Възрожденецът от Северозапада

 

Силвия Николова

11 октомври 2026 г., www.clinica.bg

---

Проф. Иван Гаврилов подпомага храмове, финансира барелефи на български герои и страда за тегобите в здравната ни система

 

Има хора, за които патриотизмът не е отживелица от старите учебници, нито е обезценена стотинка в предизборна кампания. Това са личности, които го живеят и се стараят да го предадат и на другите, но не чрез думи, а чрез направеното от тях. Такъв един родолюбец – изключителен професионалист, ерудит и широко строен човек е проф. Иван Гаврилов. Той е началник на Клиника по гръдна хирургия в Университетска специализирана болница за активно лечение по онкология „Проф. Иван Черноземски".

Биографично

Проф. Иван Гаврилов е роден на 29 април 1955 година в ломското село Василовци. Завършил е Природоматематическата гимназия в Михайловград, сега Монтана, и Медицинския университет в София, някога Висш медицински институт. Става доцент на 44-годишна възраст. Има придобити специалности хирургия, гръдна хирургия и онкология. През 2000 г. защитава дисертационен труд на тема „Фамилен рак на млечната жлеза" и получва научната и образователна степен „Доктор". През 2003 г. придобива професионална квалификация и по здравен мениджмънт. Професионалната си кариера започва през 1982 г. в общинската болница в Монтана, а по-късно продължава в Торакалната клиника към Националния център по онкология, сега СБАЛО. За това време чрез конкурси той вече е началник на Клиниката по гръдна хирургия. Има защитена дисертация на тема „Фамилна обремененост при рака на млечната жлеза". Той е водещ специалист в рака на гърдата и комплексното лечение на това заболяване в България. През 1998 г. заедно с генетика д-р Мария Начева и проф. Димитър Цингилев, специалист по нуклеарна медицина, създават единствения в страната действащ кабинет по медико-генетична консултация за фамилен рак на млечна жлеза, съдържащ данни за над 3500 пациенти и техни родственици.

Изборът на професията

Не е станал случайно, нито пък от някогашната амбиция на отличниците, че щом си с шестици в дипломата непременно трябва да станеш лекар или инженер. Идеята да бъде медик се оформяла у него с годините и вече в гимназията знаел, че един ден ще облече бялата престилка. Роля за това имала майка му Величка Каменова – пенсионирана учителка, но и активен общественик през целия си живот. Сега тя е на 90 години и все още се интересува какво се случва в страната, от професионалния път на своя син, но и от предприеманите от него родолюбиви инициатива. „Възпитан съм от нея да помагам, да не щадя силите си, когато трябва, да окажа подкрепа на някой друг. Така ме е учил и баща ми Гаврил Георгиев, който беше ветеринарен фелдшер и си отиде едва на 60-годишна възраст. Когато дойде време да избирам професия прецених, че лекарската е най-добра – ще съм в помощ на хората, наученото от мен няма да отиде напразно", разказва проф. Гаврилов.

Лекарят съветник

Той никога не гледа часовника си, когато е с пациент. И не бърза да се освободи от него, защото отвън чакат още много други. Впорчем, опашките пред приемния кабинет на проф. Гаврилов не са малки точно, защото е от тези медици, които не преглеждат формално. Нещо повече, той съветва, дава напътствия, не плаши и винаги се старае да вдъхне оптимизъм на жените да не се плашат от диагнозата рак, тъй като заболяването вече е лечимо. Разбира се, ако бъде диагностицирано навреме. Затова и лекарят не пропуска случай да напомня за необходимостта на редовните профилактични прегледи, здравословният начин на живот, необходимостта от движение и намиране на радости дори в малките неща, от които духът черпи своите сили и не унива. Фактите сочат, че заболеваемостта от рак на гърдата е 1,700 млн. души годишно. Същевременно, в България около 4000-4050 жени чуват тази диагнозиа всяка година. Тази статистика определено тревожи проф. Иван Гаврилов. Не крие огорчението си, че страната ни е единствената в Европа, която няма действащ и ефикасен скрининг за онкологични заболявания. За необходимостта от него той посочва въвеждането на популационен скрининг за рак на гърдата на жени над 45 години в редица европейски държави преди двадесет години. Според него те минават всяка година веднъж на преглед при мамолог и при гинеколог. „Така се откриват ранните карциноми, които гарантират 93% трайно излекуване. Всъщност това излиза евтино за държавата и високоефективно за населението, което остава здраво и трудоспособно. Благодарение на този скриниг в Европа, смъртността падна с 35 на сто. Двадесет години по-късно у нас само можем да мечтаем за такова нещо", казва специалистът с огорчение. Не може да се примири с факта, че преди няколко години у нас беше закрит Националния раков регистър, който съществуваше в продължение на 75 години. „Той разполагаше с подготвени специалисти, които можеха да дадат най-ценните съвети. Чрез единната информационна система много лесно можеха да кажат колко са се разболели от рак и са починали, колко са в момента, какви са изводите и на база тези изводи какви действия са необходими", посочва той ползите от него.

Разрухата отвън и отвътре

Тя е най-страшната за проф. Иван Гаврилов. Затова и, някак си неусетно, започнал да се опитва да възстановява това, което човешката грубост е съсипало, нашенското късопаметство забравило. Вече години наред със свой средства той подпомага възстановяването на православни храмове, читалища, паметници. Преди броени месеци лекарят финансира изграждането на паметни плочи на Васил Левски в Чипровци и Петрова нива. Учредител на стипендии за двама отличници, спомоществувател на книги. Има идеи да свърши още много други неща и, макар времето да не му стига, се старае да не изостава и в родолюбивата си дейност. „То, родолюбието е много близо до професията на лекаря. Както целта на лекаря е да спаси човека, да укрепи неговото здраве, така целта на родолюбеца е да съхрани останалото от миналото, да го възроди, да го върне към живота. Тъжно е да гледаш разрушени черкви, бедстващи манастири, запустели училища и читалища и занемарени исторически забележителности. Душата ме боли, като видя такива гледки. И тази болка трудно може да бъде излекувана освен, ако не се заема и аз да свърша нещо, да опазя, доколкото имам възможност, разказва проф. Иван Гаврилов. В такива случаи спонтанно си задавам въпроса, не съм ли аз от поколението, не сме ли ние поколението, което трябва да опазим останалото и да го предадем на младите независимо от конюнктурата на политическите събития?!", пита се риторично хирургът. Убеден е, че тези след нас ще бъдат обречени на гибел, ако нехаем за историчността, за паметта, за българското и съвсем не на последно място за духовното, за вярата. Нещо повече, категоричен е, че ако тези ценности на мисленето и духа не бъдат съхранени, идващите след нас ще бъдат убити, но не физически, а духовно. „Ако се стигне дотам, ще бъде унищожена паметта за всичко, градено от предцине ни четиринадесет века преди нас. Като се има предвид всичко това, ясно е защо трябва да опазваме това, което имаме", казва още проф. Иван Гаврилов.

Как се става патриот

„От вкъщи, от домашното възпитание", лаконичен е той. Майка му Величка Каменова го научила на много неща, създала му навици, но най-ценното, според него е, че е съхранила и му е предала паметта за предците, за българското, родното, веровото, непреходното. Бившата учителка, въпреки своите 90 години се старае да бъде в полза на обществото, макар и отдавна да не е енергична и да не може активно да се включва в патриотични инициативи. Независимо от това обаче силният й дух родил една изключително интересна идея. Случило се по време на пандемията. Хрумнало й да ушие гоблен – карта с елементи от различните етнографски области у нас. Речено – сторено. Била поръчана схемата и въпреки своите 86 години тогава, го избродирала прецизно. Трудът й отнел десет месеца. После заръчала на сина си да го постави в рамка и да намери място, където той ще възпитава в духа на патриотизма. Място се намерило много бързо. Приели го с радост в Националния етнографски институт с музей при БАН. Там показват гоблена – карта на ученици, студенти, докторанти, туристи. Впоследствие проф. Гаврилов направил копия и ги дарил на Болградската гимназия, музея в Кишинев и музеи в Северна Македония, Албания и Западните покрайнини. Родолюбивата му дейност не спира дотук. Заедно с майка си е написал и книга с разкази за заслужили, но не много известни българи от стари времена. Участвал е във възстановяването на храма „Свеги Георги" в родното си Василовци, за който легендата разказва, че е станал причина селото да бъде преместено на това място. Сега там има три прекрасни черкви, които не са само сграден фонд, но и действащи светини.

Тъга и радост

Духът на разрухата тежи на проф. Иван Гаврилов. С него той категорично не може да се примири. Затова се старае с патриотичната си дейност да го надмогне, доколкто човешките сили му позволяват. Запустението в българските училища и несгодите на българския пациент в джунглата на родното здравеопазване са другите неща, които не му дават покой. Спомня си, как като млад лекар в амбулаторията, в която работел имало пет легла за лежащо болни. Имало и негласно разпореждане, че дойде ли човек с някакви оплаквания до два часа трябва да му бъдат направени изследвания и назначено лечение независимо дали то ще е болнично или домашно. На първо време, ако състоянието и възможностите на лекарите позволявали, го хоспитализирали в амбулаторията. „Сега хората трябва много да обикалят заради дефицита на специалисти. Още по-тежко е пложението на живеещите в малките населени места, далече от големия град с модерни лечебни заведения. Не искам да кажа, че някогашния строй беше добър. Говоря за достъпността на здравната система – нещо, което би могло да бъде запазено донякъде", пояснява той. Учебниците на децата и тетрадките са другото, за което дума не му се отваря. Само за илюстрация сочи стари тетрадки с изрисувани паметници на културата и патриоти по тях и съвременни с чудати и дори чудовищни съвременни герои. Не иска обаче да звучи песимистично. А и няма причина да бъде такъв, защото е от лекарите с прекрасни семейтва, в които професионалната традиция е продължена. Съпругата му д-р Татяна Кирова също е лекар, а дъщеря му доц. Ива Гаврилова, също като него се е посветила на онкологията. Оптимист е и по още една причина – внучката. „Тя е на две годинки, но е изключително любопитна. Смятам да използвам това нейно любопитство и да й предам историята на рода ни, да я възпитам в патриотизъм и обич към хората така, както са възпитавали мен, а ние със съпругата ми сме възпитали нашата дъщеря", заключава проф. Иван Гаврилов.

