И в България има огнище на хантавирус

Типът му обаче е съвършено различен, не е Андис като на круизния кораб, казва проф. Ива Христова

 

Силвия  Николова, 12.05.2026 г. 

сайт Clinica   www.clinica.bg

 

Морбили вече надхвърли епидемиологичното огнище и се разпространи в още седем области, същевременно светът тръпне от страх заради смъртоносния хантавирус от тип Андис на круизния кораб. Защо се получи пробив в системата с морбили, ще се проверява ли истинността на отчетените имунизации, каква е готовността да посрещнем хантавируса попитахме проф. Ива Христова. Тя е директор на Националния център по заразни и паразитни болести.

- Проф. Христова, от 19 март, когато бяха регистрираните първите случаи на заболели от морбили в Бяла Слатина, по последни данни от края на миналата седмица те вече са 225 човека при това в седем области на страната. Защо се стигна до изпускане на духа от бутилката? Къде здравната ни система се пропука?

- Морбили е силно контагиозно заболяване, което търси възприемчиви индивиди, за да може да се разпространява. Към момента от всичките заразени, 159 са лица от ромски произход.

- Децата обаче ходят на детска градина, на училище, а записването без да е изпълнено неоходимото към дадения момент от задължителния имунизационен календар, не се приемат. Не смятате ли, че е редно да се предприеме една стриктна проверка за истинността на имунизациите там, където има огнища?

- Аз не мога да кажа как е станало, случай по случай дали детето е било на градина или вкъщи. Мога да кажа, че малко над половината от заболелите са без ваксинации, а от останалите масово са с една доза без реимунизация на 12-годишна възраст, когато трябва да се направи втората. В 5-6 на сто от случаите имаме заболели пълнолетни, дори човек на 41 години. Основната причина е липсата на имунизация или болестте настъпила в интервала до поставянето на втората васина.

- Стойностите, като цяло за страната, обаче не са никак успокоителни. Ще бъде ли обявена епидемия и кога?

- Още не сме ги достигнали за епидемия, но сме в епидемичен взрив, за който се взимат противоепидемични и профилактични мерки. Може да се каже, че той по-скоро пълзи към възприемчивите компактни лица.

- Означава ли това, че щом сме в епидемичен взрив трябва да сме спокойни, не е ли редно да се вземат по-стриктни мерки?

- Противоепидемичните мерки са в ход. Това включва работа на терен, издирване на контактните лица и изследването им, изолация, карантиниране и много сериозна работа със здравните медиатори в ромските общности. Тези мерки водят до това, че епидемичният взрив все още е ограничен.

- И все пак, не смятате ли, че е редно да се предприемат проверки за истинността на отчетените имунизации поне там, където има епидемичен взрив?

- В днешно време данните вече могат да се засекат. Винаги обаче може да се каже, че ваксината е напарвена, но не се е получил имунитет. Наистина до 5% от хората имунният отговор е много кратък. Като цяло, може да се каже, че има пропуски в това направление. Съмнявам се, че конкретно може да се удостовери къде точно е един или друг пропуск. Проверка би могла да бъде направена по-насочено, ако се провери в практиката на кой лекар по-често има пробиви в имунитета на пациентите при отчетени, като направени, ваксини.

- Ваксината срещу морбили е тривалентна и включва още паротит и рубеола. При компрометирания имунизационен календар, предвид епидемичния взрив сега, да очакваме ли такъв и за другите две заболявания?

- Не. Календарът не е компрометиран сериозно. Официалните данни показват, че нивото но имунизационното покритие срещу морбили, паротит и рубеола за страната, като цяло, е 94,2% с първа доза. Това означава, че доста се доближаваме до това, което ни е необходимо, за да ограничим морбили. За съжаление с втора доза, която се поставя на 12 години, спадът е с 4 на сто. Така, средно имунизационното покритие за страната е 90,5 на сто, което вече е ниско. В последните три-четири години обаче, макар и слабо, но то се повишава с около половин процент годишно. Морбили е толкова силно заболяване, че няма как да не се разболеят тези, които не са ваксинирани. Имунитетът след втората доза би следвало да е доста стабилен, той е пожизнен, макар и с годините леко да спада. Смята се, че то 3% от ваксинираните не изработват достатъчна защита за продължително време и при тях би могъл да се получи пробив.

- Световната общественост беше изненадана от хантавирус. При безпроблемните и чести пътувания, ясно е, че инфекцията може да влезе и в България. Готови ли за здравните власти за отговор и какъв е той?

- Хантавирусната инфекция е много сериозна – тежко протичане и високо ниво на смърност. Трябва обаче да правим разлика от типовете на хантавирус. Този на круизния кораб е Андис и е единственият, който се предава от човек на човек. В България също има хантавируси не отсега, но са от друг тип. Тези у нас протичат с хеморагична треска и бъбречен синдром, тоест висока температура и бъбречна недостатъчност, която налага диализа, като пациентът се възстановява доста продължително време. Съвсем друга са тези вируси в Северна и Южна Америка – засягат белия дроб с вирусна пневмония, като смъртността е висока. За такъв вирус става дума и на круизния кораб. Взети са много сериозни мерки за ограничаването му. Теоретично, рискът за Европа, като цяло, е минимален.

- Кога са последна в България вече регистриран случаи на хантавирус, та макар и от друг тип?

- Всяка година имаме по няколко случая, стигали сме и до десет и повече. За 2026-та все още нямаме. У нас обаче съществува ендемично огнище на хантавирус, което е открито и се изследва. То е в района на Пещера и Батак. Зооноза е, което означава заболяване, пренасяно от полски мишки, но самите те не боледуват. Хората се заразяват от техните екскрементите чрез вдишване или през устата чрез частици, попаднали по ръцете ни. Заболяването започва с висока температура и тежка отпадналост. Бързо се развива шоково състояние с много ниско кръвно налягане, запушват се бъбреците. Хантавирусът се съдържа именно в бъбреците на мишките и засяга тези на хората. Ако в момента на запушване, човек не е бъде насочен към диализа, ще умре. Ако е на нея, за няколко дни ще прескочи този тежък стадий и ще навлеза в следващия, който е с полиоурия. Това означава отделяне на огромно количество урина, светла като водата. Причината е, че бъбреците не могат да изпълняват своите функции и да задържат полезните за нас йони. Възстановяването е около месец. Подчертавам, че нашите хантавируси са от друга група, различна от тази на круизния кораб, които са южноамерикански вариант. Почистването на бараки, мазета, гаражи на вилите, където се държат хранителни продукти и вероятно мишки са правели набези, трябва да се почистват с ръкавици и висок клас защитна маска. Ще припомня, че други заболявания, пренасяни от мишки са туларемия, но в последните години нямаме случаи, както и лептоспироза – бактериално заболяване, за което има антибиотици. При нея бактериите също се задържат в бъбреците на мишки, като се заразяваме от тяхната урина. Инфектирането, освен чрез инхалиране, става и при престои във водоем със застояла вода. Най-често се заразяват рибари, които стоят там с часове. Вторият вариант е при наводнения. Тогава броят на лептоспирозите скача във всички европейски страни, защото докаго водата се оттече, мишките са я замърсили с урината си и инфектирането на хората става изключително лесно. Опасно е газенето в оризища, в миналото се е срещата и в мините. Ако работник в кланица не е обезопасен, също може да се зарази при дрането на инфектирано животно.

- Преди дни общопрактикуващи лекари алармираха, че имат затруднения по отношение на имунизационния календар на децата бежанци от Украйна – не съвпада изцяло с нашия, има и значителни пропуски заради войната. Създава ли това реална възможност за внос на инфекции в България? Какво държавата може да предприеме за съхраняване на здравето на своите граждани?

- Когато няма данни за имунизация или те не са сигурни, то тя следва да започне от самото начало все едно нищо не е правено до момента. Това е принципът, прилаган към бежанци и групи, които влизат в общесттвото без достатъчни данни за имунизационния им статус.

- Много българи пътуват на море в Гърция, където обаче от няколко поредни лета се съобщава за западнонилска треска. За какви опасности следва да следят нашите туристи там?

- Още е рано за западнонилската треска. Случаите обикновено са през август и септември. През годините броят им варира – когато в Гърция са много, естествено е да се повиши броят им и у нас. Към момента на дневен ред са предаваните инфекции от кърлежите. Сега е пикът на тяхната активност. Хората трябва да знаят, че за тези преносители сегашната температура, съчетана с влажност е идеална. Ето защо не бива да се задържаме с гъсти, неокосени инепръсксани тревни площи, та било то и пътещки в парковете. Предпазването е ясно до баналност – дълги ръкави и крачоли и репеленти. Преглеждане на домашния любимец и на собственото ни тяло и дрехи за кърлеж при прибиране у дома.

Аптечната карта беше обезличена

Под натиска на корпоративни и търговски интереси тя е само индикативен инструмент за информация, казва маг.фарм. Димитър Маринов

  Силвия Николова, 14.05.2026

  сайт Clinica    www.clinica.bg

 

 

 В публичното пространство в последните дни отново беше поставен на обсъждане проблемът с недостъпността до аптека в немалко населени места в страната. Лансирани бяха и различни идеи за разрешаването му. Как той може да бъде решен, къде тук е ролята на Националната аптечна карта, възможно ли е създаването на пътуващи доставчици на лекарства. Това попитахме магистър-фармацевт Дамитър Маринов. Той е председател на Българския фармацевтичен съюз.

