на тази вълна още от дете. Не питаш какво, как, защо, няма ли друг, защо аз. Има ли нужда, ставаш и тръгваш. Винаги ще има с какво да помогнеш. По този начин, без да ме учат с думи, родителите са ми показвали един път в живота, за който винаги съм им благодарен". Така Дудев отговаря, когато го попитат, как така един младеж понякога се лишава от купон с приятели, за да отиде в центъра и дари кръв само, защото е разбрал, че нечии роднини търсят кръводарители. В каузата е увлякъл поне десет човека. Координатор и доброволец е в организацията Доброволен екип работещ по аварии и кризи (ДЕРБАК). Той и останалите в нея са обучени да помагат за първа долекарска помощ, спасителна дейност, психологична и психо-социална подкрепа на пострадали при неочаквани ситуации. Активен доброволец е по приемането на бежанци от Украйна на българо-румънската граница.

Изборът на професия

Станало, като на шега. И тук „виновник" било доброволчеството в БЧК. Преминал курс за парамедици, започнал работа в УМБАЛ „Медика Русе". „И познати, а и от ръководството на болницата ми предложиха да запиша специалността „Лекарски асистент". Имах огромната му подкрепа и приех. Следвах, но и не се отказах от дейността си, защото пак родителите ми са ме научили да разчитам добре времето си и да бъда максимално организиран", казва Дудев. Вече две години той работи по специалността си в лечебното заведение и твърди, че е попаднал в превъзходен екип. „Имах възможност да изкарам стажовете и практиките в болницата – нещо, което много ми помогна, защото още като студент имах реален досег с пациенти и колеги невероятни професионалисти. Това ми помогна изключително много впоследствие. Така, когато вече бях назначен за лекарски асистент, аз не се чувствах чужд. Много неща си бяха познати, знаех към кого да се обърна по конкретен въпрос", казва още Радослав Дудев. Кога отговорността е по-плашеща – при срещата с първия пациент или досегът с пациент в тежко състояние за когото трябва за минимално време трябва да вземеш максимално доброто терапевтично решение. На този въпрос лекарският асистент дискретно се усмихва. И отговаря дипломатично: „Всяко едно решение, което ние вземаме трябва да е бързо, навременно и прецизно. Затова и отговорът не може да бъде еднозначен. Всеки отделен случай има своите предизвикателства. Важното е, че в болницата винаги има към кого да се обърнеш, да ти помогне специалист, да бъде до теб в труден момент". Помни първия пациент в тежко състояние – мъж със сърдечен арест. Страдал и от астма, дишането му било силно затруднено. Това било по време на първото му дежурство като лекарски асистент. Заедно с дежурния лекар двамата успели да овладеят проблема. „Най-приятното усещане е, когато после видиш благодарността в очите на човека и неговите близки. Думи не са нужни, за да ти се изпълни сърцето и душата, че си направил нещо добро", казва той.

Плюсове и минуси

Макар и с медицински опит в здравната ни система само от две години, лекарският асистент Радослав Дудев има изградено мнение за нея. За разлика от много други, той смята, че пациентът е поставен в центъра ѝ. В подкрепа на думите си посочва лесния достъп по медицинска помощ в България за разлика от страни като Великобритания, Нидерландия, Дания и дори Румъния. „При нас лесно и бързо човек може да бъде прегледан дори от професор. Хората имат и бърз достъп до високоспециализирани диагностични изследвания, за които на много места в чужбина се чака, дори да искаш да си ги заплатиш. Проблемът с недоволството у нас идва от дефицита на кадри. Закономерно е човек да иска повече внимание, но когато системата се задъхва и за лекари, и за лекарски асистенти, и за медицински сестри, това не винаги е възможно", пояснява Дудев. Като плюс той отчита и начина на обучение в България. „Много по-рано от колегите в Европа ние започваме практиките и стажовете, а това много помага. Преподавателите ни много стриктно ни обучават как да снемаме анамнеза, как и какво може да ни насочи към по-особени и неочаквани състояния, защото личният контакт е много важен. Само апаратурата не е достатъчна, ако не общуваш с пациента и не спечелиш доверието му", казва още той.

Рецепта срещу дефицита

Тя е твърде проста, но би дала ефект. „Както студентите по специалност „Медицинска сестра" бяха освободени от такси за обучение, това може да се направи и за други специалности, в които има дефицит", споделя лекарският асистент своето виждане по въпроса. И той, като много други млади хора твърди, че вече заплатата не е водещата причина хората да напускат България. „Важни са и условията за работа, оборудването, възможностите. Ако нямаш подкрепа, няма как да искаш да останеш", смята той. По думите му особено внимание трябва да се обърне на работещите в центровете за спешна медицинска помощ, да се потърсят механизми, а защо не и по-строги мерки, срещу проявяващите агресия към тях – вербална или физическа. Независимо, че Радослав Дудев е само от две години в професията лекарски асистент, е човек, който е натрупал вече доста опит от наблюденията си в системата, а и като доброволец в БЧК. Твърди, че не всичко е изгубено. И със сигурност е така, след като има хора, като него, които се раздават и в работата си, и извън нея в помощ на другите. Както се вижда, вече в неговото собствено семейство, ще бъде възпитан четвърто поколение доброволец и вероятно човек, свързан с медицината. Съпругата му е лекарка, специализантка по очни болести, която в момента се грижи за няколкомесечния им син.

Инструмент на Господ

 Прикованият към инвалидна количка Светослав Захариев тренира деца с физически и ментални увреждания, някои от тях подготвя за турнири

 

Силвия  Николова, 01.05.2026

Clinica  ,   www.clinica.bg

„Никой няма по-голяма любов от тая, да положи душата си за ближния" (Йоан 15:13)

Тези думи на Иисус Христос се оказват напълно приложими във века на консуматорството, комформизма и прекомерните лични амбиции въпреки скепцизна на не един и двама. Доказва го на практика един русенец – човек, който според вижданията на мнозина, сам би се нуждаел от подкрепа. Вместо това обаче, той я дава на деца с физически и ментални увреждания. Това е Светослав Захариев – треньорът в инвалидна количка, който учи десетки деца и юноши с физически увреждания да развият физиката си чрез спорта, да имат самочувствието на личности, които могат да се справят сами с предизвикателствата.