В света на невидимото

 

Силвия Николова

12.06.2026   www.clinica.bg

---

Проф. Магдалена Лесева е посветила 40 години от живота си на „Пирогов“, тя е началник на Клиниката по мигробиология

 

За разлика от така популярното в последно време виждане, че човек трябва да сменя за определен период работното място или сферата на работа, за да е креативен, има една категория хора, които могат да свършат много, да завоюват авторитет, да са търсени за мнение и да са харесвани от колегите си дори да работят десетилетия в дадена сфера, на едно и също място. За такива личности старите хора са казвали „тежи си на мястото", и с пълно основание.

Такъв човек, който си тежи на мястото е проф. Магдалена Лесева, началникът на Лабораторията по микробиология в „Пирогов". В Спешната болница тя е вече 42 години, завоювала е авторитет и сред колегите си, и сред пациентите. Защото за разлика от мнозина микробиолози, които са неразпознаваеми за болните и техните близки, тя е търсена за мнение, за сравняване на резултати от изследвания, за съвети. Именно това общуване с хората я кара да не се чувства изолирана от околния свят в лабораторията – проблем, който не един и двама микробиолози споделят.

Биографично

Проф. Магдалена Лесева е родена в Ловеч. Завършила е Медицинския университет в София през 1982 година. Има придобита специалност по микробиология, както и здравен мениджмънт, преминала е 13 курса за квалификация. Започва работа като участъков лекар по разпределение в Окръжната работническа болница в Перник. В „Пирогов" постъпва през 1984 година.

Първоначално е клиничен микробиолог, след това е аспирант в Отделението по Клинична микробиология (1984г. -1987 г.), следват асистент и главен асистент (1987г.-1999 г.), доцент (1999 г. – 2013 г.), а от 2013 г. е хабилитирана за професор. Вече тринадесет години, от 2003-та, проф. Магдалена Лесева е началник лабораторията. Името й е известно не само на българската, но и на чуждестранната общост на микробиолозите Има над 50 публикации в научни списания, като от тях 17 са в чужди списания. Една от тематиките, върху които тя работи особено енергично, е свързана с инфекции при пациенти с изгаряния.

Пътят към медицината

Противно на очакванията и традицията, тя не е от лекарско семейство. Единствената, донякъде допирна точка, със света на белите престилки е майка й – фармацевт. Затова и изборът на професия направила напълно самостоятелно без натиск от фамилията, както се случва често пъти при потомствените лекари. „Завърших Софийската математическа гимназия. Светът на числата е вълшебен, но явно не ми е бил достатъчен. Нямам спомен как се насочих към медицината. Спомням си само, че преди абитуриентския бал бях категорично убедена, че ще уча точно това. Исках да работя клинична специалност и по-точно вътрешни болести. Случи се обаче да специализирам микробиология – нещо твърде интересно, което не бих заменила вече за нищо друго, казва проф. Магдалена Лесева. Тъй като ние сме клинични микробиолози, работим с пациенти, даваме консултации за антиобитично лечение. И аз, и колегите не се чувстваме изолирани, защото работим с колегите от други специалности, можем да видим болния, да дадем своето мнение и насоки. Чувстваме се полезни", допълва тя.

В зоната на непознатото

В света на невидимото, на микроорганизмите зоната на непознатото сякаш се разширява постоянно. Току микробиологията разплете една загадка, но се отворя друга – нещо като поредицата „Светът на диска" на Тери Пратчет. Тръгваш от „Цветът на магията" през „Фантастичната светлина" и „Еманципираната магия", за да не можеш да спреш, та чак до „Последнит герой". Но, оказва се, че има и по-нататък. Точно, като магия, възприема лаикът непознатият свят на микроорганизмите. Приказното за него обаче се разгръща със своята всемирна и неподлежаща на ни най-малка неточност, страница след страница пред проф. Лесева и колегите й микробиолози. „Това важи за всички специалности в медицината, но особено важи на микробиологията и вирусологията, където непрекъснато се появяват нови щамове на вирусите и бактерии. Последните, от своя страна, постоянно развиват механизми за резистентност към антибиотиците, което ни държи под напрежение. Налага се да четем много, за да сме подготвени за всякакви промени и предизвикателства", казва още проф. Магдалена Лесева.

Мярката за качество „пироговец"

Обикновено под това понятие хората разбират забързаните хирурзи към операционните, анестезилозите и колегите им, които са пред чуждия поглед – тези, които трябва да действат масимално бързо, без никакви грешки. Има обаче и една невидима част в болница „Пирогов", където едни други техни колеги – микробиолозите, са не по-малко прецизни до перфектност, защото от резултата на изследванията, чистотата на пробите и куп други умения, които само те притежават, зависи по-нататъшното лечение, което ще назначат онези, видимите за останалите хора лекари. „Чест е, че и ние, микробиолозите сме пироговци, защото „Пирогов" наистина е марка за професионализъм и качество. Няма друго място в България, където да работят такива лекари, а и медицински сестри, способни да се справят адекватно и в най-критичната ситуация, казва проф. Лесева. И бърза да допълни „Може да звучи нескромно, но и ние, микробиолозите в „Пирогов" сме много добри". Тя и колегите й, макар и в лабораторията, определено не се чувстват изолирани от общия пулс на спешността. „Действително, при нас спешност няма, защото за изследванията резултатът се чака определено време. Хората обаче станаха по-информирани в областта на медицината. Затова вече търсят помощ от микробиолог при един или друг нерешен проблем", казва още проф. Лесева. И допълва: „В нашата професия сме обречени да четем цял живот".

Между книгите и танците

Тя обаче сменя строгата и непонятна за нас, лаиците, медицинска литература, с приятна художествена литература. И тъй като ежедневието й е твърде натоварено със сериозни и отговорни неща, то когато избира четиво то е по-леко – фентъзи, криминале, но се връща и към класиците. Амбицията й е да учи чужди езици. Заела се е сериозно върху идеята да усвои гръция. „Не може да ходим в Гърция всяка година на море, а да не знаем езика им", смее се проф. Лесева. И независимо, че подхвърля шеговито идеята си вижда се, че ще я осъществи така, както преди няколко години осъществила мечтата си да се запише в курс по танци. Пътуванията са другата й страст. Мечтата й е дъщеря й да е щастлива и да се реализира добре професионална, макар и да не я е последвала в медицината. Към колебаещите се нейни млади колеги, които сега обмислят каква специализация да направят, тя се обръща, окуражавайки ги „Микробиологията е вълшебен свят, без който медицината не може. Не се колебайте, изберете да бъдете в него, да откривате нови щамове, да създавате науката!"

 

Българската ваксина – спасителка на милиони деца

Силвия Николова

 24.07.2026   www.clinica.bg

 

---

Тя е разработена от проф. Сребра Родопска в БулБио, предшественикът на предпритието е създаден с меморандум на княз Батенберг

 

Далече преди постигането на тези цифри обаче предприятието е едно от най-старите държавни в страната с неоспорим принос не само за българската, но и за световната медицина. 

Само тесен кръг специалисти все още знаят

името на проф. Сребра Родопска – жената, внесла през 1948 г. нелегално от Франция разработваната, все още експериментално, в института „Луи Пастьор" жива ваксина срещу туберкулоза. У нас, именно в предшественика на днешното дружество БулБио тя я адаптира, използвайки съветския ваксинален субщам 374А.

Така проф. Родопска създава най-устойчивата БЦЖ ваксина срещу бацила, използвана десетилетия наред успешно в цял свят.

Световната научна общественост признава

разработката й през 1956 година по време на първата техническа конференция в Женева. От 1951 г. България става втората страна в света след Япония, въвела задължителното ваксиниране срещу жълтата гостенка БЦЖ. От българския опит днес се възползват повече от 180 държави. От 1991 година българската лаборатория, днес прес БулБио, е сред едва трите в глобален мащаб, одобрени от Световната здравна организация за доставчик на УНИЦЕФ.

Още преди това да се случи историята на 

дружеството е повече от завидна. Едва ли има друго предприятие в страната, която да помни датата на своето създаване – 1881 година. Вярно, основано е като Противовариолна лаборатория към Окръжната болница в Разград, но с меморандум на княз Батенберг. Лабораторията се ръководи от д-р Борис Окс, поканен лично от княза. Борис Абрамович Окс (1851 – 1926) е лекар-имунолог. По произход той е руски еврейн, учи медицина във Вюрцбург, Цюрих и Хайделберг, където се дипломира. Продължава да се развива във Виена, Берлин, Милано, Париж и Лондон. В Разград той, в периода 1881-1883 г. той работи и създава първата ваксина срещу едра шарка в България. През 1888 г. в София е открит Противовариолния институт, който по-късно е преобразуван в Бактериологичен институт.

През 1890 г. Противовариолната лаборатория 

в Разград се слива с Бактериологичният институт в столицата. Осем години по-късно към тях се присъединява и Противочумният институт. Така преструктуринаното звено, вече с много по-голям капацитет, започва производството на противовариолна ваксина и мащабни проучвания за нейната ефективност и странични реакции. Разработена е и влиза в производство и противочумна ваксина. Началото на ХХ век доказват още по-ярко, че българската държава не е инвестирала напразно средства. През 1908 г. институтът започва производството на антихолерна ваксина, поливалентен антистрептококов серум и типовоспецифични серуми за диагностични цели. През 1910 г. обединените бактериологични противовариолни и противочумни институти са преименувани в Централен институт по хигиена. 

Висшият медицински съвет издава нов правилник, 

който дава по-висок статут на института, което му позволява да разшири своята дейност. Това се случва през месец март 1921 година. Дейностите му привличат вниманието на фондация „Рокфелер", посещава го нейния упълномощен представител проф. Селектар, а по договор от 1928 г. фондът, захранван със средства от милиардера Рокфелер отпуска 19,5 милиона лева за нова сграда. Корпусът, който добре познаваме днес в центъра на София е открит на 3 март 1938 г., а представителят на фондацията по това време Р. Колинс е назначен за изпълнителен директор на института. 

Самият институтът е разделен на три отдела -

микробиология, химия и хигиена, като към него има и прикрепена ферма за отглеждане на необходимите животни и производство на серуми от тях, намираща се в полите на Люлин планина.

