ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

ЗАПАДНО И СРЕДНОЕВРОПЕЙСКИ МИТРОПОЛИТ АНТОНИЙ:

Само християнските ценности 
могат да съхранят обществото

СИЛВИЯ НИКОЛОВА

19.04.2014 г., В-к "МОНИТОР" 

Снимка: Екатерина Титова

- -Ваше Високопреосвещенство, броени часове ни делят от Възкресение Христово. В последните години храмовете на празници са пълни. Означава ли това, че макар и в криза, хората станаха по-духовни, по-вярващи, или и религиозни сме показни? 

- Във време на финансова и морална криза на ценностите българският народ, който изконно е закърмен със своята православна вяра, все повече и повече се връща към нейните корени. Затова и храмовете в последните години са препълнени не от суеверие, нито от суета, а по-скоро от вяра и надежда в Божията Любов и Милост. Като че ли Църквата се оказа последният пристан и крепост на българския народ, която все още устоява на всички онези бурни вълнения на житейското море. Защото, макар оплювана, охулвана, раздирана от вътрешни противоречия между нейните членове, тя е вечна институция. Това е, тъй защото е изградена не на човешкия, а на Божествения фактор. Христос, като глава на Църквата, е същият и вчера, и днес и во веки. Той е вечен. Както четем в Свещеното Писание: „Портите адови няма да й надделеят”.  Тя ще пребъде во веки. Народът, който е осъзнал и има своята благодарна историческа памет, той е оценил мястото и ролята на Църквата. Естествено, в последно време се вижда оскъдяване на моралните ценности, на нравствеността. Сякаш това, което е ненормално спрямо моралните нравствени изисквания, в момента се котира в обществото като съвсем обичайно. И обратното, моралното, което е изградено върху добродетелите, се счита за ненормално. А това говори за подмяна на ценностната система, добродетелите са заместени с техния антипод. Това се насажда в съзнанието на хората като нещо нормално. Затова и Църквата издига своя глас тогава, за да може да покаже верния път на своите чеда.  А ние, духовниците, сме призвани да бъдем пастири на повереното ни от Бога стадо. . Както е казано в Свещеното Писание, когато той вижда вълка, не бяга, а остава и брани поверените му от Бога. В тези дни на изпитание за българския народ е много важна ролята на Църквата и нашата отговорна задача, която напоследък е още по-отговорна, та дори се явява водеща.

 - Има ли в Църквата авторитети или кризата от обществото се отразява като в огледало, и в нея?  

- И да, и не, защото вечният авторитет, като глава на Църквата, е Христос. В нея, а тя е част от нашето съвременно общество, влизат  хора, проекция именно на това съвременно общество. Кадрите й се изграждат в годините. В момента в тази криза на кадри във всички сфери, естествено е и тя да бере плодовете на разкола и атеистичния режим. Не го казвам за оправдание, но го споменавам като последствие. Като прибавим и това, че БПЦ сякаш е неглижирала въпроса със своите кадри, проблемът става голям. След още няколко години тя ще бъде на прага на тотална кадрова криза. В нашата страна много храмове пустеят, състоянието на монашеството е плачевно. В много манастири има по един калугер, който стои там като пазач. Монашеството на една църква показва какво е и нейното кадрово състояние и потенциал. То е нейният гръбнак. Според нейната традиция и устав, ръководните й кадри в лицето на епископите и митрополитите, които трябва да упражняват архиерейската власт, се излъчват именно от средите на монашеството. Когато ние нямаме монаси, ще дойде време да няма кого да ръкоположим за епископи, кой да бъде избран на мястото на оттеглил се или покоен митрополит.

- Съществува ли такъв проблем и в Европа – в храмовете в диоцеза на БПЦ, в другите православни църкви? 

- Обаждат ми се много свещенослужители, които искат да дойдат да служат в Западно и Средноевропейската епархия. Една голяма част от тях не са наясно с реалните условия. Да бъдеш свещенослужител на Запад, от една страна, е призвание, а от друга, за разлика от България, при нас Западно и Средноевропейската епархия е предимно мисионерска епархия. В Европа на нашите хора се налага да пътуват стотици километри разстояние, за да удовлетворят духовните потребности на нашите сънародници. В момента имаме свещеници, единият от които пътува от Португалия до Барселона и Палма де Майорка, където имаме новосъздадена църковна община и има много работа. При нас динамиката е много голяма, границата на нашата епархия се променя постоянно, защото българската емиграция се разраства. Свещенослужителите трябва да са много мобилни, да знаят чужди езици, да умеят да си правят графиците и мениджират максимално рационално своето време, да умеят да създават и поддържат добри контакти.

 - Тоест, не Ви е лесно да сте Западноевропейски и на Средна Европа митрополит? 