Биографично

Роден е през 1985 година в Русе. Завършва Спортното училище в родния си град с профил борба и бързо се превръща в световен и европейски шампион по граплинг – комбинация от борба, джудо и самбо.

След това завършва кинезитерапия в Русенския университет „Ангел Кънчев" и се налага като един от водещите ММА бойци в България. Спортната му кариера е зашеметяваща до фаталната 2013 година, когато не може повече да се състезава поне в категориите, в които до този момент е печелил медали. Катастрофа слага тялото му в инвалидна количка, но не и духа му. Той не спра да тренира, макар и с количката да предизвиква първоначално потресът на постоянните посетители, дотогава, във фитнеса. Скоро обаче става един от тях и присъствието му не буди въпроси. Сиско, както популарно наричат в Русе Светослав Захариев е при уредите по няколко часа ежедневно, възвръща мускулната си маса, силата, координацията и техниката. Единственото ограничение е само инвалидната количка, но донякъде.

Ти и другите, и чрез тях себе си

Така, в едно изречение, може да бъде изказано това, което предприема Захариев и което постига сега – да тренира деца и младежи с физически увреждания или с ментални проблеми. Започването на треньорската му дейност не е планирана, дори не е помислял да учи другите. Вярно, преди катастрофата е тренирал за известно време здрави младежи, но не приема това като червена точка в биографията си. За него тя е поставена в началото на това, което прави сега.

Провидението сякаш го намира само. А, както вярващите са наясно, то никога не греши. Не прави грешка и когато избира Светослав в подкрепата на хората, които така силно имат нужда да бъдат окуражени, да им бъде вдъхната вяра, да им бъде показан начинът да бъдат себе си въпреки здравословното състояние. „Във фитнесът в който тренирах дойде една майка. Познавахме се от църквата, където ходя, защото аз съм вярващ. Детето й беше доста затворено, отхвърлено от съучениците си. Жената ме помоли да го срещне с мен, да му вдъхна кураж, да види, че човек може да се справя при всякакви обстоятелства. Така започнах да тренирам това дете – аз в количката, то здраво на уредите. Постепенно то започна да преодолява своята затвореност, отпусна се, стана по-общително", разказва за началото на своята истинска треньорска дейност Сиско. След момчето родители довели и други деца – едни здрави, други със здравословни проблеми, като детска церебрална парализа и други заболявания. Управителят на фитнеса наблюдавал как около Светослав се събират хора, как ги увлича с ентусиазма си, но най-вече ги привлича с деликатността на педагогическия подход и подкрепа. Един ден направо му предложим да направи група само за деца с увреждания. Така било поставено началото. Първоначално тренирали във фитнеса, преместили се в самостоятелна зала без уреди, само с подръчни материали – ластици, гирички, топки. Скоро доброволци и дарители помогнали и я обзавели. Сега в нея има всичко необходимо за един пълноценен фитнес.

 От ступор в спортно постижение

„Имах две деца, започнах с тях. Като ги видях на първата тренировка с какъв хъс и стимул започват, се запалих. Вече нямаше сила, която да ме откаже да работя с тях. Водещ тренировки и със здравите, и с другите – нещо изключително вдъхновяващо. Доведоха ми още две деца с детска церебрална парализа. Едното беше с патерици, другото се хвана за количката ми и замяташе краче безпомощно", разказва Сиско. Започнал работа с тях. Първоначално мнозина гледали на идеята му да подобри физиката им чрез спорт като на изгубена кауза. След известно време обаче реалността ги накарала да променят мнението си. И при двете момчета състоянието видимо се променило – по-добра координация, мускулатура, увереност.

Винаги с Бога и Неговата воля

"Винаги, във всяко нещо подхождам с голяма вяра в Бога, защото аз съм човек вярващ, а след катастрофата вярата ми още повече се задълбочи, казва Светослав Захариев. Именно вярата ме е запазила и ме запазва като човек да не рухна и да не се откажа. Знам, че щом Господ е допуснал да претърпя онзи пътен инцидент, има някакъв план за мен. Времето показа, че Неговият план е да работя с деца, за които състоянието ми ще им вдъхне доверие и вяра, че могат", казва без никаква нотка на поза Захариев и допълва: „чувствам се като инструмент на Господ". Убеден е, че Той, Създателят може да направи велики неща с всеки един от нас и този път привежда в подкрепа на думите си не своя собствен пример, а този на двама негови възпитаници. Захариев е убеден, че съзнанието, което човек носи в себе си се отразява на външната му изява, на способностите му. А то, съзнанието за пълноценност или малоценност, особено за втората, се формира у дома, от родителите. По думите му те са хората, които не само създават човешкото същество, продължението на рода, но и формират в него да бъде успешна личност или да остане сивкавата овца в редичката. В това се е убедил точно от не един и два случаи на свои възпитаници в спортната зала. Има обаче и далеч по-сложни състояния, в които човек получи ли подкрепа, уверението, че може, наистина се оказва, че постига повече от очакваното до момента. Такъв е случаят с момче, страдащо от мозъчна атаксия. Това е неврологично нарушение, характеризиращо се с липса на координация и неволеви, непохватни движения, дължащо се на увреждане на малкия мозък. Основните симптоми включват нарушено равновесие, залитане при ходене (локомоторна атаксия), тремор, затруднен говор и фини движения. Лечението обикновено е насочено към основната причина, често включващо рехабилитация. В случая тя се случила твърде успешно под ръководството на Светослав Захариев. След близо година работа с момчето рдителите му не могат да повярват, как така то вече пази равновесие и дори се движи самоястоятелно без да търси постоянно, както преди, да се хване за нечия ръка.