Разработват се и се произвеждат серуми срещу газова гангрена, коремен тиф, паратиф, антракс, ботулизъм, E. coli инфекции и други. Широко се въвеждат нови методи за диагностика на инфекциозни заболявания. Разширява се и производството на хранителни среди. През годините на Втората световна война институтът работи върху решаването на новите проблеми, свързани с разпространението на малария, туберкулоза, антракс и сифилис.

След създаването на Медицинска академия 

през 1972 г., институтът влиза в нейните структури и е наречен Научноизследователски институт по заразни и паразитни болести. Научната дейност на някогашната лаборатория остава една от централните – УНИЦЕФ десетилетия наред доставя БЦЖ ваксини за своите ваксинопрофилактични програми сред децата по света. Продукция от серуми се изнася и в чужбина. Така структурата става една от печелившите и вкарваща в държавата немалко средства по т. нар. „второ направление". Така прези 1989 г. се наричаше износът на български стоки и услуги в страни извън обхвата на Съвета за иконовическа взаимопомощ, което на практика беше търговската мрежа на социалистическите страни. Като търговско дружество Бул Био - НЦЗПБ ЕАД е, със 100% държавна собственост, е обособено в края на 2000 година.

 

Човекът, който каза на депутатите как да се хранят

Силвия Николова

07.08.2026  www.clinica.bg

---

Проф. Донка Байкова печели два научни конкурса в миналото, но без явяване назначават хора на бившата власт

 

"Да ядеш е необходимост, но да се храниш интелигентно – това е изкуство", казва Франсоа дьо Ларошфуко. Тази негова мисъл е осъществена, не само на теория, от водещия специалист по хранене и диететика проф. Донка Байкова – човек, който не пести времето си, за да каже на всеки основните правила, за да бъде здрав. Неслучайно тя бе поканено да даде основните препоръки за храненето на депутатите от 38-то Народно събрание. Според тях години наред готвят ястията им в стола на парламента.

Биографично

Проф. Донка Байкова е родена на 3 януари 1949 г. в Каблешкото. Завършила е със златен медал Немска езикова гимназия, а през 1975 г. и Висшия медицински институт (сега университе) в София. През периода 1977 – 1981 г. е редовен докторант в сегашния Национален център по обществено здраве и анализи. През 1981 г. придобива специалност „Хигиена на храненето". Авторка на над 200 научни публикации, раздели по хранене в монографии и учебни помагала. През 1981 г. защитава дисертация за придобиване на образователната и научна степен доктор (тогава кандидат на науките) на тема „Ефект от забавено въвеждане на обогатяващите аминокиселини върху биологичната стойност на белтъците". От 1991 г. е старши научен сътрудник ІІ степен (доцент), а от 2009 г. – професор. Заедно с проф. Стефка Петрова, през 1996 г. тя създава специалността Диететика и хранене в Медицинския университет-София.

Тежестта на системата

Проф. Донка Байкова я усеща твърде рано върху себе си, но си дава сметка, че няма да се откаже, какво и това да й струва. Удар в стената – случва й се веднага след дипломирането – омъжена още от първи курс на следването си и млада майка.

 

Нейн съпруг е покойният д-р Цанко Марков – блестящ хирург, запомнен с добро от няколко поколения пациенти и техните близки. Практикувал е в Първа хирурга на Медицинка акадеция. Независимо, че била семейна, порядките на тогавашната система не я подминали – трябвало да изкара три години разпределение като млад лекар не където иска, а където държавата определи. Изпратили я в Монтана, макар и да била с отлична диплома – 5,70. „Оказа се обаче, че там нямаше къде да живея, нямаше и места в детската градина и ясла за децата ми, вече имах и втори син на годинка. Същевременно, съпругът ми нямаше как да изостави пациентите си в академията, а аз не бих се справила сама на чуждо място без покрив над главата и никаква сигурност. Просто, системата те захвърля, оправяй се сам три години. И точка.", разказва тя. Но младата лекарка въобще нямала намерение да сложи точка на проблема и да се примири. Единственият начин да промени положението, било да се яви на конкурс за асистент или аспирант (сега докторант). Първият конкурс, в който участвала и спечелила бил за Института по физиотерапия и рехабилитация към болницата в кв. „Овча купел"-София. В курса на обучение, като студентка, обаче такава дисциплина не била застъпена сериозно. Наложило й се да изучи сама и за кратко време цялата физикална медицина. Класирала се на първо място при единадесет други кандидати и успокоена, че остава в София при семейството си, дори побързала да събере приятели и ги почерпи в ресторант за успеха си. Последвали месеци без телефонно обаждане, без телеграма или препоръчано писмо от института. „Питам в Министерството на здравеопазването – мълчат, пак питам – пак мълчат, но аз лесно не се оставям. Накрая си признаха, че без конкурс на мястото ми е назначен близък на тогавашния министър Атанас Малеев – брат на жената на Тодор Живков, Мара Малеева-Живкова. Такива бяха времената тогава. Обявяваха конкурси, колкото да има, но имаше ли свой човек, забрави, че си взела конкурса, че си отличничка, че можеш", разказва тя за шамарите на бившата система, които получавали немалко можещи и честни, но без връзки лекари тогава.

Да пробиеш стената

„Продължих нататък, пак отворих дебелите книги и започнах да чета за прием за аспирантура по Хигиена на храненето, обявена в Центъра по хигиена (сега Национален център по опазване на общественото здраве и анализи). В онези години още нямаше специалност Диететика и хранене. Създадохме я по-късно, през 1996 г. с проф. Стефка Петрова. Спечелих и този конкурс, макар и да се явявах два пъти, защото първият път пак взеха техен човек. При второто ми явяване и пак класиране на първо място, изглежда не са имали свой. Така, най-сетне станах редовна аспирантка", връща се в онези времена проф. Байкова. И допълва, че годините в центъра са й дали много, макар и тя да е дала много. „В онези години, въпреки редица проблеми, като вече описаните, имаше нещо много полезно – експериментална медицина. Направих своята дисертация за разделното хранене, като за целта работех с опитни животни. В този изследователни период работих с 18 000 екземпляра – бели мъжки плъхове, морски свинчета, зайци, пет кучета и дори две маймуни. Взимахме ги от зоопарка и след приключване на експериментите ги връщахме", разказва проф. Байкова. И бърза да уточни, че нищо лошо не се е случило на нито една от животинките – хранели ги по различни диети, наблюдавали ги, изследвали ги как им влияят принципите на разделното хранене. Като грешка тя отчита, че сега експерименти не се извършват, а всичко се прави на базата на анкетни проучвания.

Нагоре по стълбицата в Христова възраст

Едва на 33 години й, едва що взема малката докторантура, й се наложило да поеме още едно бреме върху себе си. „И отново заради аномалиите на бившата система. Моят научен ръководител доц. Димитър Тодоров и ръководител на Отдел „Хранене" беше пенсиониран в разцвета на научната си дейност, на 60 години. Такива бяха разпоредбите тогава. Посочиха ме мен на неговото място. Не мога да кажа, че бях спокойна. Това беше голяма отговорност", казва проф. Байкова и изтъква, че доц. Тодоров, заедно с акад. Ташо Ташев и Лукан Балабански са хората, допринесли много за храненето и диететиката в България. Тя не може да забрави какво казал той на изпращането му в аулата на Центъра по хигиена. „Искам да кажа на моята асистентка, която сега ще наследи ръководството, че няма смисъл да тъгува за мен. Да помни, че най-много нобелови награди са дадени на хора на 33 години. Така говореше той, а аз с букет рози в ръцете седях на първя ред и плачех. Това е човек, от когото съм научила много не само в науката, но той учеше на етика", казва тя развълнувано за своя ментор в научната дейност.

Когато вълната те издигне нагоре

„Да, тя издига, но трябва да положиш усилия. От само себе си не става. Това е труд, труд, труд", казва още проф. Байкова и се замисля. В разцвета на живота си останала вдовица с двама синове. Наложило й се да ги отгледа и възпита сама, като не престава да работи, да преподава, да защитава доцентура, после професура. „Нямаше кой да ми помага, трябваше да се оправям сама. И мисля, че успях, защото не само отгледах децата си, но и станаха личности, избраха лекарската професия и са авторитети в медицината", казва тя със задоволство. Това са проф. Петър Марков - началник на Клиниката по акушерство и гинекология в Аджибадем Сити Клиник УМБАЛ Токуда и републикански консултант по акушерство и гинекология. По-големият й син е проф. Димитър Марков, също специалист по акушество и гинекология, университетски преподавател и управител на Медицински център „Марковс". Голямата радост на проф. Байкова е, че въпреки трудните моменти, които е имала, докато ги е отглеждала сама, не е изгубила връзката си с тях, успявала е да намира време да общува с децата си, да разговарят. И сочи точно прекъсването на тази връзка, като основен проблем в немалко съвременни семейства сега. „И досега имаме много силна емоционална връзка. Това са моите два чадъра", обича да казва тя за порастналите си момчета. Има и четирима внуци, по двама на всеки от синовете й. Не крие, че много й се е искало да има поне една внучка.

„Какво готвиш, бабо?"

Такъв въпрос проф. Донка Байкова не чува от внуците си, защото не е от жените, които ще въртят баници, ще пържат мазни мекици и мажат обилно фалии с масло и салам за закуската им. Това съвсем не означава, че не ги обича, но като специалит по хранене и диететика е категорична, че любовта съвсем не означава да съсипеш нечие здрав с прекалености. Самата тя не е от хората, които се завъртат много край готварската печка. „Готвя си, но във всевъзможни съвременни уреди за здравословно приготвяне на храната. Не прекалявам с подправките. И, често казано, другите не обичат особено моите манджи", смее се проф. Байкова. Използва случая да напомни на родителите, въпреки напрегнатите и заети делници, да не губят връзка със своите деца, да не ги оставят на самоотглеждане. Причините са не само, че могат да кривнат по тъмните пътеки на живота, но и да подкопаят здравето си, та дори и с начина на хранене. За пример посочва дъщерята на добро семейство на твърде заети родители. До такава степен, че не забелязали как момичето им трупа неотклонно килограми след килограми, докато в тийнейджърска възраст стрелката на кантара вече прескачала 120. „Много работихме с това дете, но за година и половина – две постигнахме много, без жестоки диети, а с правилно хранене, според състоянието й. Сега вече имаме едно добре сложено девойче, което внимава как се храни и не прекалява", казва проф. Байкова. Заради точно тези й умения да отчита начина на хранене, според пола, години, заетостта, начина на живот и движението, по начина хората да бъдат здрави, тя беше консултант по хранене на депутатите в 38-то Народно събрание. По нейните препоръки столът в парламента готвеше ястията за тях. „Не са малко хората с наднормено тегло, със затлъстяване, това вече е световна епидемия. За жалост, лечението им при специалисти по диететика и хранене така и не се реимбурсират от НЗОК, което е проблем за немалко от тях", заключава проф. Донка Байкова.