 

-Г-н Маринов, в последните дни в публичното пространство отново бе повдигнат въпроса за липсващи аптеки в близо 4000 населени места – проблем, за който се знае отдавна. Толкова нерешим ли е? Какво може да се направи? Колко са новоразкритите аптеки в последните години?

-В действителност има населени места в България, в които няма аптека, но това е една изключителна спекулация с данните. Няма държава в света, в която във всяко населено място да има аптека. Няма и такава необходимост. В този смисъл спекулация е твърдението, че „нещо трябва да се направи" и че това е проблем. В България има повече от 3000 открити аптеки за обслужване на населението, още около 200 болнични аптеки, които обслужват хоспитализираните в тях пациенти. България е на четвърто място в Европа по брой аптеки на глава от населението след Гърция, Кипър и Испания, т.е. ние нямаме липса на аптеки. Дори твърде голямото количество аптеки, особено концентрирани в големите градове и по-специално основно около големите болници и медицинските центрове, също се явява проблем. На една аптека в Европа средно се падат 4150 пациенти, а на аптека в България средно се падат 2095 пациенти, което води до слабо асортиментно зареждане, високо ниво на бракувани продукти, множество откази при изпълнение на рецепти и много други последващи негативи най-вече за пациентите. Какъв е смисълът за пациента на една улица или около един медицински център да има много аптеки, но в нито една от тях да няма наличен търсеният от пациента лекарствен продукт?! В действителност има места в България, където няма аптека, защото няма икономическа възможност да има такава, а има необходимост. Точно за такива случаи от около две години действа специална Методика за финансиране на аптеки, които изпълняват дейности по договор с НЗОК в населени места в труднодостъпни и/или отдалечени райони, или са единствен изпълнител на съответната дейност в община, както и с денонощен режим на работа. В резултат на подпомагането по Методиката за период от година и половина (от 01.01.2024 до 31.08.2025) имаме нови 11 нови аптеки в отдалечени райони (от 29 стават 40), двойно увеличение на броя на аптеките в труднодостъпни райони (от 8 стават 16), 60 нови единствени изпълнители на дейност по НЗОК (от 107 стават 167) и 16 нови денонощни аптеки, работещи с НЗОК (от 19 стават 35). При тълкуването на тези данни, трябва да се отбележи, че не говорим само за отваряне на нови аптеки, а и такива, които са съществували и преди Методиката, но не са работили с НЗОК. След въвеждането на допълнителното финансиране, което не е голямо, но ясно таргетирано, много аптеки увеличиха портфолиото на дейностите, които извършват, което многократно подобри достъпа на пациентите до продукти и фармацевтични грижи.

-Налице са и големи градове, включително и областни, в които денонощна аптека няма. Какво пречи?

- 35 денонощни аптеки са разположени в 14 области на страната, като 8 от тях са единствени за цялата област. Денонощни аптеки има там, където има търсене през нощта и където има икономическа възможност да има нощна смяна. Смятаме, че поне една денонощна аптека трябва да има във всеки областен център, като за големите градове може да има и повече. С допълнителното неголямо, но ясно таргетирано финансиране за нощни смени, сме убедени, че всички области на страната ще имат денонощен достъп до продукти и услуги. Това което притеснява собствениците на аптеки при организирането на денонощен режим на работа, е несигурността, че Методиката ще продължи да съществува. Финансирането за тези дейности се определя година за година с бюджета на НЗОК и без ясни гаранции, че то няма да се намалява и ще се увеличава плавно за напред, са малко готовите да инвестират в намиране на персонал и организиране на денонощен режим на работа.

-Доколко рационална, а и осъществима ли е идеята за т. нар. пътуващи аптеки? Къде в Европа има такава практика?

- Не ми е известно някъде в Европа да има подобна практика. Възможно е да има, но каквито и практики да има някъде по света, те не бива да се екстраполират директно у нас без да се сравнят всички индивидуални локални особености. „Мобилните аптеки" няма да решат нито един проблем на лекарствоснабдяването у нас, дори имат потенциала да задълбочат наличните. Ясно е, че в момента контролните органи, по техни думи, се задъхват и им е трудно да осъществяват контрол дори на стационарните аптеки, дрогерии, болници и т.н. Нямам представа как ще се осъществява такъв на „мобилни аптеки"?! Всъщност знам – няма да има контрол! А може би това е целта?! Няма яснота кой ще зарежда мобилните аптеки? При какви условия ще се избира доставчика продукти за мобилките? Какво би се случило, ако пациентите не са доволни от обслужването на мобилната аптека, ще могат ли да я сменят с друга? Въобще някой смятал ли е колко би струвало едно подобно начинание и дали ако се инвестират поне половината от предвиденото финансиране за мобилки, защото такова ще има, в стационарни аптеки няма да се получи по-добър резултат? Дали пък някой не се е прицелил в усвояването на такова финансиране, скрит зад евтин популизъм?! Как осигуряваме достъп до продукти и услуги във времето, когато мобилката ще бъде далеч?! Въобще тази идея поражда повече въпроси, отколкото отговори...

-А за изпращане на лекарства по куриер, след като магистър-фармацевтът ги предостави след изписване с електронна рецепта от лекаря?

-Това е свръх екстравагантна идея, която щеше да е смешна, ако не беше опасна и не се приемаше сериозно от редица популисти и не се подхвърляше в публичното пространство с цел опипване на почвата, за да се удовлетворят нечии корпоративни интереси за монополизиране на пазара на лекарства в страната. Дистанционна търговия с лекарства по рецепта НЕ може и не бива да се допуска, защото носи сериозен риск за пациента. Знам, че това е мечтата на някои мениджъри на големи фармакомпании и търговци, които до скоро са продавали бързооборотни стоки, но лекарствоснабдяването има специфики и е част от националната сигурност на страната. Някой иска всичко произведено от поточната линия, директно да се потребява (умишлено използвам точно този глагол) от пациентите БЕЗ никакъв контрол. Консултация от разстояние при настоящите условия в България не може да се прави. Не бива да се къса връзката и личният контакт при отпускане между фармацевт и пациент. Става дума за доверие изграждано с години, отношения на конфиденциалност и професионализъм, които няма как да се реализират дистанционно. Още берем плодовете на онлайн образованието по време на ковид пандемията. Видя се че има меко казано съществена разлика между него и присъственото обучение. И не е необходима аргументация, от типа „защо пък да не опитаме", когато няма такава необходимост. Колко пъти като общество образно казано трябва да „настъпим мотиката" , за да разберем, че някои неща трябва да се случват само на живо и онлайн не може и не бива?!

-За разлика от лекарите и медицинските сестри, България е със значително голям брой фармацевти при това, работещи в страната. Колко са те? Какво е разпределението им по отношение на работата – в аптеки за населението, в болнични аптеки, в други сектори?

-Фармацевтите сме единственото съсловие от медицинските, което не просто не намалява, а се увеличава и дори се подмладява. Вече сме водеща страна в света по брой магистър фармацевти на глава от населението. В България практикуват вече повече от 7 800 фармацевта, като повече от 6800 работят в аптеките. У нас имаме вече 6 (шест) фармацевтични факултета (два в София и по един в Пловдив, Варна, Плевен и Бургас). Няма необходимост от още, дори са в повече, защото „количествените натрупвания, почват да водят до качествени изменения", но не с положителен знак. И всичко това без да броим големият проблем със скрития, но вероятно най-голям „фармацевтичен факултет Украйна". Не става дума за граждани на Украйна идващи да работят у нас. Годишно български граждани, на брой понякога дори повече от завършващите някои от българските факултети, получават диплома за фармацевт в някои от многобройните факултети в Украйна, която в момента е във война. Силно се съмнявам, че тези българи са учили в редовна форма на обучение, в дипломите им обикновено пише „смесена форма", но това не е проблем за Министерството на здравеопазването, което с лекота признава тяхната професионална квалификация без да се вслушва в мнението на експертите от нашите университети. В този смисъл не знам дали България е „троянски кон" в Европейския съюз, но определено сме врата за достъп до регулирана професия, защото не ми е известна подобна практика на масово желание на граждани на други европейски страни да изучават медицински специалности във военна зона и после да им се признават дипломите. Това е проблем, за които засега единствено БФС говори, но ще рефлектира върху цялото общество.

-Впрочем, така дълго дискутираната аптечна карта на България беше забравена, като тема. Има ли рационализъм в тази идея, с какво тя би могла да помогне и къде биха се очертали пробойни?