- Нужно е човек да има висока ситуативност, да познава езика на дипломацията, да може да отреагира в момента на всяка една ситуация. Затова аз благодаря във всеки миг на Господа, че в една млада възраст като моята Той е промислил да стана митрополит, тъй като имам сили да работя за Църквата. Например, в рамките на един месец на мен ми се налага да посетя 4-5 държави. Аз пътувам всяка седмица. Това е мой дълг и аз го изпълнявам. Но интензитетът на тези пътувания изисква много добра координация. Слава богу Бог ни е дарил с много добри свещенослужители в Западно и Средноевропейската епархия. Със своя опит в годините и интеграцията им в тези държави те спестяват много по отношение на организационната и чисто бюрократичната дейност, която трябва да се върши. Ние не играем на шеф и подчинен, общуваме свободно и сме приятели съработници на Божията нива. 

- Как ще бъдат удовлетворявани духовните нужди на българите в Рим, след като храмът „Св. Винченцо и Анастазий”, предоставен ни от папа Йоан Павел ІІ, ни бе отнет?

 - Предстои подписването на новата конвенция с викариата на Рим за предоставянето на храма „Св. ап. Павел” за богослужебна употреба от нашите сънародници в Рим. Това е крачка към възвръщане на доверието, което за жалост бе почти изгубено безвъзвратно заради бившия свещеник Кирил Бобчев и неговите противоканонични действия. Храмът, който ни бе предоставен, бе превърнат повече в туристическа спирка, вместо да е огнище на вярата за българите там. Срещнахме разбиране и много скоро ще имаме отново храм след нелеки преговори. Успяхме, с Божията помощ да изчистим името на БПЦ, защото нещата бяха стигнали до ниво дипломатически скандал.

 - Казвате, че името на БПЦ в Рим е изчистено, но след скандалите там възвърнаха ли си доверието в нея нашите сънародници?

 - Нашите сънародници в Италия винаги са имали доверие в църквата. Ние вървим напред, защото нашата задача е не да угодим на човеците, а на Бога. За мен е важно, че българите ще имат място за свои богослужения. То няма да е на пъпа на Рим при фонтана Ди Треви, но на мен не ми трябва място – туристически обект, а богослужебно място, за да се чувстват и вярващите добре, когато чуят Литургията на църковно-славянски език и проповедта на български език, а след това да се съберат и да пообщуват със свещеника и помежду си. Това е и задачата на Църквата зад граница – да опазва Словото Божие, но да опазва и родните традиции и обичаи. И така всякога да бъде духовният мост на хората там към родината. Българският дух е жив и бодър. И това личи особено ярко на големите християнски празници, на които се вижда и чисто българската традиция.

- България е член на Европейския съюз, но само нашата църква няма свое представителство в Брюксел. Какво се прави в тази посока?

 - Светият синод прие решение, според което ме натовари с нелеката задача да бъда представител на БПЦ в Европейския съюз. Задачата е чрез нашето представителство там да следим за предстоящите европрограми и проекти, които могат да се отнесат и към нашата църква, и да я информираме. Има много средства не само за енергийна ефективност, но и за социална дейност, която сега е куцащото звено на БПЦ. За нея са нужни средства. Евросъюзът ги отпуска, ние трябва да се постараем да спечелим проекти и да започнем да работим. Ние, представителите на православните църкви, трябва да отстояваме светото православие. Дълги години тези, които са там, на кипърската, на еладската, например, излизат винаги с общо становище, петиции и позиции по въпроси, дискредитиращи морала, нравствеността и дори православието според някои предложения. Ние сме там, за да покажем, че гласът на Църквата е жив, а от там нататък, като архиереи да издигнем своя глас в защита на морала и нравствеността. Например, в Неделя православна представителите на православните църкви излязохме с обща петиция срещу предложението за разрешаване на кръвосмешението, каквото беше внесено от една евродепутатка. На такива неща ние трябва да реагираме още в зародиш, защото стане ли закон, няма как да го променим.  

- Вие работите в европейска среда, където трябва да колаборирате и с католическите, и с протестантските общности. В България обаче все още от страна на БПЦ има голяма сдържаност към другите деноминации, някои реакции дори ни връщат в средните векове. Доколко можем да общуваме и трябва ли да викаме „еретици, еретици”, както някои крещят и сега? 

- От кръстоносните походи досега са минали доста векове. Църквата отчита, че те са нанесли много сериозни щети на православието. Живеем обаче в ХХІ век – века на диалога, когато има много повече неща, около които можем да се обединим и с католиците, и с протестантите, отколкото да се делим. Не говоря за канонично общение като обща евхаристия или молитва. Това е немислимо, евхарийстийното ни общение е прекъснато още от ХІ век с Великата схизма. Но извън това можем да имаме много добри човешки отношения и да черпим добър опит от тях. Например католиците имат много добре развита социална грижа, особено за старите хора, за децата сираци, за хора в неравностойно положение. Ние, представителите на християнството, трябва да се обединим като свидетели на Христовата Истина. Християнските църкви, особено в обединена Европа, са тези, които по призвание отстояват и се борят за моралните норми. Например въпросът за признаването на третия пол също е нещо, което не се възприема от нито една деноминация. Това е посягане върху човешката личност. Не можем да възпитаваме подрастващите в духа на нещо ненормално, аморално, описано и в Библията, като в нещо нормално. И с унищожаването на градовете Содом и Гомор, и с Потопа Бог ни дава примери за неща, които са гнусота пред Него и Той не търпи. Трябва ли ние да се примиряваме като християни и да чакаме отново Бог да изсипе своя гняв?! Не, не бива да чакаме. Затова ние, православните, трябва да сме по-диалогични и с католиците, и с протестантите, но да пазим своята вяра.