 

Голямата лъжа в живота

„Чували са я всички. Някой или някои са изказали или постоянно изказват съмнения във възможностите на даден човек. В резултат идва вечното съмнение, че аз не мога, че не е достатъчно моето усилие. Точно това е тя, голямата лъжа!, възкликва Сиско. Влезе ли веднъж тя в ума особено на едно дете, то остава травмирано за цял живот. Треньорът в количка сочи като полижителен пример Симо на 15 години и Калоян на 12 години. Двете момчета тренират при него вече година и половина. Когато ги довели, не можели да ходят самостоятелно, да скачат, да клякат. Близките постоянни ги държали за ръка, пуснели ли ги, падали. След като се заел с тях, те вече са успели да изкачат сами с ранички на гръбчетата стъпалата до връх Шипка. Единият от тях се подготвя и за маратон. Сега вече самочувствието на тийнейджърите е съвършено различно, но и родителите са си взели поука, че прекомерната грижа има и обратен знак. „Че не можеш, може да те подтисне провал, да доубие инициативността ти натякването на учители или присмеха на съученици. Ти обаче трябва да знаеш, че можеш. Опитай! Ако не се получи веднъж, пробвай втори, трети, четвърти път. То ще се получи. И тогава ще бъдеш щастлив, защото ще знаеш, че можеш", така Захариев окуражава своите ученици в залата. Той самият е изминал много по пътя на страданието, но и по пътя на щастието да вижда успеха у другите. За да усетят сладостта му неуверените, посмачканите от неуспехите или от физичуските увреди хора, Сиско е създал свой канал в youtube. Преди време издаде и биографична книга. Убеден е, че силата на духа е над всичко, защото над нея е онази сила, която ни е дадена от Създателя, а тя винаги ни води напред чрез малките стъпки водят към успеха.

 

Когато Георги срещне ламята

Коремният хирург доц. Желев от УМБАЛ „Царица Йоанна-ИСУЛ“ посреща гости в широк фамилен кръг на именния си ден днес

  

Силвия Николова, 06.05.2026 

Clinica,   www.clinica.bg

Името Георги е едно от най-популярните не само в България и по света. Неизменно то се свързва със светеца-войн, победил злото в хиперболичния образ на ламята. Има обаче и носители на това име, които всеки ден се изправят сред онова особено нежелано зло – болестта. Срещу нея те се борят със скалпел, точна ръка и твърде много знания. Това са хирурзите. Един от тях е доц. Георги Желев от Клиниката по коремна хирургия в УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ". Днес, на Гергьовден, той празнува своя имен ден.

Биографично

Доц. Георги Желев е роден на 20 май през 1979 година в Ивайловград, но е израснал и се е формирал в София. В столицата завършва Медицинския университет през 2005 година. Специализира коремна хирургия чак след близо десет години, тъй като по онова време младите лекари имаха проблеми със зачисляването за специализации. Казано накратко, беше доста трудно да се дореди човек за специалност при това в години, когато нямаше финансови облекчения за специализантите, не им изплащаха и заплати независимо от полагания труд в болниците. Затова доц. Желев придобива специалност чак през 2014 година в Клиниката по хирургия на УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ". Междувременно се сертифицира и за лапароскопска хирургия. Впоследствие е асистент и главен асистент в клиниката. От неотдавна той вече е и доцент. Както самият той често подчертава „ИСУЛ е болницата, която ми даде възможности да се развивам и продължава да ми дава".

Омагьосващият свят на молекулите

„Точно те, една по една, образуващи клетките, системите, единството на човешкото тяло са нещото, което от ученик ми подсказа, че няма да се занимавам с нищо друго, освен с медицина. Като се връщам назад във времето, не мога да си спомня, кога това желание се е зародило в мен. Върнеха ли се обаче сега годините, пак бих избрал същата професия, същото изкуство, защото тя – Медицината, е изкуство", казва доц. Желев и подчертава, че като се вгледа човек в съвършенството на човешкото устройство, спокойно може да умозаключи, че природата има Божествено начало.

Всъщност, вкъщи той също е имал модел за подражание – майка му д-р Димитрина Желева е акушер-гинеколог, но по думите му, никога не го е нито убеждавала, нито разубеждавала да я последва в медицината. Напротив, тя му дала свободата да върви по свой професионален път. Въпреки това, той избрал нейният и поел по стъпките й. Баща му полковник Чавдар Желев е офицер от Военно-въздушните сили, вече от резерва. Той си спомня с благодарност и за двамата, че са го подкрепяли във всяко негово разумно намерение, но никога не са му оказвали давление да бъде точно като тях, освен в три неща – точността, почтеността и лоялността към тези, които са те учили в живота. И, както се вижда, синът им Георги е изпълнил коректно преподадените му у дома уроци. Уважава всички в УМБАЛ „Царица Йоанна-ИСУЛ", които в годините назад, а и сега му отделят от времето си, за да му пояснят нещо неясно, да то насочват, да го амбицират да бъде по-добър и по-добър в професията. В последното със сигурност успява. Достатъчно е човек да опита да запише час за преглед при него, а часовете са изчерпани с месец-два, че и три понякога, напред, за да се увери, че доц. Желев е лекар, на който можеш да се довериш. Потвърждават го и благодарствените писма, пристигащи в клиниката за него. „Георги е марка за качество не само на Гергьовден, а всеки работен ден", шегуват се незлобливо колегите му с него.

Пътят, извървяван всеки ден

За човек, който иска да е в крак с всичко в професията, по него няма спирки. Има обаче и една вечна спътница, каквато има всеки Георги – ламята. За доц. Желев тя се оказва липсата на достатъчно време, но не само. За пръв път той се поуплашил от нея някога, след отбиване на военната служба при мисълта, че може и да не го приемат „Медицина". Преборил се, отсякъл първата й глава – на страха. „Следването ми вървеше много гладко, защото правех това, за което бях мечтаел. По-нататък вече страхове нямаше, подготвях се изключително старателно не само за изпит, но по всеки един предмет по време на семестрите", казва доц. Георги Желев. Противно на очакванията дали и кога е изпитвал най-голям страх в операционната, като хирург, отговаря изненадващо: „Несигурността и страхът не са типичните чувства, които изпитва или би трябвало да изпитва хирургът. Ние не сме суперхора, но страхът води до неувереност. Пред нас, на масата е пациентът, неговото здраве, неговият живот. Ние нямаме право да се страхуваме, да се колебаем. Влизаш в операционната, но още преди да прекрачиш прага й, в главата си вече имаш план за действие. Преди това си прочел няколко пъти изследванията му, говорил си с него, наясно си със състоянието му. Влизаш и умът те води. Място за емоции няма, защото в ръцете си държиш нечии живот", откровен е доц. Георги Желев. Съвсем обаче не е горделив. „Имам своите притеснения понякога, когато ми предстои особено сложна операция или екипът ни не е наясно пред какво точно ще се изправи", уточнява хирургът. „Кое чувство ли надделява на прага на операционната?, замисля се доц. Желев. По-скоро увереността. Тя е, която трябва да води, за да има успех", допълва той. Колкото до втората и третата глава на ламята, досега не му се е налагало да се сражава с тях. Когато те се изправят пред него, тогава и ще разбере какво, всъщност, са те.