 

Дядо Коледа във всеки сезон

Силвия Николова

 

21.08.2026  www.clinica.bg

---

 За хората в 40 села д-р Антон Стоенев е единственият досег с медицината, за посещенията му в здравната служба говорят седмица преди да дойде

 

Д-р Робърт Шенън – неуморният и всеотдаен лекар, бродещ от селище в селище, през преспи, под дъжд и в бури, кога с чадър, кога превозен от милостив селянин с каруца, но винаги с неизбежната си лекарска чанта. Това е емблематичния герой за хуманността на тази професия, пресъздаден от Арчибалд Кронин. Оказва се, че негов вариант има и по нашите ширини. Той се придвижва с автомобил или с джип за висока проходимост, купен на старо, между няколко дузини села в Кюстендилско. Понякога пристига при пациента на мотор. Името му е д-р Антон Стоенев.

Кой е той?

Когато го сравнят с д-р Шенън, се чувства неловко. Казва простичко: „Такава е работата на всеки общопрактикуващ лекар особено в край, като нашия. На повикване сме по всяко време на денонощието, защото голямата медицина е далече от нашите хора", казва д-р Стоенев. И действително, той е единственият досег с медицината за хората в общините Невестино и Бобол дол. Поел е и хората от десетина села в община Кюстендил. Тук друг лекар те нямат. В това число не влиза фелдшерът и парамедикът, които са в неговата практика. Старците, а и по-младите разчитат предимно на него. Само в община Невестино селата, за които се грижи д-р Стоенев са 23, а в Бобол дол са 10. До преди година в практиката си, имал трима фелдшери. Двама обаче напуснали, защото по думите му, парите от касата намаляли.

Работното време на доктора

То не е фиксирано. Случва се да приема пациенти по 12-13 часа в денонощието. Викат го по всяко време, във всеки сезон, защото няма кой друг да се отзове. В област, като Кюстендил, където транспортните връзки не са от най-добрите, релефът не позволява бързо придвижване по пътищата между селата, а някъде те съвсем за запуснати, лекар отвън трудно би дошъл. Казано по-точно, въобще не би рискувал. Затова е д-р Антон Стоенев, със стария джип за висока проходимост, когато автобомилът му не позволява, а времето не е за мотор, е чакат с трепет по всяко време на година досущ Дядо Коледа. „Защото едно е да си в големия град, да имаш избор, да работиш и имаш някакви средства. Съвсем различно е тук при нашите хора – бедни, повечето възрастни с дългогодишни хронични заболявания, занемарени, а и по-младите без възможности да пътуват и си позволят лечение в университетски център, например. Това са те – хората, за които няма кой да се погрижи, но те съвсем не са втора категория. Просто, не са имали шанса да са в столицата или в друг голям град. Врекъл съм се на тях, познавам живота тук и ще съм до тях, докато мога", казва д-р Стоенев, но без никакъв патос. Говори с искреност, печелеща симпатиите веднага.

Изборът да заминеш или да останеш

За него той бил лесен. Завършил е Медицинския университет в София, впоследствие взел и специалност „Обща медицина". Казва, че и през ум не му е минавало да остане в столицата след дипломиране, нито пък да замине. „Никога не съм се изкушавал да замина. Винаги съм искал да работя тук, в Кюстендилско. В малкото населено място, на село е истинската медицина. В университетския център е много по-лесно. Предизвикателството да си тук, сред своите родом хора, сред тези, които нямат избор, е истинският избор за мен", казва д-р Стоенев и в подкрепа на думите си сочи не един и два примера от практиката си. И макар да помни пациентите си поименно и тегобите им, два случая от практиката си никога няма да забрави. „Шинирал съм счупен крак на полето, костта беше изскочила навън. Трябваше да дам максималното от себе си, от всичко, което бях учил, докато дойде спешната помощ", разказва д-р Антон Стоенев. Наложило му се в продължение на няколко години да лекува, доколкото му е възможно, рак на главата на жена. „Туморът вече беше стигнал костта. Такава картина трудно може да се опише. Пациентката обаче не беше съгласна да ходи често в града. Налагаше се продължително време аз да почивствам раните, да правя превръзките. Това са дейности, които те учат на нови и нови неща. И ти дават удовлетворението, че има полза от теб в живота, че можем да помогнеш", казва още общопрактикуващият лекар д-р Стоенев. Затова и вече 26 години в лекарската професия не се е отказал от практиката си на село. За това време му са се събрали две отпуски от не повече от седем дни без работа всяка. Това обаче е било във времето, когато все още двамата фелдшери не били напуснали. Сега е щастлив, ако успее да си открадни три-четири дни за почивка – време, в което той гледа да поиграе футбол с приятели. Колкото и обаче да го канят на чаша бира или вино вечер, той им отказва. Не пие, защото не е ясно по кое време на денонощието ще му се обадят за пациент. Сега брои дните до поредната четиридневна отпуска, в която ще може да отдели повече време за близките си и да се види с наборите.

Да правиш българска наука с германска точност

 

Проф. Павлина Долашка разработи десетки препарати от охлюви за подпомагащо лечение при редица заболявания 

 

Силвия Николова

26.06.2026 г.,   www.clinica.bg

 

 

 

Има хора, за които може да се разказва с часове – интересни, креативни, вдъхновени и зареждащи с оптимизъм и желание за творчество. Когато те са личности от сферата на науката, изкушението да се пише за тях, е неустоимо. Такава личност е проф. Павлина Долашка.

Биографично

Тя е дългогодишен учен и ръководител на десетки проекти в Института по органична химия с център по фитохимия при БАН. В тази област познават името й не само в България, но и в Европа. Работи и по проекти в Центъра за компетентност за чисти технологии към Софийския университет, който беше създаден през 2018 г. с 24 млн. лева. В него тя е водещ изследовател. Насоките на екипа й за в областта на кръговата икономика, т.е. използване на отпадните продукти и връщането им обратно в производството. Работи по задачи, свързани с пречистване на водите и почвата, защото опазването на природата и човешкото здраве са нейна отдавнашна цел. За изобретениятня в областта на медицината и биохимията името на проф. Павлина Долашка е записано в Златната книга на Патентното ведомство. Една от емблематичните й разработки на базата на охлюви е за подпомагане лечението на неврологични болести като Алцхаймер и Паркинсон. Заедно с учени от Германия и Белгия разработват биологично активни вещества от природни източници, като те намират и конкретни приложения - за гастрит, колит, но и препарат за потискане на страничните ефекти при химиотерапия, опорно-двигателната система, както и за тежки варикозни рани.

Идея и вдъхновение

Да се насочи към проучване на лечебната сила на охлювите й подсказал разговор с италианския проф. Бенедето Салвато, заедно изследвали рапаните в Черно море. Така, заедно с екипа си, тя започнала да ги проучва. Най-напред доказали и на практика регенериращото свойство на тяхната слуз. Макар и в ограничени количества в началото, започнали да разработват различни препарати, които дали ефикасен резултат, като подпомагащи средства, за лечението на редица заболявания. Скоро фирма поела тази съвсем нелека част от работата. След разработките на проф. Павлина Долашка и екипа й е и препарат срещу рак на пикочния мехур, който е на базата на протеин, извлечен от кръвта на градинските охлюви. Новодиагностицираните с този карцином у нас годишно са не по-малко от 1000 човека. „Въпросният протеин не само стимулира имунната система да създава антитела. Но и притежава особени въглехидратни вериги, които се свързват с протеини, намиращи се върху туморните клетки, и ги разграждат без остатък", обяснява механизма проф. Долашка. Екипът й е открил още, че извлек от охлюви убива упорита бактерия, която причинява вътрешноболнични инфекции. Това е бактерията Stenotrophomonas maltophilia, която е изключително устойчива срещу всички класически антибиотици. Установил е още, че рапаните и раците в Черно море също имат вещества, полезни за лечение на рак и други болести. В тях пък се съдържа вещество, което потиска до 90% развитието на подкожния тумор на Графи. Лечебен ефект има и при Епщайн-Бар вирусаф – причинителят на мононуклеозата. „Резултатите по отношение на рака на пикочния мехур са много обнадеждаващи, но не сме стигнали до готов продукт. Предстоят много и продължителни клинични изпитания – нещо, което отнема много финансови средства", казва проф. Долашка. Докато обаче вече по този въпрос се върви с малки стъпки точно заради финансирането, екипът й не си губи времето – започва работа по разработката на други туморни клетъчни линии, като например рак на кожата. „Първите резултати са много обнадеждаващи, но трябва да се проведат още много изследвания", пояснява проф. Долашка. И допълва, че паралелно с новите неща, доусъвършенстват и продукти от слузта на охлювите, които вече са познати. Например, някои от тях екипът обогатява с метални, цинкови и сребърни наночастици. „Така фракциите стават много по-активни срещу различни бактериални щамове", казва още ученият. Една от перфектните разработки е тази за гъбички по ноктите под формата на гел, за която фирмата производител, спечели поредния проект по Оперативна програма „Конкурентноспособност".