-Аптечната карта беше скопена, обезличена, още при създаването й в Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина. Тя трябваше да бъде критерий за откриване на аптека и да се заложат географски и демографски изисквания за брой аптеки. Накратко, да се допуска съществуването на определен брой аптеки на определена територия и население, които да осигуряват цялата палитра от дейности и функции на една модерна аптека. Това щеше да гарантира равномерно разпределение на аптеките в страната в зависимост от територията и населението, както и здравните потребности. Но под натиска на корпоративни и търговски интереси в момента Аптечната карта е само един индикативен инструмент за информация, който дори не се актуализира често, а със съвременните възможности на дигитализацията може на практика да работи в реално време. Всичко е въпрос на желание за решаване на истинските проблеми в диалог с експертите на съсловната организация и поемане на отговорност, а не на изпълняване на поети на тъмно и на бели покривки ангажименти в частен интерес. В този смисъл очакваме разговори с новата власт и ще следим какви ще са действията им в нашия сектор. Необходимо е да се правят реформи, но показателно ще бъде чий интерес ще обслужват – този на пациентите и извършващите дейността професионалисти, или на скрити корпорации и частни лица, които дори няма да видим, защото техните тези обикновено се представят в обществото от знайни и не толкова знайни, но особено кресливи НПО организации (комитети от няколко души; институти постоянно измерващи нещо, обикновено пазарно; познати говорещи глави, винаги имащи мнение по вселенските въпроси; псевдо експерти и други всичколози). Ако искате да се ориентирате в предстоящото поредно реформиране на сектора и да разберете кой какво крои и за какво се бори, следете становищата на съсловната организация на фармацевтите в България – Български фармацевтичен съюз, която по закон представлява всички, упражняващи професията фармацевт в страната. Досега никога не сме бъркали в предвижданията и опасенията си. Имаме големи позитивни очаквания и виждаме възможности!

Нужна е оптимизация на лечебните заведения

 Всяка частна болница, работеща с НЗОК, да провежда обществени поръчки за консумативи, лекарства и други, казва Борис Бонев

 

 Силвия Николова, 18.05.2026 г.

сайт Clinica   www.clinica.bg

 

Втора общинска болница, след Пазарджик, спря работа. Този път в София – Четвърта градска не приема пациенти от началото на месец май. Тя е в критично не само кадрово, но и финансово състояние. Защо се стигна дотам, има ли бъдеще общинското здравеопазване, какво следва да се направи при толкова много болници в страната, какви са очакванията от управляващите в сферата на здравеопазването. Това попитахме Борис Бонев. Той е общински съветник от „Спаси София“ в Столичния общински съвет. 

 - Г-н Бонев, агонията на Четвърта градска болница беше продължителна, докато преди дни стана ясно, че от началото на месец май тя вече не приема болни. Защо се стигна дотук, след като още преди година Столичният общински съвет взе решение за вливането ѝ с Втора градска болница с цел укрепване на финансовото ѝ състояние?

- Действително, до процеса на сливане, по предложение на съветниците от ГЕРБ, за управител беше назначен д-р Стоян Маджаров. Самото сливане обаче беше активно саботирано, а сроковете, определени в нормативната уредба за осъществяване на решението на Столичния общински съвет, бяха пропуснати. Сега сме в ситуация, в която има взето решение, но то не е изпълнено - нещо, което доведе до крайно негативни последици, най-вече за работещите в болницата, чиито възнаграждения не се изплащат редовно, а за известен период не са били внасяни и осигуровки. Изпаднахме в ситуация, в която да не знаем какво да правим. Това наложи преди по-малко от месец общинският съвет да вземе ново решение - да бъдат сменени управителят и съветът на директорите. Ние, като колективен орган, преценихме, че в продължение на година и шест месеца въпросните хора от ръководството не са съдействали по никакъв начин. Същевременно финансовите резултати на болницата значително и шокиращо се влошиха. От около 150 000 евро натрупани задължения преди година и половина, в момента те са над 1 млн. евро. Макар че общинските съветници от „Спаси София“ първоначално бяхме против сливането, на този етап то е единственият шанс лекарите да запазят работата си и трудът им да бъде заплатен.

- Прави впечатление обаче, че не само Четвърта градска болница е проблем в сферата на столичното здравеопазване, но и болницата за долекуване в Ботунец. Защо и как се случва това в най-голямата и съвсем не бедна община в България? Има ли нужда от общинско здравеопазване в София, при положение че тук има много държавни, университетски и частни болници?

- В нашите общински болници работят безспорни специалисти. Тези хора, както и пациентите, не могат да бъдат оставени на улицата. Със сигурност, след години, в които всякакви реформи в здравеопазването се приемаха на нож, нямаше как това да не се отрази и на общинските лечебни заведения. А тяхното състояние е изключително тежко - както финансово, така и в хигиенно-битов аспект. Необходими са сериозни инвестиции, за да могат всички наши болници и диагностично-консултативни центрове да бъдат адекватни на пазара и дори конкурентни на държавните и частните болници. Ето защо е необходимо да направим реформа чрез оптимизиране на тези лечебни заведения. Пътят е в сливането на Четвърта и Втора градска болница, както и на болниците за долекуване в Бухово и Ботунец. Колкото до ДКЦ-тата, те са ключови. Виждам тяхното добро бъдеще в превръщането им в общностни центрове, фокусирани върху превенцията и промоцията на здравето. Абсолютно ясно е, че добрите постижения в здравеопазването се измерват с липсата на голям брой хоспитализации. Световните тенденции са насочени към превенция на заболяванията. Ето защо в този контекст в ДКЦ-тата трябва да се инвестира много по-сериозно. Те не бива да бъдат просто наемодатели на кабинети, както често се случва, а трябва да работят така, че хората да ги посещават за консултации, профилактични прегледи и други дейности, свързани с подобряване на общото здраве. Ниша, в която общината би могла да се включи, са хосписните услуги и сферата на долекуването. По официална статистика към 2060 г. 31% от българите ще бъдат над 65 години. Ние ще живеем по-дълго, но възрастните хора ще бъдат повече. Това означава, че всички грижи и нужди на това население трябва да бъдат предвидени и осигурени навреме, за да не изпаднем в ситуация, в която да не знаем какво да правим и кой да се грижи за тях така, че здравето им да остане добро до по-късен етап от живота им. Тук трябва да уточня, че целият този процес минава през координация както с Министерството на здравеопазването, така и с други държавни структури. Както общината трябва да се научи, че нейните здравни заведения са част от една и съща система, така и държавата трябва да осъзнае, че общинските здравни заведения също са част от системата на здравеопазването. В момента обаче болниците са поставени в твърде нездравословна конкуренция помежду си - за кадри, пациенти и финансиране.

- Като имаме предвид всички тези проблеми, питам Ви съвсем конкретно – има ли бъдеще въобще общинското здравеопазване?

- Определено има, защото за немалко пациенти това е достъпното здравеопазване. Както вече казах, диагностично-консултативните центрове трябва да се специализират предимно в превенция, профилактика и консултиране. Освен това някои лечебни заведения биха могли да бъдат реорганизирани в хосписи и центрове за долекуване, защото търсенето на този тип услуги ще продължава да нараства. В момента обаче няма достатъчно предлагане. Това трябва да става в конкурентна среда. Тук имам предвид болницата в Бухово, където условията и битовата среда са покъртителни, а въпреки това персоналът полага невероятни усилия, за да се грижи възможно най-добре за пациентите. Тя изглежда по-скоро като място, в което си обречен, а не като място за долекуване. Пределно ясни са проблемите на хората, прекарали инфаркт или инсулт, както и на техните близки, след като приключи клиничната пътека в многопрофилната болница, а те няма къде да отидат, за да бъдат раздвижени и наблюдавани от специалисти по време на възстановителния процес. Ако тези условия не се променят и общинските болници не станат конкурентни на останалите, няма как да очакваме, че те ще бъдат търсени от хората. Не можем да очакваме каквато и да било промяна.

- Казвате, че държавата трябва да припознае общинското здравеопазване, тъй като то е част от здравната система. Какво очаквате от новите управляващи в здравния сектор, а и въобще?

- Общинските и държавните болници не функционират в справедлива и равнопоставена среда спрямо частните. За всички привилегиите са едни и същи, но изискванията не са еднакви.

- Ще се конкретизирате ли?

- Да. Едно от най-важните неща, които трябва да бъдат направени, е всяка частна болница, работеща с обществен ресурс по договор с Националната здравноосигурителна каса, да провежда обществени поръчки за консумативи, лекарства и други. Ако това се случи, би могло да се отрази положително и на държавните, и на общинските болници по една проста причина - частникът винаги ще има интерес да купи най-евтиното. Това може да бъде използвано като референция от държавните и общинските лечебни заведения, че е възможно и те да провеждат честни обществени поръчки. За мен подобна промяна би била една от най-важните, които новото правителство трябва да направи в сферата на здравеопазването. Редно е най-сетне да започне и процесът на преминаване от клинични пътеки към диагностично-свързани групи. Такава реформа ще отнеме години, но ще предотврати трусовете, които секторът преживя в последно време. Друг е въпросът, че нито една политика в здравеопазването не беше доведена докрай.

- Преди години бяха закупени групери за диагностично-свързаните групи, но така и не се стигна до въвеждането им, като негласният, но всеизвестен мотив е, че те изискват значително повече средства, отколкото клиничните пътеки. Как тогава очаквате това да се случи сега?