С копието, но срещу кого

Дали срещу вятърните мелници или срещу чудовището – въпрос, на който доц. Георги Желев не спира да се смее продължително време. Признава си, че досега не се е поглеждам от такъв литературен ракурс. „Вятърните мелници също нямат място в хирургията. Ако един случай е преценен като такъв, на който не може да бъде помогнато чрез хирургията, не можеш да се качиш на коня и да атакуваш вятърните мелници. Това би струвало малкото останал живот на пациента. Ние, хирурзите, се опитваме да работим с максимално правилно поставена предоперативна диагноза и добре изграден пред и следоперативен план, който да следва световните протоколи, казва специалистът, като уточнява, че има ситуации, в които се налагат и импровизации", казва доц. Желев. И бърза да продължи с мисълта на известния от миналото български хирург проф. Алберт Луканов: „Хирургът е по-добре да бъде Дон Кихот, отколкото да се пита като Хамлет – Да бъдеш или да не бъдеш". После за сетен път благодари на хората, от които се е учил по пътя си като коремен хирург. Въздържа се да ги изброим поименно, за да не пропусне някого. Не може обаче да премълчи едно име. За него казва, че това е най-големият му учител. Това е Дамян Дамянов единственият академик сред хирурзите. „Той ме прие да работя в клиниката, даде подтик за научна дейност, за академично развитие. Това е един от хората, пред които се прекланям и с когото поддържаме връзка, макар и вече да не е така активен. Този януари академик Дамянов направи 80 години. Случва се да го потърся и за съвет. Това е голямо име в българската хирургия", подчертава с благодарност доц. Георги Желев. Възхищава на своя учител и за умението да работи едновременно по пет-шест проекта, в които влиза и хирургичната му дейност. От позицията вече на преподавател той не бърза да дава оценка за студентите, като цяло, дали се очертава едно поколение то много добри лекари, които вече имат теоретичен достъп до всичко нова в света на медицината. „От студент трудно можеш да прецениш впоследствие какво ще излезе в медицината – дали е добър, дали ще успее да надхвърли възможностите на учителя си. Като цяло обаче има много будни млади хора, с обширни познания и желание за работа", казва доц. Желев. Разказва че в момента в Клиниката по коремна хирургия има първокурстници на работа на нископлатени длъжности – санитари, болногледачи, но все будни момчета и момичета. Според преценката му не са там заради парите, защото с тях не могат да се издържат, а за да гледат, да се научат. Разговорът продължава в изменените, та направо развалените отношения между лекарите и пациентите. За доц. Желев това се дължи на лошата комуникация. „До голяма степен самите лекари са отговорни за тази лоша комуникация. Пациентът иска да му бъде обърнато внимание, да му бъде разяснено на достъпен език какъв му е проблемът и как той може да бъде разрешен. За съжаление обаче, ние сме доста натоварени. Не винаги успяваме да им отделим необходимото време, често пъти се изнервяме на досадни и глупави въпроси. Това води до лоша комуникация, казва още доц. Желев. Случва се и дори да не се разяснява на пациента, а това води до лоши резултати", допълва коремният хирург. И всичко това, по думите му, е зарази многото работа, недостатъчно заплащане и дефицитът на кадри. Казва го не като оправдание. Напротив. Бърза да допълни: „Пациентът е този, който е в неравностойно положение. Колкото и да ти е лош денят, денят на човек с остър корем е много по-лош. Трябва да имаме предвид това и да се съобразяваме".

За пръв път празник само един ден

Така тази година доц. Георги Желев ще отбележи Гергьовден. „Ще е в широк семеен кръг", смее се той. Заради притискащото го време в болницата, научната работа и куп други служебни задължения сега няма да може, както до неотдавна именният му ден да прелива от ден в ден с различни приятели, роднини, колеги. „Така беше до скоро, но тази година се чувствам и уморен. Затова и казвам, че ще се съберем в широк семеен кръг, който е с доста широк радиус", уточнява днешният именник. Дори, когато обаче всички са станали от масата, на него му остава още един ангажимент – да отговори на десетките пропуснати обаждания и да благодари лично на всички, поздравили го в социалните мрежи.

Българите, които светът призна

 Проф. Димитър Пасков, д-р Сребра Родопска и проф. Иван Митев – незабравимите личности не само в Деня на Европа

Силвия Николова, 08.05.2026, Clinica

www.clinica.bg

 

На 9 май Стария континент отбелязва Деня на Европа, посветен на мира и обединението. Това е дата – символ, насърчаваща единството и възможностите за свободно ползване на достиженията в редица области, даващи по-добри възможности за развитието на обществата чрез достиженията на хората на изкуството, науката, политиката, икономиката. Сред тези личности има и немалко българи, които не само Европа, но и светът припозна за свои заради техния принос в медицината. В навечерието на 9 май да си припомним имената на поне трима от тях. Това са проф. Димитър Пасков – откривателят на нивалина, д-р Сребра Родопска – разработила ваксината БЦЖ срещу детски паралич и откривателят на шестия тон на сърцето проф. Иван Митев.

Как се взима медицински Оскар

В края на 50-те години на миналия век да се получи награда от Запада е не само твърде трудно, но и опасно – кой, защо, как така и защо точно на този, а не на онзи другар са решли капиталистите да я дадат. На такъв низ от въпроси е трябвало да отговаря откривателят на лекарството нивалин, добивано от блатното кокиче проф. Димитър Пасков. За своя труд, през 1961 г. той е удостоен с престижната международната награда за постижения в науката "Еньо", равносилна на Оскар за постижения в науката. Тя му е връчена в Италия.