Грешките в науката

Според проф. Павлина Долашка ползата от тях не е никак малка. „Те дори са много полезни и могат да насочат към нови, вече успешни неща", казва тя и посочва, че лично на нея и екипът й много от успехите са на базата на първоначални фалове. Една от последните теми, по които работят е активен въглен от черупки на праскови, кайсии, череши и бадем. Точно с активен въглен по време на пандемията екипът й разработи високозащитни маски срещу коронавируса. Наскоро той разработи и гел за почистване на токсините от рани, базиран също на активен въглен. Най-новото, върху което се работи са филтри за пречистване на полифлораркилните съединения, отделяни от пластмасовите бутилки за вода, кутии и опаковки за храни. Както е известно, тези съединения са канцерогенни. „Те не се изхвърлят от отделителната система, натрупват се в черния дроб и увреждат неговите клетки. Оттам провокират рак. Ние имаме чувствителна техника, с която вече откриване дори много малки концентрации и различни видове от тези съединения, наричани за кратко в науката „пифаст". Те са над 10 000 вида, като се откриват все повече нови, всяко от които от опасно по-опасно. Затова и Европейската комисия си постави, като задача №1, изследването по тази тема. Оттам подготвят и забрана за използването на пластмасовите кутии и опаковки за храна. Вече виждаме, че заради създаваните от пластмасите проблеми, вече започва замяната им със стъклени в много области", разяснява проф. Павлина Долашка. Убедена е, че активните въглени, особено от черупките на праскови, разработени от екипа й ще намерят добро приложение, тъй като дават много добри резултати срещу споменатите отрови – успяват за кратко време да абсорбират големи количества от тези замърсители. Учените са установили, че разработката може да послужи за производство на нов тип филтри за пречистване на водите. Нещо повече, те са разработили активен въглен в друга форма, като нанокомпозити с метални йони за пречистване на бактериалните замърсители във водите. „Вече го тествахме върху отпадни води от болници. В тях се натрупват много бактерии. Установихме, че активният въглен абсорбира и привлича бактериалните клетки, но не ги убива. Така напарвихме още една крачка – разработихме композит със сребърни йони, които вече атакуват стените на бактериалните клетки", разказва ученият за последните разработки и постижения на екипа й в Центъра за компетентност за чисти технологии към Софийския университет.

Конвентируеми ли са учените ни

Убедена е, че българските учени имат капацитет да са сред най-добрите в Европа, а защо не и в света. „Ние вече разполагаме с много добра, отлична техника, а тя е в основата на това да се залагат задачи и да се доказва, че дадени идеи са релевантни, иновативни и има смисъл от тях. В България имаме перфектни условия за правенето на наука, стига един учен да иска да работи и да създава. Лошото е, че повечето млади хора тръгват в друга посока в преследване на бързия успех, казва проф. Долашка. За науката трябва креативност, търпение, много мислене, да умееш да правиш правилните изводи. Изисквнията са комплексни и затова не всеки може да стане учен", допълва тя. И посочва, че в института са идвали немалко млади хора, но нещата не се получават точно, защото им липсва организация. „Дойде в 10.00 часа, но докато му дойде време да се събуди, то за какво ли се е събудил?!", подхвърля със закачка проф. Долашка. По думите й, за да стане човек наистина учен, трябва да притежава германска точност и швейцарска прецизност точно такива, каквито тя е придобила при многобройните си специализации в Европа. „Там затова успяват, както и в Япония и САЩ. Работа, работа, работа, без мрънкате и търсене на вини у другите", заявява тя.

Жените в света на мъжете

„В науката ние вече сме много. Тази територия отдавна не е сепарирана територия само за силния пол", смее е проф. Долашка, когато някой се шегува с нея на тази тема. Не е от докачливите, има чувство за хумор и обикновено отговаря на шегата с шега. Извън работата е от хората, които не могат да стоят бездейни. Слабостта е нейната внучка. Градското дете не е наясно напълно откъде идва млякото, как се прави сирене и куп други неща, с които 7-годишните й връстници в миналото са били наясно. И тъй като баба й няма как да завъди овца, за да й покаже откъде идва млякото, е намерила решение, как детето да разбере откъде идват чушките и доматите в салата. За целта е насадила на балкона в саксийка стрък домат и чушка. Двете заедно ги поливат и наблюдават, кога зарзаватът ще върже и ще узрее. Така детето нагледно ще научи неща, които в училище може да види само на картинка в учебника. На живо то обаче вижда нещо, което малцина от връстниците й имат шанса да видят. Това е модерната апаратура, с която работи баба й. „Внучка ми много обича да идва при мен на работа. Не пипа, но пита и слуша с огромен интерес. Виждам, че науката я вълнува и е много вероятно да поеме по моя път", казва с надежда проф. Павлина Долашка. Само след дни, на 29 юни, тя ще празнува своя имен ден на свети апостоли Петър и Павел. И тъй като денят е понеделник, е решила да почерпи домашните си и най-близките приятели предварително, в неделя.

Наши учени патентоваха лек срещу рак и мононуклеоза

 Силвия Николова, вестник "МОНИТОР", 1 декември 2016 г.

 

Български учени патентоваха лек срещу рак на пикочния мехур.

Новодиагностицираните с този тумор у нас годишно са не по-малко от 1000 човека. Екипът на проф. Павлина Долашка от Института по органична химия с център по фитохимия при БАН е направил разработката си на базата на протеина, извлечен от кръвта на градинските охлюви.

Въпросният протеин не само стимулира имунната система да създава антитела. Но и притежава особени въглехидратни вериги, които се свързват с протеини, които се намират върху туморните клетки и ги разграждат без остатък, обясни механизма проф. Долашка пред "Монитор".

Екипът й е открил още, че извлек от охлюви убива упорита бактерия, която причинява вътрешноболнични инфекции. Става въпрос за бактерията Stenotrophomonas maltophilia, която е изключително устойчива срещу всички класически антибиотици.
Екипът е установил още, че рапаните и раците в Черно море също имат вещества, полезни за лечение на рак и други болести. Тяхната кръв съдържа също вещество, което потиска до 90% развитието на подкожния тумор на Графи. Лечебен ефект има и при Епщайн-Бар вируса, който причинява мононуклеозата.

Откритието, макар и българско, е финансирано от научни организации в Тюбинген, Германия, и от Белгия. В момента клиничните изпитвания се правят в болницата по урология в Тюбинген.

"Изморихме се. Германците ще подадат проекти за финансиране, но от тяхно име, а ние ще бъдем само партньори", каза проф. Павлина Долашка. Преди няколко години тя е направила семейна фирма, чрез която също е финансирала някои от разработките на своя екип.

Независимо от откритието на екипа й, от общо седем млади учени докторанти, с които тя е работила в последните години, е останал само един. В БАН те са получавали 450 лв. Повечето са в частния сектор, а някои са заминали в чужбина.

Делници con dramma

Неврохирургът д-р Светослав Тодоров и медицинската сестра Надежда Славова записаха песен за драматичните делници на медиците

 

 Силвия Николова, 10.04.2026 г. 

Сайт Clinica,   www.clinica.bg

 

Денят ти може да започне повече от добре с всички обещания, че ще е успешен и ще приключи също така добре. Оказва се баче, че в момент, когато въздъхваш с облекчение, че поне днес не си имал форс мажорно обстоятелство, да те извикат по спешност в операционната. Защото там някой се бори за живота си. Такива са делниците на медиците, точно като в музиката на Вагнер – con drama.

За лекарите, медицинските сестри и всички, посветили се на здравето на другите двама млади хора в бели престилки изпълниха и записаха песен. Те я посветиха на своите колеги, които преди броени дни отбелязаха 7 април – Световният ден на здравето. Това за заместник-директорът на УМБАЛ – Бургас д-р Светослав Тодоров и медицинската сестра от Русе надежда Славова, която е композирала и музиката. Текстът на „Секундата е много", както се нарича парчето, е на Анастасия Димитрова, която също е медицинска сестра. Аранжиментът е на Ивайло Петков. Песента вече събра десетки хиляди гледания в мрежата, а очарователните изпълнители продължават да привличат не само пациенти, но и фенове. Това е вторият записан клип на д-р Светослав Тодоров.

Биографично

Роден е на 24 март 1988 година в Пазарджик, но избира да живее в Бургас. Завършва Медицинския университет в Плевен през 2014 година. През 2018-та придобива магистърска степен по „Обществено здраве и здравен мениджмънт", а през 2021 г. и специалност „Неврохирургия". От 2022 г. е заместник-директор по лечебната дейност на УМБАЛ – Бургас, а от 2025 г. е хоноруван асистент в Медицински факултет на Бургаския държавен университет "Проф. д-р Асен Златаров". Темата на неговата дисертация е изключително интересна, както и подходът, по който той е работил. Тя е „Организация на неврохирургичната помощ в България – сравнителен анализ". Той представя задълбочен анализ на структурата, достъпността и ефективността на неврохирургичната помощ в нас. За целта д-р Тодоров прави сравнително изследване с европейски модели, като идентифицира ключови предизвикателства в системата – включително кадрови ресурси, логистични и технологични затруднения, както и нормативни пречки пред по-ефективното функциониране на звената по неврохирургия в страната. Затова и неговия дисертационен труд се приема като първия по рода си цялостен сравнителен анализ на организацията на неврохирургичната помощ в България още повече, че той предлага и практически приложими решения, които могат да бъдат използвани от здравни институции и ръководства при оптимизиране на ресурсите. Независимо от научните и административните си ангажименти, той преглежда и оперира пациенти с неврологични заболявания.

Избор и начало

„Той е напълно мой, защато родителите ми нямат нищо общо с медицината. Аз не съм от онези момчета и момичета, които от малки знаеха, че ще последват мама и татко в професията, като непременно станат лекари. Колкото до началото, беше трудно, но и лесно, защото влече ли те сърцето към нещо, избираш ли го по призвание, трудностите се преодоляват, че дори носят и радост". Така с усмивка разказва за началото на професионалния си път д-р Светослав Тодоров. Замисля се и допълва, че всъщност изборът му не е бил особено лесен. От малък го привличала музиката и не само го привличала, но и пеел. Взимал е уроци при неповторимата народна певица Гуна Иванова. От нея научил как да поставя гласа си, как да го пести и пази при по-продължително пеене, но така, че публиката да не остане разочарована. Научила го и на сценично поведение, на всичко, което може да даде един такъв самороден и неповторим талант на един млад човек. „Ето затова не ми беше лесно какво да избера. Имаше период, в който се замислих сериозно дали да не продължа с музиката. В 7-ми клас трябваше да реша дали да продължа в езикова или в музикална гимназия. Детската ми мечта обаче беше да бъда лекар и тя надделя. Завърших медицина, но музиката остана завинаги моето хоби, което винаги ми помага и ме съпътства", разказва д-р Тодоров. Оказва се, че двете могат да вървят доста успешно заедно и дори да отправят послание към нас, потенциалните в даден момент пациенти на лекарите. След записа на песента „Един живот", също много близка до медицинската професия, той и медицинската сестра Анастасия Димитрова записаха и „Секундата е много". Когато прочела текста на нейната колега, също медицинска сестра, Анастасия Димитрова, музиката сякаш сама зазвучала в нея. Записала я и решила, че точно д-р Светослав Тодоров е човекът, подходящ за дуета. Двамата се познават от дълги години, от съвместна работа в Плевен. Оттогава датира и приятелството им, и онзи феномен при хората, които си допадат, да се разбират само от поглед и недоизказано изречение.