- Наистина те изискват повече средства, но нека сме наясно - в сектор „Здравеопазване“ се краде като за последно. Има достатъчно примери, в които консумативи и лекарства се закупуват на цени, многократно надвишаващи тези, на които същите лекарства се продават на частни болници. През последните години разходите за лекарства са се увеличили почти десет пъти, но не оставам с впечатлението, че българският народ става по-здрав. Пари има и те непрекъснато се наливат. Въпросът е как се изразходват. Ето защо отнякъде трябва да се започне - стъпка по стъпка, но решително, въпреки че ще бъдат засегнати нечии интереси. И съвсем не на последно място, очаквам новото управление в здравеопазването, а и на държавата, да заложи повече на превенцията на здравето. Така след време ще се подобри не само здравето на населението, но и няма да се наливат толкова много пари в джобовете на фармацевтичните компании и за оборудване, а оттам и в сметките на корумпирани хора в сектора чрез обществени поръчки.

- Действително, пари се наливат все повече и повече, но няма доволни нито сред лекарите, нито сред пациентите. Защо?

- Защото не се осъществява достатъчно ефективен контрол, включително върху качеството. Вместо това се случва проверяващи органи да упражняват откровен административен произвол. Познавам случай на медицинска практика, глобена с няколкостотин евро, защото не бил качен ценоразписът ѝ в сайта на Министерството на здравеопазването, при положение че същият този ценоразпис присъства на електронната ѝ страница. Много се съмнявам, че пациентите търсят цените точно на страницата на Министерството на здравеопазването, а не на тази на лечебното заведение. Това е административен произвол. Същевременно ние, общинските съветници, отиваме в Четвърта градска болница и установяваме, че тя не работи от две седмици, защото някой е решил, че сървърът е повреден и няма да приема пациенти. Този факт обаче едва ли интересува други институции. Не бива едни да бъдат тормозени, а на други да се прощават много неща.

- Кои са първите три неща, които бихте препоръчали на новите управляващи да свършат в оперативен порядък?

- Най-напред - преглед и анализ на текущото състояние на здравната система с решение за оптимизация на броя на лечебните заведения. Тук не става дума за уволняване на лекари, медицински сестри и друг персонал, който така или иначе не достига, нито за намаляване на леглата в дадена болница, а за това да се каже от колко болници реално имаме нужда. Факт е, че в България те са прекомерно много, като немалко от тях бяха разкрити през последните години. Има лечебни заведения, които могат да бъдат обединени, без това да наруши оказването на медицинската услуга или да намали персонала, но така биха се съкратили разходите за издръжка. Второто е да се промени законодателството така, че частните лечебни заведения да бъдат задължени да провеждат обществени поръчки, след като оперират с обществен ресурс по начина, по който го правят държавните и общинските болници. Освен това все още малко хора знаят за съществуването на приложението „Е-здраве“. То трябва да бъде популяризирано повече, така че гражданите да знаят, че там се съхраняват техните лични здравни досиета и да са наясно как могат да следят за злоупотреби, като например фалшиви хоспитализации. В по-дългосрочен план новите управляващи би следвало, ако системата остане на клинични пътеки, да удължат престоя по някои от тях, защото е очевидно, че при определени заболявания той е недостатъчен. Така ще се прекрати практиката пациентът да бъде изписван и вписван по друга клинична пътека, за да продължи лечението му. Тази практика в момента изкривява представата за това от какво боледуват българите. Ако не се налагат подобни „фокуси“, ще бъде ясно от какво страдаме и къде по-конкретно трябва да бъде насочена повече дейност по превенция и профилактика.Четвърта градска болница спря работа заради критично кадрово и финансово състояние. Защо се стигна дотам, има ли бъдеще общинското здравеопазване, какво следва да се направи при толкова много болници в страната, попитахме Борис Бонев. Той е общински съветник от „Спаси София“ в Столичния общински съвет. 

 

Българите носим духа на буквите в сърцата си

Святото дело на братята Кирил и Методий осветява пътя ни, казва лекарят и поет д-р Джина Дундова-Панчева

 

 Силвия Николова, 22.05.2026

сайт Clinica   www.clinica

 

Духът на 24 май - Денят на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и славянската книжовност, отново ще обедини и въодушеви много българи. Със сигурност ще има и такива, за които това е само повод за повече почивни дни. Носим ли все още духът на буквите в сърцата си, какво е лицето на новото Просвещение на България - това попитахме д-р Джина Дундова-Панчева. Тя е лекар и преподавател в Катедрата по физиология на Медицинския университет в София, както и педиатър и електрофизиолог. Поетеса е, по нейни творби са създадени хитове в българската естрада, както и много детски песни, финалисти на фестивали за нова българска песен и удостоени с национални награди. Същевременно тя е член на Съюза на лекарите – писатели „Димчо Дебелянов“, на Съюза на българските писатели и на Международния съюз на писателите лекари (UMEM).

 

 -  Д-р Дундова, вие сте и преподавател в Медицинския университет – София, и творец. Какво дава сили на човек да се занимава с толкова  различни на пръв поглед неща?

-  Това е необяснимо. Самата лекарска професия е много тежка, изисква също така тежка и продължителна подготовка. Ние, лекарите, четем специализирана литература цял живот. Стремежът на душата да се обогатява обаче е също една доживотна жажда. Това са два паралелни свята. Лично за мен, ако трябваше да работя само в една сфера, не бих могла да съществувам. Медицината е много благородна професия, богата вселена от знания, но човек има нужда от духовност, от четене на художествена литература, от  обогатяване. Изкуството е това, което обогатява душата. Стихове от моите седем стихосбирки станаха текстове на песни по музика на маестро Стефан Диомов, Димитър Гетов, Иван Кръстев, Валери Костов, Милен Македонски, Светослав Лобошки, Христо Деянов, Рафи Жамакорцян и др. Понякога ми се случва по тяхната музика да пиша стиховете си.  Имам и издадени букварчета за бозайниците, птиците, растенията, рибите и др. -  в стихове. Децата много ги харесват, правят спектакли по тях, а това наистина е най-голямата награда за един творец. Колкото до песните, за мен самата е чудо как така се родиха. Наскоро преброих, че по мои стихове те вече са 73. Много от тях са в топ 20 на БНР,  за което съм благодарна, защото стигат до повече хора.  Едва ли има нещо по-красиво от стихове, облечени в музика. Пеят ги най-големите -Тони Димитрова, Георги Христов, Орлин Горанов, Васил Петров, Нели Рангелова, Кристина Димитрова, а Маргарита Хранова вече има осем песни по мои стихове. Създадох и доста детски песни, което е истинска наслада за душата. Част от тях са финалисти в „Детска мелодия на годината“. Георги Христов изпя една песен по музика на Димитър Гетов и мои стихове - нарича се „Българийо, майчино обятие“ и тя, заедно с няколко други, участваше в „Пеещи артисти“ на Игор Марковски. Хората определено я харесаха и аплодираха.

-  По-трудно се работи с творците или с пациентите? Съизмерими ли са по изискванията си?

-  С творците е по-леко. Аз работя детска неврология – нещо изключително тежко. Моите пациенти са дечица, а родителите им са много обременени от тежката патология и грижите, които трябва да полагат за тях. Тук става дума за засегнати от детска церебрална парализа, мускулна дистрофия, епилепсии и така нататък. Още по-мъчително е, че състоянието на част от тях, въпреки усилията на лекарите и близките, не може да бъде съществено повлияно. Колкото до самите епилепсии, утешителното е, че медицината вече напредна и много от тях са напълно лечими. Може да се постигне много добро качество на живот. В изкуството е по-леко – прекрасно се работи с големите наши изпълнители и композитори. За мен това е щастие, независимо че изисква огромна енергия, отдаденост и време. Това са изключително одухотворени и талантливи хора. Да се спасява човешки живот е голямо удовлетворение, но и голяма е тъгата, когато лекарят не може да помогне.

-  Познавате хора от различни слоеве на населението, с различни професии и социален статус. Какво сочат наблюденията Ви, има ли все още българинът очи, уши, възприятия за добрата литература, за изкуството, усеща ли той още трепета на празника 24 май?

-  Според мене ние, българите, независимо от обременеността на битието, на проблемите, на несгодите, имаме душа за красивото, за доброто, за стойностното. Вярно, не всеки човек може да формулира възвишени мисли, но народът ни има сетива за стойностното. За силата на таланта говори и последният успех – „Бангаранга“, изпълнена от Дара, която изправи цял свят на крака. Действително, имаше и критики, но за мен  Дара е фантастичен артист – певица, танцьорка, с невероятно сценично поведение и енергия. Нейното постижение се базира на огромен труд и талант, затова и не могла да разбера недоброжелателните коментари.  А „Бангаранга“ спечели и защото е бунтарска песен, неслучайно тя разтърси всички и ни покори. Няма как да се оспорва един безспорен талант. 

-  Казвате, че народът ни има сетива за стойностното, но събитията наоколо, две мащабни войни, конфликти, инфлация, несигурност, всичко това не ни ли отдалечава от истински празничното настроение на деня на буквите?