Преди да я получи обаче, той преминава през няколко кръга на ада. Проф. Пасков успява да изолира антихолинестеразната съставка от листата и цветовете на блатното кокиче – алкалоид, който наричат галантамин. Това става през 1959 година. В чист вид той я нарича нивалин. Медикаментът подобрява състоянието при някои видове парализи, включително и детски паралич. Изследванията си върху луковицата на блатното кокиче българският учен започва още в 1950 година. В 1952 г. заминава за Ленинград (сега Санкт Петербург), където прави изследвания с лекарството върху различни парализи. След завръщането си в България, под съветски натиск, е обвинен в плагиатство. Върху откритието му е искал да сложи ръка бившият Съветски съюз. Двама тамошни и почтени учени обаче се обявяват в него подкрепа. Това са професорите Сергей Аничков  и Михаил  Машков. Така откритието на проф. Димитър Попов остава защитено в България. Това не омилостивява родната власт и великият български откривател е уволнен като ръководител на Института по експериментална медицина. Академик Атанас Малеев - брат на Мара Малеева-Живкова (съпруга на Тодор Живков), се обявява против връчването на Пасков на званието Лауреат на Димитровска награда. През 1977 година, под натиска на Малеев, Пасков подава оставка и от Военномедицинска академия и до самата си смърт работи в Базата за внедряване и развитие към „Софарма". Умира на 19 април 1986 година в София на 72-годишна възраст. Роден е на 18 октомври 1914 г. в българското село Горно Броди, останало впоследствие на гръцка територия.

Спасителка на милиони деца

Това е д-р Сребра Родопска, създателката на БЦЖ ваксината срещу бацила на туберкулозата.

Тя се използва в над 180 страни. От десетилетия УНИЦЕФ закупува най-големите количества за ваксинация на малчуганите по света точно от българския препарат. Макар и скоро след своето откритие д-р Родопска да печели известност зад граница, в родината дълго време не й обръщат внимание. Родена е на 17 април 1913 година в София. Смъртта на малкото й братче от заушка я насочва още от дете към медицината. Завършва Медицинския факултет в Софийския университет. Впоследствие, в продължение на 30 години работи в Института по заразни и паразитни болести в София, наричан тогава Научноизследователски институт по епидемиология и микробиология. Впрочем желанието за създаването на ваксина срещу жълтата гостенка има необичайна история. То е вдъхновено от наблюдение, че доячките не развиват туберкулоза. Първи опити за разработването й правят д-р Албер Калмет и д-р Камий Герен в началото на XX-ти век чрез щама на mycobacterium bovis, форма на туберкулоза, която заразява говедата. Четири десетилетия по-късно, преди да се утвърди като име, на д- Сребра Родопска й се налага да изчете купища учебници, да слуша стотици лекции на европейски и съветски преподаватели.

Пътят на науката минава през Франция

През 1948 година д-р Сребра Родопска има невероятния шанс да замине за Париж и в продължение на една година да специализира в института „Пастьор" в екип, който работи върху живата френска ваксина срещу туберкулоза.

 Това не е просто шанс от съдбата. Властите я пускат да замине на Запад без да й създават пречки, както на останалите граждани, та било то и с научни цели. Просто, нейният съпруг е специалистът по вътрешни болести проф. Ташо Ташев, но по онова време е личният лекар на Георги Димитров. Това й отваря всички врати. От Франция д-р Родопска пренася нелегално щама в България и адаптира ваксината, използвайки съветския ваксинален субщам 374А. В Политбюро са доволни , очаква се страната също скоро да има своя ваксина срещу бацила на жълтата гостенка. В книга "Борбата с туберкулозата" Христо Михайлов описва, че екип на създадената в София лаборатория е получил "препоръка" от партията и одобрение за използване на московския ваксинален субщам 374А. Българският учен започва да произвежда малки серии, чиито свойства изпитва в лабораторни условия чрез въведени от нея методи на контрол. Оказва се, че новият щам е по-подходящ. Опитите потвърждават по-ниската му остатъчна вирулентност, но същевременно той е с по-висока му имуногенност. Резултатът от „кръстоската" е впечатляващ. Ваксината не само дава много висок имунен отговор, но се оказва, че замяната на единия щам с другия поевтинява много българския продукт. Освен това, съветският щам позволява тя да бъде прилагана широко, защото в онези години е изключено в социалистическа страна, като България, да се допусне масово имунизиране с ваксина без руско участие. Още през 1951 година започва пераралното й прилагане на деца у нас. Признанието за д-р Сребра Родопска идва късно. Властите мълчат, ордени и медали за нея няма. Новите апаратчици в края на 50-те открехват вратата към заслуженото признание. Ваксината е представена на научна общност през 1956 г. по време на първата техническа конференция в Женева. Оттогава досега тя се смята за най-добрата в света. България става втората страна в света след Япония, въвела задължителното БЦЖ ваксиниране през 1951 година, като от българския опит днес се възползват повече от 180 държави. От 1991 година българската лаборатория е сред едва трите в глобален мащаб, одобрени от Световната здравна организация за доставчик на УНИЦЕФ. Колкото до д-р Сребра Родопска, тя доживява до 93-годишна възраст. Резултатите от нейната научна дейност опазват здравето и живота на милиони хора по света и до днес.

Умението да слушаш сърцето

Още по-голямо умение е да го чуеш особено шестия му тон, за който никога досега не е подозирал.

Това успява да направи проф. Иван Митев през 1972 година. По това време той е старши научен сътрудник. Откритието си прави напълно случайно. Докато преслушва сърцето на пациент, долавя допълнителен тон. Несигурен в своето откритие, лекарят продължава да преглеждането на други пациенти, като се опитва да долови наличието и при тях на този допълнителен тон. Оказва се, че не е сгрешил – той съществува и това го изкачва по стълбицата, за да го нареди сред световните откриватели. Преди да се случи това обаче му се налага да чака цели осем години. Още през 1974 г. д-р Иван Митев дава гласност на своето откритие в брой 4 на списание „Педиатрия". „В началото на 1972 г. при фонокардиография на деца с недостатъчност на аортната клапа, бяхме привлечени от регистрацията на нискофреквентни телесистолични добавъчни колебания под формата на 1 – 2 зъбеца, откъснати от I и II тон... За изясняване на находката направихме поликардиографско изследване на 26 души с изолирана недостатъчност на аортната клапа. При 12 от тях се записа допълнителен нискофреквентен тон. Тъй като такъв тон се записва и у здрави, счетохме, че е правилно да се нарича шести сърдечен тон", съобщава изследователят за своята находка. Шестият тон на сърцето, установен от него, е признат за съществуващ, както и неговата заслуга, едва през 1980 година. И макар той също да е от хората на науката, извървели в миналото нелекият и трънлив път към признанието, има и утешение, което допълнително прославя името му не само в сферата на кардиологията и кардиохирургията. В негова чест е издадена единствената по рода си марка в света, свързана с кардиологията, наречена „VI тон". Тя е една от най-скъпите и редки във филателията. Проф. Иван Митев се ражда на 4 октомври 1924 г. в село Крушовица, област Враца. Умира на 15 април 2006 година. Специализираната болница по педиатрия в София носи неговото име.