Преход и позиция

Оказва се, че за изпълнителите на „Секундата е много" да излезеш от операционната зала и само след минути да си в звукозаписното студио е лек. „Когато правиш нещата с желание, те винаги се получават отлично. Така работим ние, така пеем", смее се д-р Тодоров. Музиката е неизменен спътник и в компанията му. „Хоби, с което мога да дам настроение на другите, да забравим трудните моменти на делника. Същевременно, такъв тип музика, разказваща за напрегнатата ни професия, трудното изкуство на медицината и взаимоотношенията между лекари и сестри от една страна, и пациентите друга, прави нещата още по – лесни и вдъхновяващи. Докосваме сърцата", казва още неврохирургът д-р Тодоров. С огорчение продължава разговорът за агресията – вербална, но и физическа, срещу медици напоследък. „Това се получи от дълбокото разрушаване на святата връзка между лекар и пациент", казва той. Дълбоко убеден е, че колегиалността също трябва да бъде табу, да не бъде прекрачвана онази тънка, така изкусителна понякога линия, да подложиш на критика колега заради единствената амбиция да се докажеи, че си нещо повече. И спазва това свое убеждение. Наскоро жена поискала да си запише час при него. Имала поставена диагноза, разчетени изследвания при двама други неврохирурзи, но искала и трето мнение. „Отказах й. Не е морално да сравняваш знания, умения и възможности с колеги. Това не трябва да се случва. Винаги съм отстоявал и отстоявам тезата, че за да се постигне очаквания ефект от лечението, пациентът трябва да цени своя лекар, да му се довери и да вижда в него човекът, който ще го излекува. Двамата трябва да са тандем срещу болестта. Само тогава се получава правилното и дефинитивно лечение. Недоверието и пропаста между нас доведе дотам да има случаи на обругаване, дори на физическо насилие. Не продавам на тези, които го прилагат", заявява д-р Тодоров. И припомня, че в България медицинската помощ е една от най-достъпните в Европа. Смята обаче, че предвид кризата за кадри, няма да бъде далечен моментът, в който и българинът ще трябва да чака месеци за специалист, както и останалите европейци.

Ах, тези журналисти!

Заявява го без ненавист, но с огорчение. Не приема практиката медиите да дават микрофона на близките на пострадал в болница пациент или такъв, на когото лечението не е помогнало. „Преди да е излязла медицинската експертиза и резултатите от съответните проверки, не бива да се поставят етикети и упреци към медицинските специалисти, които са положили грижи за болния", категоричен е д-р Светослав Тодоров. Според него, това обругаване на медицинското съсловие е спомогнало за нарушаване на връзката лекар – пациент. Убеден е, че тя може да бъде възстановена. Заявява го не само на думи. Преди няколко години той създаде създаде група в платформата „Лекари-пациенти в Бургас" за споделяне на добрите примери, как да живеем здравословно, кога да отидем на профилактични прегледи, как да осъществяваме първа долекарска помощ, как като кръводарители можем да спасим човешки животи и още много други теми в помощ на хората. „С общи усилия смятам, че сакралната връзка между лекаря и пациента може да бъде възстановена", заявява д-р Светослав Тодоров.

Насаме със себе си

Обикновено това е времето вечер вкъщи. Разбирането на собствената си душевност, стремежи, преосмисляне на взетите решения, постигнатите намерения и тези, които въпреки усилията са се изплъзнали. Върху тях размишлява и анализира д-р Тодоров особено продължително, когато независимо от старанието и отдадеността на екипа в болницата здравето на пациента инатливо не се подобрява, а се случва и надмощие в битката с лекарите да вземе онази с косата. „Както и да изглеждаме отстрани, ние лекарите, преживяваме загубата на нашите пациенти. Възможно е околните да не го забелязват, но само ние в душите си знаем какво изпитваме. Не пожелавам никому такова усещане. Има сили над нас, които ние не владеем", казва неврохирургът и бърза да смени темата на разговора. Преминава върху темата за музиката и отбелязва, че като изкуство, тя носи удоволствие. Затова и трудните моменти в нея не се чувстват така осезателно, както тези за лекаря. Смята, че качественият текст прави нещата лесни. Тогава просто разказваш с песента и вдъхваш добрата, надежда и любов на слушателите. За музика д-р Светослав Тодоров намира време в почивните дни, когато не е на разположение. И тъй като все още е свободен мъж, на когото няма кой да пречи вкъщи когато му се допее, отваря глас всеки път, когато душата му пожелае да се изкаже в песен.

Орисан да спасява

Лекарският асистент Радослав Дудев ръководи доброволчески екип към БЧК за работа при бедствия и аварии, кръводарител е трето поколение 

 

 Силвия Николова, 17.04.2026 г.

сайт Clinica,     www.clinica.bg 

 

 

Има хора за които да помагат, да оказват помощ, да спасяват сякаш е в гените им. Правят го всеки път, всеки ден когато някой някъде изпадне в нужда, познат или непознат. Те рядко попадат в новините, защото работят тихо, не шумят около себе си. Убедени са, че каквото вършат е, защото така изисква съвестта. Такъв човек е 33-годишният Радослав Дудев – лекарски асистент, трето поколение безвъзмезден кръводарител от самото си пълнолетие, доброволец от ученическите си години в БЧК, ръководител на доброволен екип за работа при бедствия, аварии и кризи към Червенокръстката организация.

Биографично

Роден е през 1993 година в Русе. Завършил е Русенския университет „Ангел Кънчев" със специалност „Лекарски асистент", образователно-квалификационна степен „Бакалавър". От 2014 г. до момента Радослав Дудев работи в УМБАЛ „Медика Русе". В рамките на правомощията на професията „Лекарски асистент" осъществява диагностично-лечебни дейности, назначаване и разчитане на основни лабораторни и образни изследвания, профилактична и промотивна дейност сред населението и други. Над 15 години активно участва в доброволческата дейност на Българския Червен кръст. От 2020 г. е ръководител на Доброволен екип на БЧК – Русе, работещ при бедствия аварии и кризи. Преминал е курсове за обучители на национално ниво по програма на Канадския Червен кръст и Българския Червен кръст за организация и управление на мобилни здравни екипи с цел превенция и реакция при екстремни ситуации за общественото здраве и по психо-социална подкрепа при бедствия, аварии и кризи.

Доброто е заразно

Изборът за Радослав Дудев, сякаш е предопределен – три поколения във фамилията му са кръводарители. Дядо му – Милан Пенев е дарявал кръв 70 пъти през живота си, баба му Станка Пенева също се е отзовава нееднократно на акции. Родителите му – Теодора и Иван Дудеви също дълги години са кръводарители. И съвсем естествено, когато навършва пълнолетие, и той се нарежда при тях. У дома винаги се е говорело не само за работа, за забавления, но и на кого може да се помогне – може да е роднина, съсед, познат и дори непознат. „В такава среда е съвсем естествено и ти да се настроиш на тази вълна още от дете. Не питаш какво, как, защо, няма ли друг, защо аз. Има ли нужда, ставаш и тръгваш. Винаги ще има с какво да помогнеш. По този начин, без да ме учат с думи, родителите са ми показвали един път в живота, за който винаги съм им благодарен". Така Дудев отговаря, когато го попитат, как така един младеж понякога се лишава от купон с приятели, за да отиде в центъра и дари кръв само, защото е разбрал, че нечии роднини търсят кръводарители. В каузата е увлякъл поне десет човека. Координатор и доброволец е в организацията Доброволен екип работещ по аварии и кризи (ДЕРБАК). Той и останалите в нея са обучени да помагат за първа долекарска помощ, спасителна дейност, психологична и психо-социална подкрепа на пострадали при неочаквани ситуации. Активен доброволец е по приемането на бежанци от Украйна на българо-румънската граница.

Изборът на професия

Станало, като на шега. И тук „виновник" било доброволчеството в БЧК. Преминал курс за парамедици, започнал работа в УМБАЛ „Медика Русе". „И познати, а и от ръководството на болницата ми предложиха да запиша специалността „Лекарски асистент". Имах огромната му подкрепа и приех. Следвах, но и не се отказах от дейността си, защото пак родителите ми са ме научили да разчитам добре времето си и да бъда максимално организиран", казва Дудев. Вече две години той работи по специалността си в лечебното заведение и твърди, че е попаднал в превъзходен екип. „Имах възможност да изкарам стажовете и практиките в болницата – нещо, което много ми помогна, защото още като студент имах реален досег с пациенти и колеги невероятни професионалисти. Това ми помогна изключително много впоследствие. Така, когато вече бях назначен за лекарски асистент, аз не се чувствах чужд. Много неща си бяха познати, знаех към кого да се обърна по конкретен въпрос", казва още Радослав Дудев. Кога отговорността е по-плашеща – при срещата с първия пациент или досегът с пациент в тежко състояние за когото трябва за минимално време трябва да вземеш максимално доброто терапевтично решение. На този въпрос лекарският асистент дискретно се усмихва. И отговаря дипломатично: „Всяко едно решение, което ние вземаме трябва да е бързо, навременно и прецизно. Затова и отговорът не може да бъде еднозначен. Всеки отделен случай има своите предизвикателства. Важното е, че в болницата винаги има към кого да се обърнеш, да ти помогне специалист, да бъде до теб в труден момент". Помни първия пациент в тежко състояние – мъж със сърдечен арест. Страдал и от астма, дишането му било силно затруднено. Това било по време на първото му дежурство като лекарски асистент. Заедно с дежурния лекар двамата успели да овладеят проблема. „Най-приятното усещане е, когато после видиш благодарността в очите на човека и неговите близки. Думи не са нужни, за да ти се изпълни сърцето и душата, че си направил нещо добро", казва той.