-  Аз съм и член на Съюза на писателите, общувам с хора с висок дух. Студентите ми са изключителни, четящи и иновативни млади хора. Противно на мнозина, аз смятам, че хората усещат празника, защото ние, българите, носим духа на буквите в сърцата и умовете си. Убедена съм, че за България има светлина в тунела и никой не може да ме обори в това мое виждане, макар и на пръв поглед да изглежда, че ценностите се сриват. Има такива, които наблягат на лошото, но неколкократно повече от тях са тези, които жадуват за знания. Времената въобще не са толкова бездуховни, колкото искат да ни внушат песимистите. Хората имат нужда и от поезия, и от музика и от всякакъв вид култура. Братята Кирил и Методий и святото им дело осветяват пътя ни всеки ден.

-  Но въпреки всичко, сякаш оставаме разделени. Има ли потенциал обществото ни за нови герои, за нови вдъхновяващи образи, които да ни обединят?

-   Народът ни е талантлив и жадува за знания и духовност. Ситуацията е такава, че ни разделя. Аз обаче съм дълбоко убедена, че потенциал съществува и хубавото предстои да се случва.

-  Дали обаче вие, лекарите, сте обединени?

-  Аз имах щастието да попадна на две места (след тежки конкурси), за които винаги ще съм благодарна, че имах и имам възможността да работя. Едното е Институтът по педиатрия, сега Специализирана детска болница „Проф. Иван Митев“. Там работят хора на изключително високо ниво, обединени от каузата да помагат на своите пациенти – деца. Другото е Катедрата по физиология на Медицинския университет в София – в приятелска обстановка, сред много ерудирани и обединени хора. И на двете места имах възможност както за придобиване на много добра квалификация, така и за реализация.

-  Как бихте описала новото лице на Просвещението в България?

-  Като много лица на нашите таланти-просветители. Като се започне от хората на изкуството, от поетите. Големият ни поет Георги Константинов е истинско вдъхновение, умее да пише на всякаква тема по изключителен начин. И тук ще отбележа великолепните му любовни стихове, по някои от които се родиха песни. Има и много на социална тематика. А колкото до хората на науката, без тях светът ще се срине само за един ден. Без наука и знание няма живот, но и изкуството е абсолютна необходимост. Колкото и на пръв поглед да изглежда, че хората нямат нужда от поезия, всъщност не е така. По мои наблюдения те жадуват и четат. Имат потребност и от стойностна музика. Ето защо казвам, че за България има светлина в тунела. Поздравявам колегите лекари, творците и читателите на clinica.bg с предстоящия Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност.

Здраве на всички!

Болници отказват пациенти с инсулти

 Да се създаде регистър на хората, които са го преживели, така ще е ясно и какви центрове за долекуване да се създадат, казва доц. Росен Калпачки

 

Силвия Николова, 28.05.2026 г.

Сайт Clinica    www.clinica.bg

 

Месец май минава под знака на информираността за инсултите. В България за лечението им се изграждат шест строук центъра, от които първият вече беше открит неотдавна в УМБАЛ „Света Анна“-София. Какви проблеми остават нерешени, кога ще има регистър на хората, преживели това състояние, какви грижи са необходими за тях и защо все още те са крайно недостатъчни в България, вече по-смели ли са лекарите при прилагането на тромболизи. Това попитахме доц. Росен Калпачки. Той е основател на Българското Дружество по инсулт и ръководител на Центъра за инсулти в УМБАЛ „Света Анна“.

 -   Доц. Калпачки, месец май преминава под знака за информираността за инсулт. Преди време алармирахме, че 50% от хората стигат ненавреме до болница заради отказ за прием. Има ли вече промяна и, ако не, защо лечебни заведения отказват пациенти с инсулти?

-   Иска ми се да кажа, че има промяна, но няма как да го твърдя, защото ако нещо се променя, то е отчайващо бавно. По последни данни на Центъра за спешна медицинска помощ в София и информацията, която имаме в УМБАЛ „Света Анна“ лечебните заведения, които взимат такива пациенти дори стават по-малко. Болниците ги приемат, но късно, защото се налага да бъде търсено място, където те да бъдат хоспитализирани. Ако виждам нещо положително по този проблем е в информираността на обществото чрез интервюта или кампании. След подобни кампании има отчетлив добър ефект, но кратковременен.  Липсва системност в това, най-напред хората навреме да забелязват симптомите, второ – да се отнасят към тях като към нещо наистина неизменно спешно и на трето място – чисто логистично да се променят нещата особено в големите градове, за да има къде да бъдат настанявани болните. Много често хора с инсулт са разкарвани от една болница във втора, че дори и в трета, докато се намерят свободни легла за тяхното приемане.

-  Свободни легла няма или болниците не искат да се ангажират с такива пациенти?

-  Големият проблем е, че няма свободни легла за лечение на инсулти, защото това не е болест, която може да бъде планирана. Те се случват по всяко време на денонощието, в почивните дни, на национални празници, а повярвайте ми, но в София след 14.00 часа в петък работят само две-три болници със системата на спешна помощ, т.е. да приемат спешни пациенти безотказно и непрекъснато. Обяснението хората да бъдат връщани е, че няма свободни легла, но като се провери в системата, се вижда, че легла има. Инсултът е тежка и недофинансирана диагноза и не всеки иска да лекува такива болни. Когато нещата се сложат в някакви административни рамки, макар и да не ми се иска това да се отнася до медицината, ще се види голямата разлика между това, което се декларира и това, което се прави. Разминаването за коментираните легла може и сега да се установи чрез проверка в сводките. В Министерството на здравеопазването сме изпращали много писма за това, че в петък, събота и неделя буквално е препълнено в УМБАЛ „Света Анна“, „Пирогов“ и още едва-две болници. Всички останали дават отказ от прием заради липса на легла. Изведнъж, в понеделник сутринта, същите тези болници започват да приемат охотно всички планови болни, които са си планирали предварително. И тук искам да уточня, че за този проблем сме уведомявали поне десет екипа на МЗ в последните години. Вероятно заради непродължителната институционалност нито един от тях не се нае да предприеме нещо за решаване на този въпрос. След като една болница се нарича многопрофилна, сключила е договор с НЗОК и работи по клинична пътека „Инсулт“ няма как да отказва болни и да не ги приема. Коментираното поведение противоречи на цялата концепция на спешната неврология. Инсултът не се лекува в работно време. Правим модерни високотехнологични инсултни центрове точно за неговото лечение, съобразени с всички принципи на съвременната медицина, но в ежедневието губим пациенти, Ние, лекарите – невролози, можем да действаме. Големият проблем по отношение на изоставането ни в лечението на острия инсулт обаче се дължи на факта, че пациентът идва късно или е насочен в болница, която го връща или няма ресурс да направи необходимото. И отново казвам – най-честият отказ е поради липсата на легла.

-   Ще поставите ли този въпрос отново пред новия министър на здравеопазването?

-  Както вече казах, от УМБАЛ „Света Анна“, като водещ инсултен център и една от най-натоварените спешни болници, сме изпращали писма нееднократно до МЗ, РЗИ и ЦСМП. Ежедневно приемаме върнати от една или две болници пациенти преди да дойдат при нас. В натоварения трафик на град, като София, докато се мине пред две лечебни заведения, златният час за лечение на инсулт вече е преминал. Ето защо, някой управляващ трябва да стисне зъби, да начертае една административна мярка и тя да се спазва. Тя ни е необходима, защото факт е, че ние сме напълно различни у нас, когато живеем без правила, и съвсем различни в чужбина, където ги спазваме. Познаваме се и като шофьори, как сме в България и как в Гърция при високите глоби, където ставаме най-прилежните на пътя. Не го казвам случайно, а за подчертая, че на този етап има големи проблеми с достъпа на болните с остър инсулт до център, който е в състояние да му окаже най-квалифицираната помощ. Заради този проблем се ядосвам всяка сутрин и особено в понеделник сутрин, когато имаме по няколко тежки случая, връщани от болница в болница и докарани при нас късно. Реалните инсултни центрове трябва да са достъпни за хората, да бъдат на такива разстояния, че да могат пациентите да бъдат закарвани в тях за възможно най-кратко време, което позволява спазването на така необходимия златен час. То е както при тежките катастрофи – пострадалите се карат в най-близката болница. И при инсултът е така. Колкото повече областните болници бъдат овластени като инсултни центрове да посрещат безотказно и да лекуват съвременно инсултите, толкова и успеваемостта ще бъде по-голяма. Центровете, лекарите, екипите трябва да заведем до болните, а не обратното.

-  На 5 април беше открит Инсултния център в УМБАЛ „Св. Анна“, предстои откриването и на останалите пет в страната. Не закъсня ли разкриването им, кога се очаква и останалите да станат факт?

-  Доставката на апаратурата върви паралелно за всички центрове. Очаквахме в седмиците след нашия да започне поетапното откриване и на останалите. Да се надяваме, че това ще стане скоро. И тук ще кажа нещо с огромно съжаление, но няма как да не го споделя. Вероятно пак поради личностни непримиримости, които в нашата гилдия са ежедневие, някак си позагубихме връзка с останалите центрове. Това, което ние от Света Анна можем да направим напълно безкористно е да покажем добра практика така, че всеки да може да се възползва от нея, да се поинтересуват от това, което правим. Много ми се искаше да кажа, че протегнатата ни ръка се възприема на много места, но не, за съжаление, не се възприема така.