Мъдрецът на колело

74-годишният анестезиолог д-р Живко Черкезов от УМБАЛ „Царица Йонна“-ИСУЛ извървя на велосипед част от маршрута на Giro d'Italia

 

Силвия Николова, 15.05.2026 

сайт Clinica  www.clinica.bg

 

Един български анестезиолог премина индивидуално отсечка от пътя на Giro d'Italia. Облечен с характерната за състезанието розова фланелка, шапка и ръкавици 74-годишният д-р Живко Черкезов извървя на своя стар, но верен велосипед разстоянието по бул. „Цариградско шосе" от УМБАЛ „Света Анна" до бившия ресторант „Ропотамо" без да си поставя за цел рекорд, а за да съпреживее вълнението от най-мащабната колоездачна обиколка в света.

„Бях вдъхновен от това, което направи България, най-добрата реклама за нашата страна. Отлична организация. В устроения Giro парк беше пълно с хора – българи, чужденци. Възрастни италианци в спортни трика бяха дошли, за да видят старта на състезанието от нашата страна. Имаше урогвайци, хора от различни точки на планетат. Булевардът беше спрян за движение, хората можеха да се разхождат, да карат велосипеди. Възползвах се да покарам и аз, създадох си неповторимо преживяване", разказва въодушевено д-р Черкезов. Колоезденето е любимото му кардиозанимание, заради активирането на всички мускули и системи в тялото. С тази полза от велоергометрията той обяснява и ежедневното си идване на работа в болницата с колело, а в нея той работи вече 42 години. И, както твърди, това е мястото, в което пак би избрал да работи, ако сега започваше кариера си на лекар-анестезиолог.

Биографично

Д-р Живко Черкезов е роден на 1 юли 1952 година. Когато го попитат къде, изумява с отговора „В град Сталин". И бърза да уточни, че така по онова време била преименувана Варна, Шумен пък бил Коларовград. Баща му Йордан Черкезов бил с изключително търсена за времето професия – завършил агрономство, растениевъдство и агротехника. След назначаването му в Министерството на земеделието семейството се преместило в София, където и сетнешния д-р Черкезов завършил Медицинска академия (сега Медицински университет). Майка му е сметоводител – родители, които не можели да предположат, че синът им ще избере професия, различна от тяхната – лекарската.

Изборът

Известно влияние, макар и индиректно, за него изиграл и баща му. Първоначалното намерение на младия Черкезов било да следва ветеринарна медицина. Дори избирал къде да учи средното си образование, кандидатствал и бил приет в Техникума по ветеринарна медицина и зоотехника. „В онези времена обаче отговорността на ветеринарния лекар и зоотехника беше голяма, следваха тежки наказания за грешки. Ако нещо се случеше с животните, се приемаше за диверсия срещу народното стопанство и човек направо попадаше в затвора. Затова баща ми ме посъветва по-добре да запиша нещо друго, например хуманна медицина. Така, след като завършил средното си образование, кандидатствах и ме приеха в Медицинската академия в столицата", разказва д-р Живко Черкезов. Наложило му се да се откаже и от втора мечта в професионалното поприще. „Исках да специализирам хирургия, но съдбата явно е имала друго предвид, специализирах анестезиология и интензивно лечение", споделя той. Бил стажант лекар в Първа хирургия на Медицинска академия (сега Александровска болница). Асистирал на доказани хирурзи. „Справях е добре, но като виждах какво правят те, дадох си сметка, че нямам необходимите качества за хирург. Така избрах да съм анестезиолог, което пак ме прави близък до хирургията", казва още д-р Черкезов. Твърди, че харесва работата си, предизвикателството постоянно да надхитря онази с косата. И коментира своя избор с онази отмерена и трезва преценка на човек, преживял много – и добро, и не толкова добро, но успял да извлече ценното от всяка ситуация, за да не повтаря грешки или пък да надгражда успехи. Носи в себе си онази ненатрапчива мъдрост, която не раздава непотърсени съвети, не изтиква напред собственото „Аз", но всякога деликатно ще насочи човек към точният път за решаване на житейския му ребус. Когато го попитат, как е постигнал този баланс, отговаря кратко: „С трезва самопреценка".

Предизвикателствата

Те са във всеки работен ден, на всяко дежурство. Така е от първия ден самостоятелна работа, като анестезиолог, на д-р Живко Черкезов. Недоумява, защо сега специализантите не влизат още от първия ден в операционната да помагат, както някога. С вълнение си спомня и първия случай, в който е трябвало да покаже умения, макар и едва що защитил специалност. „Бях анестезиолог само от шест месеца. Спира линейката веднъж пред квартирата ми, шофьорът казва, че трябва да ме закара в Бяла за тежко раждане. Аз объркан, най-напред отидах в Окръжната болница в Русе. Питам дежурната лекарка д-р Чипкова, опитен специалист, какво да правя. Отговори ми кратко „Облякъл си се с костюм и братовръзка, а там те чакат. Бягай бързо!". Заминах. Родилка с проблем, а анестезиологична сестра няма. Дойде да ми помага една от другите сестри. Всичко мина отлично, но този случай няма да забравя. Бях и притеснен, но и доволен, че са ми гласували доверие", споделя д-р Живко Черкезов. Нещо повече, платили му, но не пациентката, а държавата „Получих първото си извънредно възнаграждение – около 3 лева, но за 1979 г. това си бяха пари", смее се лекарят. Не крие безпокойството си от заминаващите за чужбина млади анестезиолози. Недоумява, как е възможно за проблема дефицит на кадри да се знае от години, а да не се вземат наистина ефективни мерки – по-добро заплащане на младите, повече възможности за кариерно израстване и редица други неща, които биха им дали по-добър шанс за развитие в професията.