Плюсове и минуси

Макар и с медицински опит в здравната ни система само от две години, лекарският асистент Радослав Дудев има изградено мнение за нея. За разлика от много други, той смята, че пациентът е поставен в центъра ѝ. В подкрепа на думите си посочва лесния достъп по медицинска помощ в България за разлика от страни като Великобритания, Нидерландия, Дания и дори Румъния. „При нас лесно и бързо човек може да бъде прегледан дори от професор. Хората имат и бърз достъп до високоспециализирани диагностични изследвания, за които на много места в чужбина се чака, дори да искаш да си ги заплатиш. Проблемът с недоволството у нас идва от дефицита на кадри. Закономерно е човек да иска повече внимание, но когато системата се задъхва и за лекари, и за лекарски асистенти, и за медицински сестри, това не винаги е възможно", пояснява Дудев. Като плюс той отчита и начина на обучение в България. „Много по-рано от колегите в Европа ние започваме практиките и стажовете, а това много помага. Преподавателите ни много стриктно ни обучават как да снемаме анамнеза, как и какво може да ни насочи към по-особени и неочаквани състояния, защото личният контакт е много важен. Само апаратурата не е достатъчна, ако не общуваш с пациента и не спечелиш доверието му", казва още той.

Рецепта срещу дефицита

Тя е твърде проста, но би дала ефект. „Както студентите по специалност „Медицинска сестра" бяха освободени от такси за обучение, това може да се направи и за други специалности, в които има дефицит", споделя лекарският асистент своето виждане по въпроса. И той, като много други млади хора твърди, че вече заплатата не е водещата причина хората да напускат България. „Важни са и условията за работа, оборудването, възможностите. Ако нямаш подкрепа, няма как да искаш да останеш", смята той. По думите му особено внимание трябва да се обърне на работещите в центровете за спешна медицинска помощ, да се потърсят механизми, а защо не и по-строги мерки, срещу проявяващите агресия към тях – вербална или физическа. Независимо, че Радослав Дудев е само от две години в професията лекарски асистент, е човек, който е натрупал вече доста опит от наблюденията си в системата, а и като доброволец в БЧК. Твърди, че не всичко е изгубено. И със сигурност е така, след като има хора, като него, които се раздават и в работата си, и извън нея в помощ на другите. Както се вижда, вече в неговото собствено семейство, ще бъде възпитан четвърто поколение доброволец и вероятно човек, свързан с медицината. Съпругата му е лекарка, специализантка по очни болести, която в момента се грижи за няколкомесечния им син.

Инструмент на Господ

 Прикованият към инвалидна количка Светослав Захариев тренира деца с физически и ментални увреждания, някои от тях подготвя за турнири

 

Силвия  Николова, 01.05.2026

Clinica  ,   www.clinica.bg

„Никой няма по-голяма любов от тая, да положи душата си за ближния" (Йоан 15:13)

Тези думи на Иисус Христос се оказват напълно приложими във века на консуматорството, комформизма и прекомерните лични амбиции въпреки скепцизна на не един и двама. Доказва го на практика един русенец – човек, който според вижданията на мнозина, сам би се нуждаел от подкрепа. Вместо това обаче, той я дава на деца с физически и ментални увреждания. Това е Светослав Захариев – треньорът в инвалидна количка, който учи десетки деца и юноши с физически увреждания да развият физиката си чрез спорта, да имат самочувствието на личности, които могат да се справят сами с предизвикателствата.

Биографично

Роден е през 1985 година в Русе. Завършва Спортното училище в родния си град с профил борба и бързо се превръща в световен и европейски шампион по граплинг – комбинация от борба, джудо и самбо.

След това завършва кинезитерапия в Русенския университет „Ангел Кънчев" и се налага като един от водещите ММА бойци в България. Спортната му кариера е зашеметяваща до фаталната 2013 година, когато не може повече да се състезава поне в категориите, в които до този момент е печелил медали. Катастрофа слага тялото му в инвалидна количка, но не и духа му. Той не спра да тренира, макар и с количката да предизвиква първоначално потресът на постоянните посетители, дотогава, във фитнеса. Скоро обаче става един от тях и присъствието му не буди въпроси. Сиско, както популарно наричат в Русе Светослав Захариев е при уредите по няколко часа ежедневно, възвръща мускулната си маса, силата, координацията и техниката. Единственото ограничение е само инвалидната количка, но донякъде.

Ти и другите, и чрез тях себе си

Така, в едно изречение, може да бъде изказано това, което предприема Захариев и което постига сега – да тренира деца и младежи с физически увреждания или с ментални проблеми. Започването на треньорската му дейност не е планирана, дори не е помислял да учи другите. Вярно, преди катастрофата е тренирал за известно време здрави младежи, но не приема това като червена точка в биографията си. За него тя е поставена в началото на това, което прави сега.

Провидението сякаш го намира само. А, както вярващите са наясно, то никога не греши. Не прави грешка и когато избира Светослав в подкрепата на хората, които така силно имат нужда да бъдат окуражени, да им бъде вдъхната вяра, да им бъде показан начинът да бъдат себе си въпреки здравословното състояние. „Във фитнесът в който тренирах дойде една майка. Познавахме се от църквата, където ходя, защото аз съм вярващ. Детето й беше доста затворено, отхвърлено от съучениците си. Жената ме помоли да го срещне с мен, да му вдъхна кураж, да види, че човек може да се справя при всякакви обстоятелства. Така започнах да тренирам това дете – аз в количката, то здраво на уредите. Постепенно то започна да преодолява своята затвореност, отпусна се, стана по-общително", разказва за началото на своята истинска треньорска дейност Сиско. След момчето родители довели и други деца – едни здрави, други със здравословни проблеми, като детска церебрална парализа и други заболявания. Управителят на фитнеса наблюдавал как около Светослав се събират хора, как ги увлича с ентусиазма си, но най-вече ги привлича с деликатността на педагогическия подход и подкрепа. Един ден направо му предложим да направи група само за деца с увреждания. Така било поставено началото. Първоначално тренирали във фитнеса, преместили се в самостоятелна зала без уреди, само с подръчни материали – ластици, гирички, топки. Скоро доброволци и дарители помогнали и я обзавели. Сега в нея има всичко необходимо за един пълноценен фитнес.

 От ступор в спортно постижение

„Имах две деца, започнах с тях. Като ги видях на първата тренировка с какъв хъс и стимул започват, се запалих. Вече нямаше сила, която да ме откаже да работя с тях. Водещ тренировки и със здравите, и с другите – нещо изключително вдъхновяващо. Доведоха ми още две деца с детска церебрална парализа. Едното беше с патерици, другото се хвана за количката ми и замяташе краче безпомощно", разказва Сиско. Започнал работа с тях. Първоначално мнозина гледали на идеята му да подобри физиката им чрез спорт като на изгубена кауза. След известно време обаче реалността ги накарала да променят мнението си. И при двете момчета състоянието видимо се променило – по-добра координация, мускулатура, увереност.

Винаги с Бога и Неговата воля

"Винаги, във всяко нещо подхождам с голяма вяра в Бога, защото аз съм човек вярващ, а след катастрофата вярата ми още повече се задълбочи, казва Светослав Захариев. Именно вярата ме е запазила и ме запазва като човек да не рухна и да не се откажа. Знам, че щом Господ е допуснал да претърпя онзи пътен инцидент, има някакъв план за мен. Времето показа, че Неговият план е да работя с деца, за които състоянието ми ще им вдъхне доверие и вяра, че могат", казва без никаква нотка на поза Захариев и допълва: „чувствам се като инструмент на Господ". Убеден е, че Той, Създателят може да направи велики неща с всеки един от нас и този път привежда в подкрепа на думите си не своя собствен пример, а този на двама негови възпитаници. Захариев е убеден, че съзнанието, което човек носи в себе си се отразява на външната му изява, на способностите му. А то, съзнанието за пълноценност или малоценност, особено за втората, се формира у дома, от родителите. По думите му те са хората, които не само създават човешкото същество, продължението на рода, но и формират в него да бъде успешна личност или да остане сивкавата овца в редичката. В това се е убедил точно от не един и два случаи на свои възпитаници в спортната зала. Има обаче и далеч по-сложни състояния, в които човек получи ли подкрепа, уверението, че може, наистина се оказва, че постига повече от очакваното до момента. Такъв е случаят с момче, страдащо от мозъчна атаксия. Това е неврологично нарушение, характеризиращо се с липса на координация и неволеви, непохватни движения, дължащо се на увреждане на малкия мозък. Основните симптоми включват нарушено равновесие, залитане при ходене (локомоторна атаксия), тремор, затруднен говор и фини движения. Лечението обикновено е насочено към основната причина, често включващо рехабилитация. В случая тя се случила твърде успешно под ръководството на Светослав Захариев. След близо година работа с момчето рдителите му не могат да повярват, как така то вече пази равновесие и дори се движи самоястоятелно без да търси постоянно, както преди, да се хване за нечия ръка.

 

Голямата лъжа в живота

„Чували са я всички. Някой или някои са изказали или постоянно изказват съмнения във възможностите на даден човек. В резултат идва вечното съмнение, че аз не мога, че не е достатъчно моето усилие. Точно това е тя, голямата лъжа!, възкликва Сиско. Влезе ли веднъж тя в ума особено на едно дете, то остава травмирано за цял живот. Треньорът в количка сочи като полижителен пример Симо на 15 години и Калоян на 12 години. Двете момчета тренират при него вече година и половина. Когато ги довели, не можели да ходят самостоятелно, да скачат, да клякат. Близките постоянни ги държали за ръка, пуснели ли ги, падали. След като се заел с тях, те вече са успели да изкачат сами с ранички на гръбчетата стъпалата до връх Шипка. Единият от тях се подготвя и за маратон. Сега вече самочувствието на тийнейджърите е съвършено различно, но и родителите са си взели поука, че прекомерната грижа има и обратен знак. „Че не можеш, може да те подтисне провал, да доубие инициативността ти натякването на учители или присмеха на съученици. Ти обаче трябва да знаеш, че можеш. Опитай! Ако не се получи веднъж, пробвай втори, трети, четвърти път. То ще се получи. И тогава ще бъдеш щастлив, защото ще знаеш, че можеш", така Захариев окуражава своите ученици в залата. Той самият е изминал много по пътя на страданието, но и по пътя на щастието да вижда успеха у другите. За да усетят сладостта му неуверените, посмачканите от неуспехите или от физичуските увреди хора, Сиско е създал свой канал в youtube. Преди време издаде и биографична книга. Убеден е, че силата на духа е над всичко, защото над нея е онази сила, която ни е дадена от Създателя, а тя винаги ни води напред чрез малките стъпки водят към успеха.