-  Сякаш е излишно да Ви питам, дали лекарите, като цяло в България преодоляха страха си да прилагат тромболизи и  тромбектомии, така ли е?

-  За съжаление, има още сериозен страх към това единствено доказано модерно лечение. И това не е от незнание, а е страх от това да променим малко вътрешния си алгоритъм и наистина да приемем инсулта като спешно състояние. Един от елементите към всичко това е именно организацията, щом едно звено е обявило, че работи с инсулти, няма как да приема само от 8.00 до 14.00 часа. Не можеш да свършиш работа, да затвориш в петък след обяд, защото инсултите не са планови състояния. Инсултният център не може да си позволи такова нещо. Сякаш се създава виждането, че със създаването на шестте строук центъра, проблемът се решава. Необходимо е да се включат и областните болници в тази дейност. Трябва да се върви отдолу нагоре, като специализираните центрове поемат най-трудните случаи, а ежедневните инсулти да се лекуват на място. И отново – областните болници трябва да бъдат първичните центрове за инсулт, за да има по-голяма успеваемост. Тромболизи могат да се правят в почти всички болници и за щастие има колеги, които ги правят на много места в страната, т.е. по-добре сме от преди една-две години, но за мен стъпката е отчайващо малка. Аз си мислех, че много преди да се пенсионирам България ще бъде европейска страна в това отношение. Вероятно обаче няма да го доживея.

-  Въпреки отличните възможности за лечението на инсулт в болница, постболничните грижи остават проблем. Какво трябва да се направи и откъде да се започне?

-  Отново да има повече администриране, т.е. да се създаде регистър на хората с инсулти. Държавата не знае колко са преживелите това състояние. Единна информационна база няма, която да даде отговор на въпроса, колко са тези хора. Всяка болница знае своите случаи. Най-напред трябва да се създаде такъв регистър, за да имаме информация за претърпелите инсулти и преминали лечение, за преживяемостта им в първата и последващи години. При изписването си от строук центъра или областната болница тези пациенти трябва да знаят какво следва по-нататък. Необходимо е да им се осигури рехабилитационна грижа по-нататък. Сега те разполагат с клинична пътека от 14 дни, която в повечето случаи е крайно недостатъчна. Необходими са многоседмични, многомесечни, а понякога и многогодишни грижи. В това отношение сме големи длъжници на нашите пациенти. Ако имахме регистър, за какъвто вече споменах, в един регион щяхме да знаем колко са болните с инвалидизация, колко се нуждаят от рехабилитатор, от логопед, по-лесно щеше да бъде намерено или изградено звено, което да поема такива случаи. Тогава и този, който ще се ангажира да го изгради, инвеститорът, ще е наясно дали то ще е ефективно. Всичко тръгва от това да има ясна картина, а тя минава през това да има регистър на хората, претърпели инсулт в България. Така ще се помогне и за намирането на ресурс и правилното му насочване за изграждане на необходимите структури. При сегашната ситуация се стига дотам да не могат да бъдат усвоени средствата, давани за извънболничната помощ, а на практика хората да бъдат лишени в достатъчна степен от нея. Решаването на проблема започва с детайлна информация за него, каквато сега нямаме. Тогава и ние, лекарите, няма да се измъкваме и заобикаляме нещата такива, каквито са, вместо да си ги казваме в очите.

-  Регистър няма, но в публичното пространство се появяват данни за покосените от инсулт. Откъде идват те и може ли да им се вярва?

-  Знае се, но то е по данните на НЗОК, като оттам не можем да разберем каква е например преживяемостта, инвалидизацията – нещо, което би улеснило системата при създаването на повече звена за долекуване. Някои колеги са скептични по отношение на тях. Според касата всяка година имаме между 45 000 и 50 000 хоспитализации в резултат на инсулти. Това е единствената сигурна цифра. За мен това не са абсолютно точните данни, можем да допуснем варирането им, но с не повече от 10%  нагоре или надолу. Сами по себе си те представляват населението на един средно голям български град. Иначе казано, по един инсулт на всеки 10 минути. И така - всяка година.

-   При така доскоро продължилата смяна на здравни министри и кабинети, оптимист ли сте, че сега вече по-ангажирано ще бъде погледнато към решаването на тези проблеми?

-  Ако не бях оптимист, нямаше да разговаряме, нямаше да ме намерите в Света Анна, при инсултите. Все нещо ми дава надежда да мисля, че утрешния ден ще бъде по-добър, че бъдещето ще е по-добро за здравеопазването в България.

 

Психичното здраве е част от обществената сигурност

Напълно възможно е да стигнем до ефективни стачни действия, само нас ни е грижа за несретите, счупени човешки души, казва д-р Донка Господинова

 

Силвия Николова, 01.06.2026 г.

 сайт Clinica   www.clinica.bg

 

С остро възражение излязоха от Сдружението на държавните психиатрични болници срещу искането за намаляване на бюджета с 10 на сто и заявиха готовността си за протестни действия. Докъде ще стигнат те, на какво са решени работещите, на колко възлиза издръжката на един болен, защо реформата в психиатричната помощ не се случва и клинични пътеки биха ли решили проблемите. Това попитахме д-р Донка Господинова. Тя е председател на сдружението и директор на Държавната психиатрична болница в Севлиево.

 

 

 

-        Д-р Господинова, проблемите в психиатричната помощ, най-вече в държавните болници, не са от вчера – от кадрови дефицит до финансиране. Какви са очакванията Ви от новия здравен министър и кабинет?

-        Нормало е, когато имаме ново ръководство на МЗ да гледаме с надежда за някаква добра промяна. Първите стъпки, които направи новия министър не говорят за това. Тръгна се с рестрикции. Министерството на здравеопазването ни изпрати указания да заложим 10% по-ниска бюджетна прогноза за издръжка до края на 2026 г., както и за 2027 и 2028 година. Меко казано, това е голям проблем за нас, тъй като без достатъчно средства държавните психиатрични болници не могат да съществуват. Трябва да се плащат електричество, вода, отопление, храна, лекарства и външни медицински консултации за пациентите ни. Това означава цялото комплексно лечение, грижа, рехабилитация и ресоциализация за тях.

-        Сдружението на държавните психиатрични болници заяви преди дни, че с рестрикцията тези лечебни заведения не биха могли да оцелеят. Какви стъпки предвиждате?

-        Не бихме могли да откажем хоспитализации още повече, че нашите пациенти са една по-особена категория. При нас настаняват и хора за лечение по смисъла на Наказателния кодекс – с психично заболяване, извършили особено опасни деяния. Настаняват се и такива с тежка социална анамнеза – нямат близки и дом, а институциите след приключване на лечението им не могат да им осигурят адекватна грижа. При нас са и тези с изключително тежка психиатрична патология – шизофренни психози, а това са най-тежките и опустошителни заболявания. Няма как да отказваме приема им, но ще се влоши качеството на грижата.

-        И досега излизат данни за недостатъчно качество на грижата, особено от Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията към Съвета на Европа. За къде повече да се влошават, на колко възлиза по пера издръжката на болните дневно?

-        Мога да кажа за Държавната психиатрична болница – Севлиево, чийто директор съм, но цифрите са близки и за останалите болници.  Лекарстводена, т.е. за лекарства няма и 1 евро, храноденът е 1,73 евро. Издръжката на един пациент 570 евра при положение, че по данните на НСИ за един член на семейството са нужди минимум 800 евро за задоволяване на минималните нужди. Поставени сме на колене. От една страна, нас ни е грижа за нашите пациенти. Искаме те да бъдат адекватно и качествено лекувани. Нашите екипи и сега полагат неимоверни усилия, за да се справят със ситуацията, в която сме поставени. При нас има настанени болни, извършили тежки престъпления, но няма охрана. Трябва да се справяме с голи ръце. От друга страна, държавата, която заявява някакви намерения не се интересува от психично болните, че това е приоритет, че трябва да има реформи в психиатричната помощ – нещо, за което се говореше още миналата година. В същото време искат намаляване на бюджетите ни с 10% и редуцират подкрепата.

-        Ваши колеги преди дни пред clinica обявиха, че при редуцирането на средствата е напълно възможно не само да излезете на протест, но и да предприемете ефективни стачни действия. Емоционално казано ли беше или ще се стигнете наистина дотам?

-        Това е напълно възможно да стане. Нас ни е грижа за пациентите, които лекуваме. Може би, ние сме единствените, които ги е грижа за тези несретни, счупени човешки души, защото сме всеки ден сред тях. И, повярвайте ми, ще го направим за тяхно добро.

-        Тези свои намерения изразихте и в становището на Сдружението на държавните психиатрични болници, изпратени преди седмица во институциите. Има ли вече ответна реакция от тяхна страна? Предстоят ли срещи?