Душата на пациента

„Анестезиологът, а и всеки лекар, трябва да умее да надниква в нея. Това би му помогнало да установи контакт, да спечели доверието на болния и така да го направи съучастник в лечебния процес", убеден е д-р Черкезов. За да придобие това умение, още преди години е преминал специализирани курсове по психология. Чел е и е изкарал и допълнителни курсове по редица други специалности, за да бъде максимално от полза на колегите си. „Анестезиологът трябва да има поглед върху голяма част от медицината. На него му се налага да се намеси в неща, които не са от неговата практика, но трябва да помогнеш на специалистите да излязат от дадена ситуация", казва още той. Към пациентите, с които се среща преди операцията, за да им обясни как тя ще протече, също има индивидуален подход според разбиранията им. Лекарят залага много на религиозното чувства у вярващите, което, по думите му, помага в лечебния процес. В кабинета му има икони, пред които християнинът може мислено да се помоли. Снабдил се е и с плоча с цитат от Корана, което е в подкрепа на мюсюлманите. И макар, че досега никой не му е казал, че е будист, помислил е и за хората с такива убеждения – на стената има няколко картини с хиндуистки мотиви. Д-р Живко Черкезов държи на новостите в медицината, чете много не само в сферата на своята специалност. Преминал е и редица обучения – четири модула по здравен мениджмънт, преминал е курс по организация и тактика на медицинската служба във Военномедицинска академия и редица още други полезни за професионализма му семинари, колоквиуми и други. Колкото и да обича медицината, д-р Черкезов е дал пълна свобода на дъщеря си, която избрала английска филология, а сега и усилено изучава френски. Внуците му също нямат стремежи към бялата престилка. „Човек сам трябва да прецени каква професия ще избере, защото тя трябва да му носи удовлетворение. Насочен ли е под диктат, кариерата му няма да върви с необходимите темпове. Подводни рифове има винаги, но убеден ли си, че трябва да работиш точно това, но не самоцелно, а за да помагаш на хората, тези рефове се преодоляват безаварийно", заключава вместо съвет към по-младите колеги анестезиологът д-р Живко Черкезов.

 

Изборът, който връща към живота

Доц. Незабравка Чилингирова от УМБАЛ „Света Екатерина“ е човекът до първия пациент с трансплантирано сърце у нас

  

Силвия Николова, 27.05.2026 

 

сайт Clinica 

 

Преди 40 години в България се случва нещо неочаквано, изненадващо и будещо недоумение – как така в една страна от Източния блок става възможно да бъде направена транспантация на сърце? Този въпрос не дава мира на трансплантолози от цяла Европа и още повече на политически функционери в Москва. Едните се възхищават на постигнатото, другите се питат, защо това не се е случило в Съветския съюз.

Постижението обаче е налице, на 14 май 1986 г. 11-годишният Иван Сарафски от Кърджали получава ново сърце. Операцията е осъществена 19 години, след като на 3 декември 1967-ма д-р Кристиан Бърнард прави първата в света трансплантация на човешко сърце в Кейптаун, ЮАР. Заслуга за новото сърце на Иван има проф. Александър Чирков, който до този момент работи в Западна Германия, и екип от лекари и сестри, обучени от него. Сред тях е доц. Незабравка Чилингирова, тогава все още медицинска сестра. Тя е човекът, който специално е бил посочен от проф. Чирков да наблюдава и да е до трансплантираното момче.

Биографично

Година след операцията, през 1987 г., тя записва медицина в Медицинския университет – София.

 След дипломирането си работи в Отделението по детска кардиология на тогавашния Институт по педиатрия, сега Педиатрична болница „Проф. Иван Митов". Придобива специалност кардиология и се връща в болницата вече с даденото й от проф. Чирков име „Света Екатерина". Дотогава тя е била Клиника по сърдечно-съдова хирургия към Медицинската академия. Това е времето, когато шеф на Националната кардиологична болница е синът на Цола Драгойчева – Чавдар. По същото време министър на здравеопазването е акад. генера-майор Атанас Малеев – брат на Мара Малеева, съпругата на Тодор Живков. „Всяко нещо, което се правеше, го гледаха под лупа. Конкуренция и подмолни удари под кръста. Случвало се е умишлено, след осем операции през деня, вечерта да ни спрат електричеството. Правили сме невъзможното, за да не изгубим пациентите в реанимация. Обдишвахме ги на ръка, правехме всичко, за да не ги изпуснем.Тогава проф. Чирков внесе електрически генератори и така си осигурихме спокойствието за работим и да се грижим за нашите болни и оперирани.", спомня си сега, от дистанцията на четири десетилетия доц. Незабравка Чилингирова.

Различната медицина

Точно така тя определя подходът на проф. Александър Чирков. „Това беше медицина не за отчитане на някакви постижения, а обърната към човека, с внимание към личността. Той даваше възможност и на лекарите, и на сестрите да пътуват в чужбина, да гледат как се отнасят там с болните, да се обучават и да работят така, както се работеше там – Западна Германия, Великобритания, дори в САЩ. Така постепенно, точно от екипа на проф. Чирков навлезе по-различното отношение към пациента, западният стил на работа. Скоро стигнахме нивото на Западна Европа и това е неоспорим факт. С неговото идване в България нещата започнаха да се променят. От нашата болница тръгнаха много кардиохирурзи, обучени от него. Едни са в Националната кардиологична болница, като проф. Бояджиев, д-р Борис Мишев в болница „Лозенец" и много други", връща се със спомените си назад в годините доц. Чилингирова. И бърза да добави, че най-добрите в кардиохирургията в момента в страната са все ученици на покойния проф. Александър Чирков с много малки изключения. Променя посоката на разговора към 11-годишният Иван. Видяла го преди операцията. Дотогава момчето било проследявано в Педиатричния институт, където му била поставена диагноза дилатативната кардиомиопатия с тежка сърдечна недостатъчност.

Експеримент или спасение

„Когато животът на детето ти виси на косъм, когато знаеш, че можеш да го загубиш всеки момент, си готов на всичко, дори на експериментална хирургия", казва доц. Чилингирова за избора на родителите да позволят трансплантация.

