Вярваме ли в чудеса

Монитор

Вестник "МОНИТОР",

12.06.2013 г.

Дали е станало чудо в неделя в църквата „Св. Троица” в гр. Стамболийски, когато 30-годишната Ваня, прикована от години в инвалидна количка, проходи след молитва и благословия от отец Стоян Божурин? Или сме свидетели на много нелицеприятна измама? Този въпрос предизвика бурен скандал в медийното пространство. Той поставя на дневен ред и темата за това вярваме ли в чудеса и в какво въобще вярваме в днешния ден.Припомняме, че възрастни жени, които са били съседки и помощнички на 30-годишната Ваня, страдаща от детска церебрална парализа, започнаха да спорят ожесточено.Според едната съседка – Янка, в деня преди литургията е имало „репетиция" на чудото в присъствието на свещеника в дома им. Според други това не е вярно.„Някой човек злобее, братко. Каква репетиция? Аз ходя да ги благославям, аз обичам всеки човек. Братко, не знам, тука вече дяволът е влезнал, иска да разруши цялата истина", коментира пък отец Стоян Божурин. 

Спекулацията с надеждата

СИЛВИЯ НИКОЛОВА

 „И каза му Бог: излез и застани на планината пред лицето Господне. Ето, Господ ще мине, и голям и силен вятър, който цепи планини и събаря скали пред Господа, но не във вятъра е Господ. След вятъра ­ земетръс, но не в земетръса е Господ. След земетръса ­ огън, но не в огъня е Господ. След огъня ­ лъх от тих вятър и там е Господ” (3 Царств. 19:11).По този начин божието чудо, вътрешното усещане за единение с Мирозданието се явява на свети пророк Илия в най-екзистенциалния момент от живота му. Явява се не в шумната буря, нито в грохота на земетресението, а в умиротворението със самия себе си и другите, в тихото нашепване за лична хармония, в чистата съвест и яснота кои сме ние, накъде сме тръгнали и защо. Така древният е разбрал Бога, разбрал е себе си, като Негов образ и Негово подобие.Ние, съвременните хора, обаче сме изгубили способността да се вглеждаме в себе си и да чуваме какво ни казва онова Аз, заложено в човешката ни психика от самото ни раждане. Ние сме изгубили дара да овладяваме емоциите си до степен трезвост при взимане на решения, което съвсем не означава да се лишаваме от чувството на състрадание. Неговото подобие в самите нас, обяснявано от философите като нашата съвест, обаче ни

напомня за нашето обезчовечаване

 всеки път, когато особено остро прекрачим границата, отвъд която е шумът на бурите и грохотът на земетресенията. И пробуденото ни Аз се хвърля тревожно да декомпенсира собствената си отчужденост в търсене на чудеса. Когато ги няма, си ги измисляме, афишираме ги шумно и сакралното превръщаме в профанщина.Такава профанация се случи преди броени дни – една жена на инвалидна коричка се изправи и обяви, че е проходила. Случаят широко беше прокламиран за чудо. Шумът около въпросната клетница беше толкова голям, че ако случката се беше състояла на някой софийски площад, а не в един малък град, човек би си помислил, че шведският „пастор” Урф Екман пак подскача от трибуната, от което слепи „проглеждат”, хроми „прохождат” и неми „проговарят”.Спекулацията с вярата е най-жестокото ограбване, което може да постигне човек. Гаврата с нея, по законите не само на религията, но и на хуманността, е твърде мерзка. Тези 

престъпления от морален характер

 за жалост у нас не се преследват от закона, както например във Великобритания, Германия и някои други държави, с които така много бихме искали да ни сравняват. Несъстоялото се, но така широко прокламирано „чудо” не само не излекува клетницата, но и уби надеждата на не един и двама в светостта на надеждата.„Способността да мислиш е първата принадлежност и достойнство на разумните същества” е казал Белински, „което обаче не му отнема достойнството да вярва и да се уповава”, продължава великият руски философ религионист.Всяко преиграване в едната или в другата крайност етвърде опасноДействително консуматорското ни общество като цяло има нужда от частица святост, от чудото да повярва в нещо, което да го измъкне поне отчасти от материалното и от бездуховността. Преиграването обаче ще попречи на сърцата ни да усетят тихия полъх на вятъра, чрез който на пророк Илия говори самият Бог, на атеистите ­ собствената им съвест.Иначе то – чудото, е всеки ден около нас, в дребните на пръв поглед неща – в усмивката на колегата, с когото вчера се скарахме, в отронената от бабата сълза вместо благодарност за дадената є паричка, в признателния поглед на пациента. Трябва ни обаче чисто сърце, за да го познаем.

Владимир Зарев, писател: 

Животът няма смисъл без вяра

Трябва да вярваме в чудеса. Защото без чудеса и без Бог животът не би имал смисъл.До вярата се стига по два пътя. Единият път е интуитивният, когато човек вярва, защото е предразположен към това. Такива хора са благословени. На тях не може да им се случи нищо лошо. Вторият път – това е чрез познанието. Той е много по-дълъг и мъчителен, тъй като е свързан със съмнения, колебания. За жалост например това е моят път към Бога. И този път към вярата не е по-сигурен отколкото другият. Най-голямото чудо е, че  всеки от нас е на този свят.Това е благословената мистерия, че сме на този свят. Колкото и труден и сложен да е животът, все пак той е прекрасен. Това е голям дар, който ни е даден на всеки един от нас.Аз стигнах до вярата по много по-мъчителния и труден начин с много колебания, съмнения, с много несигурност. Тя и досега моята вяра, за жалост, е свързана с някаква несигурност и това не е добре. Но този беше моят път. Важното е, че все пак аз го извървях и стигнах до това, което за други хора е съвсем естествено състояние на духа.За жалост моето поколение носи клеймото на атеизма.Моята баба беше много вярваща. А родителите ми бяха атеисти. И когато бях малък, преди да тръгна на училище, тя ме водеше в „Св. Седмочисленици”и мен ме упойваше тази атмосфера на мистицизъм, на нещо тайнствено, което съществува. Непрекъснато очаквах по някакъв начин ако не да видя, то поне да позная по някакъв знак Бог. Тези часове бяха много поетични. Имах много прекрасни срещи в черквата. След това ни хвана този атеизъм, това пълно пренебрежение към величието на една духовност, която съществува около нас и която движи този свят и го определя. Докато започнах сам по себе си да се съмнявам в атеизма. Защото без вярата животът ни просто не би имал смисъл. Без Бог животът няма смисъл. Той би бил нещо случайно и нещо, което завършва с поражение.За жалост за повечето хора вярата е на битово равнище. Те изпълняват определени ритуали. Това не е пълноценната вяра. Голяма вина за това има българското духовенство, което ако приемем, че в годините на тоталитаризъм не е имало възможността да изпълнява функциите си на посредник между Бога и човеците, то след 10 ноември 1989 г. българската църква трябваше да заеме достойното си място. Да се възвиси като институт на милосърдието на вярата, на съучастието, на единението. След падането на Берлинската стена хората бяха разединени и трябваше да има нещо, което да ги обединява. Нещо, в името на което те да се събират въпреки всичко. Да се събираме като народ, като нация, като хора, които имат един път и едно обиталище.