Архиереите да запретнат ръкави

                                                   За Неговото име

Силвия Николова, 
В. "МОНИТОР", 19 юли 2013 г.


“Където двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях” (Матея 18:19–20).
Върху тези думи на Иисус Христос се гради съборността на църквата, нейното единство, синхронът между миряни и клирици. Така е било в първите векове. Така е било по времето, когато християните са отслужвали своите агапи (вечери на любовта – най-древната литургия) в катакомбите. Така е било и когато заради вярата те не са се отказвали дори пред най-тежки изтезания, а са поемали спокойно в името на любовта помежду си и в Негово име към пастта на кръвожадни зверове в Колизеума. Така в Негово име някъде буквално двама и трима са служили тайно по време на атеистичния комунистически режим, кръщавали са децата си, венчавали са се тайно и не са криели православната си принадлежност, макар това да е било равнозначно на самоубийствопо отношение на собствената кариера и тази на потомците до трето коляно. Вече двадесет и шест години след промените през 1989-а в България никой не ограничава хората да изразяват и верово, и чрез практиките на култа своята религиозна принадлежност. Нещо повече, Българската православна църква като традиционно по конституция вероизповедание и съвсем не лош действащ сега Закон за вероизповеданията има всички основания да стъпи на краката си и чрез своите клирици да работи за духовното обгрижванена своите чеда. А те в страната ни съвсем не са малко. По данни от последното преброяване през 2011 година 4 374 135 човека заявиха, че са източноправославни, което прави 76,0% от населението. При това хората са посочили своята принадлежност, без тя да е задължителен атрибут в преброителната анкета, а се правеше само по желание. Този неоспорим факт на цифрите говори само едно – българският народ има нужда от вяра, при това православна, и търси упование в Бога не само в личната си молитва, но и чрез литургичното служение и проповед на своите духовни наставници, каквито са свещениците и владиците. Клирът обаче се оказва крайно неподготвен за тази висока отговорносткоято му гласува неговият собствен народ. Клирът ни тъне в ежби на дребно и ламтежи за имоти, лимузини, златоткани одежди, ролекси, обувки „Прада” - все вещи, чиято цена средностатистическата баба дори не подозира. Средностатистическият българин в работоспособна възраст обаче, макар и обявил се за православен, трудно влиза в църква, защото той не вярва на своя клир, гнуси се от разкоша, демонстриран от някои наши архиереи, и няма сила, която да го накара да преодолее отвращението си и да целуне ръка на някой от тях. Това са факти, които никой от гореспоменатите лица, обути в „Прада” или подсещани за молитва от ролекса, не бива да забравя. Но да помнят, че където двама или трима сме събрани в Негово име, Той е сред нас. Ние, миряните, сме се събрали в очакване да имаме работеща църква. Чакаме архиереите да запретнат ръкави, за да сме заедно в Негово име.