Изводът й е въз основа на разговори с майката и бащата на детето след операцията. „Иван имаше много добро качество на живот в продължение на две години. Без трансплантацията, смъртният изход щеше да настъпи много по-рано, детето щеше да си отиде в мъки. Родителите споделяли, че синът им не можел да прави нищо, коремът му тежал, не успявал да извърви повече от десет стъпки. В операцията, макар и несигурна, родителите видели някакво спасение. Две години по-късно, докато кара колело, Иван получава пристъпно сърцебиене и пада. Бърза помощ идва късно, когато вече реанимационните действия били напълно безполезни. „Независимо от всичко, това беше огромен успех за трансплантологията в България. Сега вече те имат добро качество на живот", казва доц. Чилингирова. Помни и досега момчето – жизнерадостно и любознателно. Когато започнал да се възстановява след операцията, му подарили компютър „Правец", играел игри на него, задавал въпроси за програмата. „Той беше порастнал преждевременно от страданието", казва още доц. Незабравка Чилингирова. След случая Иван, 1985 – 1986 г., последвали трансплантации на още шест човека. „Продължителността им на живот беше между два и шест месеца. Проблемът не беше в техниеското изпълнение на операциите, а по-скоро в имуносупресията. Тогава имунологията правеше първите си плахи стъпки в трансплантологията чрез лечението именно с имуносупресори. Затова и тогава пациентите живееха по-кратко. След 2003 г., когато тя се разви много, и качеството на кардиохирургията се подобри. Тези пациенти вече имат продължителност на живот над двадесет години", пояснява парливите точки в трансплантологията доц. Чилингирова. Един от тези пациенти е Евгени Георгиев - първият българин с успешно присадено сърце през 2006 г., след продължително прекъсване на тази дейност у нас. Операцията му е направена, след като около две години е живял с изкуствено сърце. По онова време апаратът се носеше в чанта навсякъде. Той живя пълноценно почти 21 години, превръщайки се в символ на надеждата и активен застъпник за донорството. Изключително успешен случай, също наблюдаван от доц. Чилингирова, е и журналистът и общественик от Хасково Георги Пеев, който е с трансплантирани сърце и бъбрек. Това е човекът, който изкачи на 7 декември 2023 г. връх Ухуру (5895 м) в планината Килиманджаро, участник в състезания по плуване, запален и неуморим спортист и турист, популяризиращ каузата донорство.

Дарът Живот

Така най-накратко могат да бъдат описани многобройните търсения в медицинската наука, придобиването на различни специалности и квалификации от доц. Незабравка Чилингирова. След завършването на медицина, тя специализира педиатрия, а после детска кардиология. Когато сърдечните трансплантации стават по-регулярни, проф. Чирков разделя екипа на две. Тя попада в този, който подготвя пациентите за операцията и ги включва в листата на чакащите, а д-р Кардева ги проследявала след трансплантацията. Професорът изпращал екипите в болница „Шерите" в Германия и други страни, на обучение. Сега, когато връща времето назад в спомените си, доц. Чилингирова успява да преброи 70 осъществени трансплантации в България, предимно в болница „Света Екатерина". Сред тях е и Огнян Ганчев, трансплантиран през 2006 година, изкачил най-високият връх в Европа – Мон Блан. „Изборите винаги са тежки, но по-тежки от тях са неблагоприятните резултати, казва тя и се замисля. Има случаи, в които даваме всичко от себе си. Нещата са изпълнени прецизно и резултатът трябва да е добър, дори много добър, дори отличен. Оказва се обаче, че доброто не се случва. Пациентът си отива. Каквото е писано на човек отгоре, това се случва. Ние сме само едни изпълнители в ръцете на Господ. Той прави, каквото е решил", продължава доц. Чилингирова. Не крие, че е вярваща, а и не може да бъде другояче при положение, че всеки ден трябва да се бори с онази с косата. Убедена е, че това вътрешно чувство за една друга сила е в душите и на колегите й, макар и да не афишират религиозни убеждения.

Ефекти и дефекти

„Имаме отлично обучени екипи, апаратура, условия за работа. Вярно, не можем да си поръче сърца, но има неща, които могат да се направят, за да се подобрят нещата в трансплантологията", убедена е доц. Незабравка Чилингирова. Допълва, че там, където тази медицинска дейност се развива добре, то е в резултат на факта, че е издигната в държавна политика.

И е категорична: „В България такава държавна политика няма! Всяко ново правителство, като дойде, обещава как ще бъде ангажирано с донорството, с трансплантациите, но всичко остава до обещанието. Нещата станаха още по-трагични, откакто Изпълнителната агенция по трансплантациите беше сложена под шапката на Изпълнителната агенция „Медицински надзор". Случвало се е да правим до девет трасплантации годишно, когато шеф на агенцията беше д-р Мариана Симеонова. После нещата се разводниха. Много ми е мъчно през последните години, че оттам се отчитат дейности като едно обучение, някакви курсове. Ще ми повярвате ли, че през последните две-три години ме търсят само за отчети – колко човека са в списъка на чакащите, какво е състоянието на трансплантираните, не крие огорчението си доц. Чилингирова. Не е начинът да няма комуникация, а да искаш нещата да се получават добре", допълва тя. Смята, че трябва да се възстанови Агенцията по трансплантациите, както и тя да бъде оглавена от млад и амбициозен човек, който иска да работи. И си спомня още нелицеприятни неща, но се иска да се връща към тях.

Вивалди, но не и Вагнер

С музиката на венецианеца доц. Чилингирова си почива у дома.

Не й допада творчеството на немеца зарази драматизма, с него тя е заобиколена чрез чуждите съдби всеки ден в болницата. Синът й е 32-годишен, не е последвал пътя на майка си, не е станал лекар. „От него аз се уча на много неща. Противно на някои всезнайковци, аз казвам, че от младите можем да почерпим немалко", смее се доц. Чилингирова. Не му е обидена, че не е избрал медицината. Когато трябвало да кандидатства, направо казал, че това е тежка професия и не се чувства готов да поеме такъв товар. Другият й начин за почивка, освен музиката, са пътуванията. Не пести времето си за приятели, макар и да е от хората, които се стараят кръгът им да не е много широк, но пък в него да са все верни. За разлика от тях обаче, пациентите си приема за роднини – могат да я потърсят винаги, а тя да им окаже помощ, от каквато се нуждаят. „Това е животът – да не враждуваме, да не пречим, а да помагаме. И в това е ценността ни на човеци", заключава доц. Незабравка Чилингирова.