 

Когато Георги срещне ламята

Коремният хирург доц. Желев от УМБАЛ „Царица Йоанна-ИСУЛ“ посреща гости в широк фамилен кръг на именния си ден днес

  

Силвия Николова, 06.05.2026 

Clinica,   www.clinica.bg

Името Георги е едно от най-популярните не само в България и по света. Неизменно то се свързва със светеца-войн, победил злото в хиперболичния образ на ламята. Има обаче и носители на това име, които всеки ден се изправят сред онова особено нежелано зло – болестта. Срещу нея те се борят със скалпел, точна ръка и твърде много знания. Това са хирурзите. Един от тях е доц. Георги Желев от Клиниката по коремна хирургия в УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ". Днес, на Гергьовден, той празнува своя имен ден.

Биографично

Доц. Георги Желев е роден на 20 май през 1979 година в Ивайловград, но е израснал и се е формирал в София. В столицата завършва Медицинския университет през 2005 година. Специализира коремна хирургия чак след близо десет години, тъй като по онова време младите лекари имаха проблеми със зачисляването за специализации. Казано накратко, беше доста трудно да се дореди човек за специалност при това в години, когато нямаше финансови облекчения за специализантите, не им изплащаха и заплати независимо от полагания труд в болниците. Затова доц. Желев придобива специалност чак през 2014 година в Клиниката по хирургия на УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ". Междувременно се сертифицира и за лапароскопска хирургия. Впоследствие е асистент и главен асистент в клиниката. От неотдавна той вече е и доцент. Както самият той често подчертава „ИСУЛ е болницата, която ми даде възможности да се развивам и продължава да ми дава".

Омагьосващият свят на молекулите

„Точно те, една по една, образуващи клетките, системите, единството на човешкото тяло са нещото, което от ученик ми подсказа, че няма да се занимавам с нищо друго, освен с медицина. Като се връщам назад във времето, не мога да си спомня, кога това желание се е зародило в мен. Върнеха ли се обаче сега годините, пак бих избрал същата професия, същото изкуство, защото тя – Медицината, е изкуство", казва доц. Желев и подчертава, че като се вгледа човек в съвършенството на човешкото устройство, спокойно може да умозаключи, че природата има Божествено начало.

Всъщност, вкъщи той също е имал модел за подражание – майка му д-р Димитрина Желева е акушер-гинеколог, но по думите му, никога не го е нито убеждавала, нито разубеждавала да я последва в медицината. Напротив, тя му дала свободата да върви по свой професионален път. Въпреки това, той избрал нейният и поел по стъпките й. Баща му полковник Чавдар Желев е офицер от Военно-въздушните сили, вече от резерва. Той си спомня с благодарност и за двамата, че са го подкрепяли във всяко негово разумно намерение, но никога не са му оказвали давление да бъде точно като тях, освен в три неща – точността, почтеността и лоялността към тези, които са те учили в живота. И, както се вижда, синът им Георги е изпълнил коректно преподадените му у дома уроци. Уважава всички в УМБАЛ „Царица Йоанна-ИСУЛ", които в годините назад, а и сега му отделят от времето си, за да му пояснят нещо неясно, да то насочват, да го амбицират да бъде по-добър и по-добър в професията. В последното със сигурност успява. Достатъчно е човек да опита да запише час за преглед при него, а часовете са изчерпани с месец-два, че и три понякога, напред, за да се увери, че доц. Желев е лекар, на който можеш да се довериш. Потвърждават го и благодарствените писма, пристигащи в клиниката за него. „Георги е марка за качество не само на Гергьовден, а всеки работен ден", шегуват се незлобливо колегите му с него.

Пътят, извървяван всеки ден

За човек, който иска да е в крак с всичко в професията, по него няма спирки. Има обаче и една вечна спътница, каквато има всеки Георги – ламята. За доц. Желев тя се оказва липсата на достатъчно време, но не само. За пръв път той се поуплашил от нея някога, след отбиване на военната служба при мисълта, че може и да не го приемат „Медицина". Преборил се, отсякъл първата й глава – на страха. „Следването ми вървеше много гладко, защото правех това, за което бях мечтаел. По-нататък вече страхове нямаше, подготвях се изключително старателно не само за изпит, но по всеки един предмет по време на семестрите", казва доц. Георги Желев. Противно на очакванията дали и кога е изпитвал най-голям страх в операционната, като хирург, отговаря изненадващо: „Несигурността и страхът не са типичните чувства, които изпитва или би трябвало да изпитва хирургът. Ние не сме суперхора, но страхът води до неувереност. Пред нас, на масата е пациентът, неговото здраве, неговият живот. Ние нямаме право да се страхуваме, да се колебаем. Влизаш в операционната, но още преди да прекрачиш прага й, в главата си вече имаш план за действие. Преди това си прочел няколко пъти изследванията му, говорил си с него, наясно си със състоянието му. Влизаш и умът те води. Място за емоции няма, защото в ръцете си държиш нечии живот", откровен е доц. Георги Желев. Съвсем обаче не е горделив. „Имам своите притеснения понякога, когато ми предстои особено сложна операция или екипът ни не е наясно пред какво точно ще се изправи", уточнява хирургът. „Кое чувство ли надделява на прага на операционната?, замисля се доц. Желев. По-скоро увереността. Тя е, която трябва да води, за да има успех", допълва той. Колкото до втората и третата глава на ламята, досега не му се е налагало да се сражава с тях. Когато те се изправят пред него, тогава и ще разбере какво, всъщност, са те.

С копието, но срещу кого

Дали срещу вятърните мелници или срещу чудовището – въпрос, на който доц. Георги Желев не спира да се смее продължително време. Признава си, че досега не се е поглеждам от такъв литературен ракурс. „Вятърните мелници също нямат място в хирургията. Ако един случай е преценен като такъв, на който не може да бъде помогнато чрез хирургията, не можеш да се качиш на коня и да атакуваш вятърните мелници. Това би струвало малкото останал живот на пациента. Ние, хирурзите, се опитваме да работим с максимално правилно поставена предоперативна диагноза и добре изграден пред и следоперативен план, който да следва световните протоколи, казва специалистът, като уточнява, че има ситуации, в които се налагат и импровизации", казва доц. Желев. И бърза да продължи с мисълта на известния от миналото български хирург проф. Алберт Луканов: „Хирургът е по-добре да бъде Дон Кихот, отколкото да се пита като Хамлет – Да бъдеш или да не бъдеш". После за сетен път благодари на хората, от които се е учил по пътя си като коремен хирург. Въздържа се да ги изброим поименно, за да не пропусне някого. Не може обаче да премълчи едно име. За него казва, че това е най-големият му учител. Това е Дамян Дамянов единственият академик сред хирурзите. „Той ме прие да работя в клиниката, даде подтик за научна дейност, за академично развитие. Това е един от хората, пред които се прекланям и с когото поддържаме връзка, макар и вече да не е така активен. Този януари академик Дамянов направи 80 години. Случва се да го потърся и за съвет. Това е голямо име в българската хирургия", подчертава с благодарност доц. Георги Желев. Възхищава на своя учител и за умението да работи едновременно по пет-шест проекта, в които влиза и хирургичната му дейност. От позицията вече на преподавател той не бърза да дава оценка за студентите, като цяло, дали се очертава едно поколение то много добри лекари, които вече имат теоретичен достъп до всичко нова в света на медицината. „От студент трудно можеш да прецениш впоследствие какво ще излезе в медицината – дали е добър, дали ще успее да надхвърли възможностите на учителя си. Като цяло обаче има много будни млади хора, с обширни познания и желание за работа", казва доц. Желев. Разказва че в момента в Клиниката по коремна хирургия има първокурстници на работа на нископлатени длъжности – санитари, болногледачи, но все будни момчета и момичета. Според преценката му не са там заради парите, защото с тях не могат да се издържат, а за да гледат, да се научат. Разговорът продължава в изменените, та направо развалените отношения между лекарите и пациентите. За доц. Желев това се дължи на лошата комуникация. „До голяма степен самите лекари са отговорни за тази лоша комуникация. Пациентът иска да му бъде обърнато внимание, да му бъде разяснено на достъпен език какъв му е проблемът и как той може да бъде разрешен. За съжаление обаче, ние сме доста натоварени. Не винаги успяваме да им отделим необходимото време, често пъти се изнервяме на досадни и глупави въпроси. Това води до лоша комуникация, казва още доц. Желев. Случва се и дори да не се разяснява на пациента, а това води до лоши резултати", допълва коремният хирург. И всичко това, по думите му, е зарази многото работа, недостатъчно заплащане и дефицитът на кадри. Казва го не като оправдание. Напротив. Бърза да допълни: „Пациентът е този, който е в неравностойно положение. Колкото и да ти е лош денят, денят на човек с остър корем е много по-лош. Трябва да имаме предвид това и да се съобразяваме".

За пръв път празник само един ден

Така тази година доц. Георги Желев ще отбележи Гергьовден. „Ще е в широк семеен кръг", смее се той. Заради притискащото го време в болницата, научната работа и куп други служебни задължения сега няма да може, както до неотдавна именният му ден да прелива от ден в ден с различни приятели, роднини, колеги. „Така беше до скоро, но тази година се чувствам и уморен. Затова и казвам, че ще се съберем в широк семеен кръг, който е с доста широк радиус", уточнява днешният именник. Дори, когато обаче всички са станали от масата, на него му остава още един ангажимент – да отговори на десетките пропуснати обаждания и да благодари лично на всички, поздравили го в социалните мрежи.