-        Не. Имаме само ответно становище от омбудсмана, което е в нашата линия. Впрочем, получихме отговор от Министерството на финансите по отношение на предходно наше становище, отнасящо се до щатното разписание на болниците. От министерството уверяват, че няма да бъдат орязани 10% от нашите щатни бройки. Тук става дума за незаетите. Те са свързани с липсата на лекари и медицински сестри, което е свързано с ниското заплащане, лошите условия на труд, големият риск, на който са подложени медицинските екипи в този тип лечебни заведения. Получихме подкрепа от Българския хелзинкски комитет, който исказа предложение към Министерството на здравеопазването да не се намалява издръжката на държавните психиатрични болници. От никоя друга институция нищо.

-         От месец март има нов експертен съвет към министъра на здравеопазването. Какво бихте поискали от него?

-        Ние непрекъснато настояваме и ще продължим да настояваме за осъществяването на реална реформа на психиатричната помощ. Искаме ясна визия какво ще се случва лечебните заведения, осъществяващи психиатрична помощ в България, но реална. Това означава да не е писана в нечии кабинет от човек, който никога не е бил на терен, не е бил в екип, не е виждам психично болен, но ще пише стандарти и да създава правила за работа. Ние искаме да обърнем внимание, че от психичното здраве на нацията се измерва зрелостта на държавата и отговорността на политическата класа. Ако психиатрията остане без издръжка и без грижа за нея, кризата ще излезе извън болниците ни. Последиците ще бъдат за семействата, социалните служби, полицията, спешната помощ, съдебната система, защото психичноболните имат нужда от грижа и лечение, каквото осъществяваме ние. Затова ще поставим още по-остро възпроса за това хронично недофинансиране на системата вече над 20 години, както и хроничен недостиг на кадри. Според мен целенасочено е държавните психиатрични болници да не се акредитират като бази за специализации. За радост, успяхме няколко от тях вече да бъдат акредитирани. Ще поискаме от управляващите да обходят техните бази, тоест да дойдат и видякпт какво е при нас, защото държавните психиатрични болници са собственост на държавата. Аз съм директор от две и половина години, но досега министър или негов заместник тук не е идвал.

-        Отдавна се говори за деинституализацията на психичноболните. Ще поставите ли този въпрос пред управляващите и, защо според Вас, тя не се случва години наред?

-        За да се случи тя, трябва да има последваща грижа за хората с психични проблеми. Нужни са изградени структури, които да поемат ангажимента за тези психичноболни хора, да следят дали те си пиремат лекарствата, да си социализират отново и т.н. Такива няма, ние сме единствените. Щом ще намаляват механично издръжката ни с 10%, какво да очакваме, да ни затворят ли. Липсата, все още, на центрове запсихично здраве, каквито трябваше да има в областите, не е свързано само с липсата на пари. Според мен повече е свързано с първоначално недостатъчно добрата оценка за ресурса, кадрите по места. Нямаме психиатри. Един център се прави с мултидисциплинарни екипи – психиатри, психолози, социални работници, медицински сестри и всички те да са обучени да работят с такива хора. Когато няма кадри, няма как да правиш реформа.

-        Фатално късно ли е да се направи нещо и, ако не, то какво да се направи, за да бъде решен въпросът с кадрите?

-        Въпросът с кадрите е трудна и сложна тема.  Имаме 15 години, в които да се започнат специализациите по психиатрия, а и не само те, беше много сложно. Когато преди 30 години дойдох в ДПБ-Севлиево, тя беше база за обучение. Всичко се решаваше стройно и бързо, а сега всичко е свързано с много бюрокрация. Не е подплатено и финансово. Заплащането с психиатриите продължава да е ниско, а това демотивира младите колеги. Недопустимо е колега да започне работи при нас с 1600-1700 евро. Такъв човек ще трябва да пътува, да прави специализация и да се грижи за семейството си. Как да стане?! Началник

-        Ако все пак се стигне до клинични пътеки в психиатрията, а за две такива се говореше преди близо три години, ще бъдат ли те от полза за психиатричните грижи, за пациентите?

-        Клиничните пътеки са нещо добро, но за по-голяма част от нашите пациенти са неприложими.

-        Защо?

-        Защото КП за шизофрения е 28 дни, но заболяването не преминава по учебник. Голяма част от нашите пациенти се нуждаят от много по-дълъг престой за овладяване на психозата. В държавните психиатрични болници не се лекуват панически разстойства и тревожно-депресивни разстройства. Какво бихме правили настанените при нас по Наказателния кодекс?! Да се въведат КП, не е механично пренасяне на нещо. Нещата трябва да се прецизират много добре. Каквото и да говорим, според мен, липсва желание за реална реформа. Спуснаха ни стандарт, който няма как да бъде изпълнен, защото няма хора.

-        Впрочем, ДПБ-Севлиево влезе тези дни в общественото внимание и с некачествения ремонт, осъществен за 4,5 млн. лева. Как беше допуснато това?

-        Не ние сме избирали фирмата изпълнител. За целта беше обявен конкурс от МЗ. За мен реформата в психиатрията не е само сграден фонд, увеличение на заплати. Тя е признание, че психичното здраве е част от обществената сигурност, за човешкото достойнство и зрелостта на една държава. 

Без конфликт на интереси в Обществения съвет на НДБ

 

Някой от предходните екипи на МЗ да обясни, защо с цяла година се забави обявяването на конкурса, казва проф. Иван Литвиненко

 

Силвия Николова, 09.06.2026г.

Сайт Clinica   www.clinica.bg

В края на миналата седмица председател на Българската педиатрична асоциация проф. Иван Литвиненко се срещна със здравния министър Катя Ивкова и нейните заместници по конституирането на състава на новия Обществен съвет за Националната детска болница. Предходният му състав подаде оставка заради липса на комуникативмност с тогавашния здравен министър Силви Кирилов. Следващият – Михаил Околийски направи опит да го състави отново. Какви хора ще влязат в новия му състав, какви пробелми остават за решаване, как ще бъде решен въпросът за кадрите в бъдещата болница, тръгна ли разширеният неонатален скрининг и има ли трудности. Това попитахме проф. Иван Литвиненко.

 

 - Проф.  Литвиненко, в края на миналата седмица имахте среща с новия здравен министър Катя Ивкова за съдбата на Националната педиатрична болница. Каква ще бъде тя, ще я има ли тази болница?

- Това беше една доста забавена във времето среща с новия здравен министър. Бях я поискал още, когато стана ясно, че г-жа Ивкова е новият министър, и затова отидох на нея с известен скептицизъм. Получи се обаче един доста добър диалог. На срещата бяха и двамата й заместници. Обсъдихме не само проблемите с така неслучващата се болница, но и други, съвсем немаловажни, свързани с детското здравеопазване и лекарите-педиатри.  Постигнахме разбиране по доста въпроси. Оказа се, че сегашното ръководство на МЗ не беше в течение на доста неща, но това е естествено, след като досега не са се занимавали с тези проблеми. За самата болница всички са наясно, че има стопиране в момента, което е заради обжалване на конкурса за проектиране. Чака се решението на Комисията за защита на конкуренцията. От него ще стане ясно дали ще се продължи по-нататък или ще се отиде към съдебни дела, които биха забавили още повече нещата с болницата. Този проблем беше предвидим донякъде. По-големият беше забавянето в периода от приключване на заданието и обявяването на конкурса – неясно защо предходните екипи на МЗ го допуснаха, а то продължи не по-малко от година. Тук някой от управляващите в миналото дължат обяснение, защо това се проточи. Сега сме на изчакване, докато нямаме решение на КЗК. Другият сериозен въпрос, който обсъдихме беше възстановяването на Обществения съвет за болницата. И тук искам да отбележа, че в предходните месеци, при предишния екип на МЗ подходът за това беше доста хаотичен. Предишният здравен министър заяви желание за възастонявоването му. Имахме една среща с проф. Михаил Околийски, на която поставихме нашите условия,  какъв трябва да е редът и правилникът. Реално, до последният ден предходният министър, точно Околийски, не подписа заповед за конституиране на съвета. Интересното е, че в 17.00 часа беше обявен новият състав на МЗ, а два часа по-късно, в 19.00 часа той подписа заповед с половинчат съвет, в който не фигурираха лекари от предходния. Лично аз отказах да предприемам каквото и да е по отношение на съвета, защото смятам, че не е негова работа в последния ден да предопределя какво ще върши следващиятг министър и с едно излишно бързане да не му остави време той да прави концепции и да възстановява обществения съвет за Националната детска болница. Това не беше редно! Оказа се, че други колеги също са отказали. Припомням, че Общественият съвет беше конституиран непълно. Последваха още действия с неясно направление. Сега вече, след срещата с министър Ивкова ще заявя искане за включване в съвета от името на Българската педиатрична асоциация (БПА), защото предвид концепцията ми, водещата роля трябва да е именно на асоциацията. И тук искам да припомня, че проектът и намерението за детската болница беше нещо, започнало като намерение преди 50 години, но беше забравено. Бившият, вече покоен председател на  БПА проф. Владимир Пилософ инициира отново намерението на Национална детска болница. Ето защо няма как асоциацията да не бъде представена въобще, както е в момента. Именно Общественият съвет е най-заинтересованата структура, която ще даде основата на една такава болница. Предложих на министър Ивкова задължително да бъде разширен съставът на Обществения съвет, като бъдат представени основните структури, които би трябвало да населят новата болница. Това означава в него да има представители на хирургичната общност, колеги от Националната кардиологична болница, от Клиниката по онкохематология на ИСУЛ, въобще на всички структури и специалности, които ще работят в НДБ. В заданието ние вече сме определили броя на клиниките, броя легла и всичко останало. Предстоят повече проектантски и строителни работи. Освен това, нужно е да има не само архитекти и строителни инженери, но от юрист с опит в конкурсите и регистрацията на заведения от такъв тип и други стъпки, които ще са изключително важни. Той трябва да ни ориентира по тях, защото нито ние, лекарите, нито хората от неправителствените организации в съвета, сме добре запознати. С министър Ивкова и заместниците й постигнахме съгласие накъде трябва да се върви. Очакваме оттам окончателно решение кой ще влезе в Обществения съвет. По време на срещата заявих, че трябва да се изчистят номинациите на хора, които са в конфликт на интереси.

- Досега имаше ли членове в Обществения съвет в конфликт на интереси?

- В представения към момента съвет, според мен има такъв човек. Смятам, че доц. Боряна Аврамова, която е началник на Клиниката по детска клинична онкология и хематология, защото съпругът й е архитект и е член на Камарата на архитектите. Не казвам, че тя би злоупотребила, но смятам, че не е редно, защото би могло да възбуди някакво съмнение в обществото. Това е и ролятан на Обществения съвет, да гарантира всичко по отношение на прозрачността и честността на процедурите. Освен това, директорът на Специализираната детска болница „Проф. Иван Митов“ д-р Благомир Здравков вече е избран за директор на новата Детска болница в Бургас и се очаква във всеки един момент да отиде там. На практика, той ще е в структура, която е напълно конкурентна – едно ново лечебно заведение, което ще се бори за място под слънцето, т.е. за специалисти, пациенти и т.н. Точно той да е в Обществения съвет за изграждането на Националната детска болница в момент, в който трябва да осигури кадри за тази в Бургас, също ми се струва конфликт на интереси. По време на срещата с министър Ивкова обсъдихме и скъпите лекарства, разликите в цените им и как би могъл да бъде решен този въпрос.

- В бъдещата Национална детска болница, да се надяваме, че този път наистина тя ще стане факт, ще има нужда от специалисти, от професионалисти по здравни грижи. Откъде ще бъдат взети? Имате ли план за преодоляване на дефицита и осигуряването им, докато сградата бъде построена?

- Ето това е големият ни проблем – как да бъдат създадени, привлечени специалисти, но и задържани да работят в НДБ. Още по-сложен е въпросът с медицинските сестри, заради липсата на които и сега в Специализираната детска болница „Проф. Иван Митов“ изнемогваме и едва успяваме да съставим графиците. Всеки ден става все по-трудно, защото повече от тях са на пенсионна възраст, на други скоро им предстои. Във всеки един момент, която и да е тях, може да се откаже да работи и не може да бъде спряна. Попълнение с нови кадри почти нямаме. Ползваме колеги, които следват медицина и в последните години имат право да работят като медицински помощници. Така успяваме да свържем графика, но те са за кратко време. Има специфични дейности, за които трябва да има хора за по-продължително време. В Отделението по неврология ни трябва специалист, който да прави електроенцефалограми. Имаме един човек, две други се пенсионираха. Сега той, ако излезе в отпуск, не е ясно какво ще правим. Ще трябва да обучаваме други, което отнема време или лекарите да се занимават с лаборантска работа – нещо, което ще отнеме време на тях за основната им работа. Сега виждате, колко е сложна в сегашната Специализирана болница за детски болести, а още по-сложно ще стане, когато отворим Националната детска болница с много отделения и легла – нещо, което изисква многоброен персонал. Този въпрос не е никак лесен за решаване.

- Вие как виждате разрешаването на този проблем, на обучаването на специалисти, които да останат в България?

- Ето в това е проблемът, как те да не заминат, как да останат. Сега се обучават, но не ги виждаме между нас. Най-важното е хората да бъдат привлечени с много добро заплащане. Макар и сега да се правят някакви усилия в тази посока, то все още не е атрактивно за младите хора. Когато го сравнят с която и да е друга професия, не изискваща такъв висок ценз, отговорност, натовареност, разпокъсан график и редица неща, ограничаващи личния живот, жертвата остава за този, който решава да остане да работи тук. Затова и млади хора решават да заминат или да работят тук нещо по-доходно, с по-малко натоварване и повече време за семейството, което е извън болницата. Не е въпросът обаче и само до материалната част. Не е възможно да се вдигат само заплатите на младите колеги и специализанти, защото те ще се доближат, дори ще станат по-високи от тези на началниците на отделения. Няма лошо в това, но няма как да се получи. Държавата трябва да намери най-правилният и системен  подход за заплащането в сферата на здравеопазването. Не го ли направи, утре можем да се окажем без медицинска помощ.

- Дали новата сграда на Националната детска болница няма да изпревари този системен подход, проф. Литвиненко?

- Не бих се учудил, защото нещата пак опират до дипломиралите се и все още работещи към момента – хората в предпенсионна и пенсионна възраст. Това обаче няма да продължава вечно. При всичкото ни желание, чисто физически не е възможно човек да работи до безкрайност, но решаването на въпроса с  нови кадри на хоризонта не се вижда. Това е най-спешното, на което МЗ трябва да търси решение преди построяването на новата болница.

- Ще поставите ли отново въпроса за дефицита в здравната комисия в парламента?

- Теоретично,  и предходните състави на ресорната комисия, не се обявяваше против решаването на проблема с дефицита на кадри и младите лекари. Друг е въпросът, колко активно се работеше по него. Ако сегашният състав на комисията има желание да покаже на хората, че има грижа за кадрите, би трябвало да се стигне и до някакви решения. Как това ще се получи, предстои да видим. Ние, от Българската педиатрична асоциация винаги сме били и сме готови за срещи и разговори. Истината е, че в предходните комисии, на които проф. Костадин Ангелов беше председател, ни е съдействал по повдигнатите от нас въпроси. Да видим как ще е сега. И отново казвам, трябва да се представят в Обществения съвет на бъдещата НДБ хора от всички структури, каквито ще работят в нея, за да постигнем максималните привлекателни условия за колегите т отделните специалности, които да работят в нея.

- Половин век България строи своята голяма педиатрична болница в София, която все още не е факт. Бургас обаче, без много шум изпревари столицата с новата Детска болница „Света Анастасия“. Защо се случи така, какво е обяснението Ви?

- Преди десетилетия, по времето на Тодор Живков, идеята тръгна като Университетска детска болница, сега идеята прерастна в Национална детска болница, за да могат всички услуги, всички специалисти, най-добрите от тях, най-добрата апаратура да е на едно място в полза на децата. При така сменящите се за по няколко месеца правителства, нямаха никакъв интерес да се заемат с нещо по-перспективно от придвижване на най-належащите към ммента неща. Ако хоризонтът на сегашния кабинет е по-дълъг, то вече няма да има оправдание да не придвижи нещата до степен да виждаме някакви реални резултати. От предишните такова нещо не можеше да се изисква, защото нямаха време да навлязат в работата, какво ли пък да свършат.  Например, предходняи министър Оклийски обичаше да си отчита някакви извършени неща, като например, че е тръгнал разширеният неонатален скрининг, който към момента въобще не е тръгнал. В този скрининг влязоха още три болести. Едната от тях е спиналната мускулна атрофия. При нея изключително важно е колко бързо ще започне лечението й. Околийски пусна машината, образно казано, натисна копчето. Но не е само до копчето – имаме диагноза, но нямаме логистика какво правим след това. Не е ясно, как ще бъде осигрявано лечението, защото времето за терапия е решаващо. Минаха месеци, но от МЗ така и не направиха нищо. Хубавото е, че от НЗОК откликнаха в лицето на доц. Петко Стефановски. Направени бяха опити за промяна на сроковете за отпускане на лекарства, но това пак не решава останалата част от логистиката. При срещата ми с министър Катя Ивкова в края на миналата седмица, поставих и този въпрос, за да имаме полза от скрининга и да не остане той само до установяване на диагнозата. Има и други тревожни неща.

- Кои са тези тревожни неща?

- Клиничните пътеки в педиатрията, те все така остават недофинансирани. Първоначалната цена на КП за епилепсия нямаше и 400 лева. Същевременно, имаше други КП, оценени за по няколко хиляди лева. Годините на съществуване на пътечната медицина имаше някакво увеличение, но като се прибави инфлацията е ясно, че ръст с 200 лева, пак не е достатъчен. Ето така, педиатричните клинични пътеки ценово пак са на опашката.

- Трите неща, които според Вас, новото ръководство на МЗ и кабинета трябва да решат в сектор Здравеопазване?

- Първото е да помислят за кадрите, предимно за медицинските сестри, както и за младите колеги и цялостно да се реши въпросът за достойното им заплащане. Скромното ми мнение е, че това може да се случи чрез увеличаване на здравноосигурителната вноска – нещо, което никой не иска, но е необходимо. Трябва да увеличиш размера на баницата, за да могат и отделните парчета да бъдат по-големи.