- В навечерието сме на Възкресение Христово. Какво ще кажете на читателите на вестник „Монитор”? 

- Благопожелавам на нашите сънародници и в родината, и извън нея, да пазят вярата си, да помнят традициите си, да се връщат по-често с ума и мислите си в храма. Христос пострада за всички нас на кръста, проля кръвта Си, за да ни изкупи и да ни обнови за вечен живот. Празникът на Възкресението осмисля нашата вяра. Апостол Павел казва, че ако Христос не е възкръснал, празна е нашата проповед и суетна е нашата вяра. Възкресението е тази светлина, която обгръща човека и разпръсква мрака на  похотите, на страстите, на злободневието, на всичкия битовизъм, който ни е обвил във всекидневието. Нека съхраняваме вярата си и да раздаваме любов и мир на всички около нас, а не да я пазим само за близките си. По това ще покажем, че сме Христови ученици.  Когато ние даваме мир и любов, Христос ни ги връща допълнени. А в това време на изпитания, в което цари злото, а страстите и пороците се умножават в нашето общество, ние трябва да им противостоим с меча на вярата, с щита на любовта и с бронята на Христовата надежда.

 

ВИЗИТКА:

Роден е на 17 януари 1978 г. в Стара Загора Завършва Пловдивската духовна семинария „Св. св. Кирил и Методий” и Богословския факултет в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.Подстриган е за монах в Клисурския манастирПо искане на митрополит Николай от 1 май 2007 г. е назначен за протосингел на Пловдивска митрополияПо предложение на Пловдивския митрополит Николай на 23 март 2008 г. е хиротонисан за епископ в пловдивския храм „Св. Марина” и назначен за негов викарий, като е изпратен на служение в СмолянОт юни 2010 г. е назначен за викарий на Западно и Средноевропейския митрополит, който пост запазва и при управляващия епархията Великотърновски митрополит Григорий след приемането на оставката на митрополит Симеон през юни 2013 г.На 27 октомври 2013 г. е избран за митрополит на Западно и Средноевропейската епархия на БПЦ и представител на БПЦ в Брюксел

Д-р Христо Хинков, психиатър:

Социалната апатия разлага обществото

Между нас има много безпричинна злоба

 

СИЛВИЯ НИКОЛОВА 

16.04.2014, В-к "МОНИТОР" 

  

 

 

 

-Д-р Хинков, след стрелеца Петко от Лясковец сега нашумя и Атанаска от Поморие след убийството на 8-годишно момиченце. Откъде така често и така кардинално се отключва агресията?

 - В последно време, след многото интервюта с психиатри след някои случаи като този в Лясковец, а сега и след убийството на момиченцето в Поморие, се получи нещо твърде неприятно - хората започнаха да се страхуват. Живеещите в столичния кв. „Слатина” негодуват и се обявиха срещу открития неотдавна там център за психично здраве. Те са повлияни и уплашени от събитията напоследък и като мотив за затварянето на центъра посочват, че наблизо има училище. Те вече събират подписка срещу него. Това и други подобни неща са явления и симптоми на крайно нецивилизовано поведение на общността, в която живеем. Става дума за столичани, за които се предполага, че са значително по-информирани и образовани от много други. Жителите на кв. „Слатина” се обявяват срещу едни болни и нещастни хора, но не си дават сметка, че опасността е сред тях самите. Много често именно такива обикновени хорица като женицата Атанаска в Поморие, която погуби детето, правят чудовищните престъпления. Това се знае отдавна в нашите професионални среди. Ние, психиатрите, също ги казваме, но обществото не ни чува.

 - Опасни ли са именно тези хора – кротките, мълчаливите, които всъщност са кротки и мълчаливи не защото за неконфликтни, а са потиснати? Вероятно трябва да сме изключително внимателни към тях, за да не се отключи агресивното им състояние.

 - Това са различни състояния. Не всеки мълчалив и кротък човек носи у себе си агресия. Но трябва да се знае, че всеки един от нас носи зло в сърцето си. Ако това се разбере, а то се разбира чрез духовно образование, което нашият народ няма заради 50-те години атеизъм, който продължава и сега, няма да има и такива случаи, за каквито говорим напоследък твърде често. Винаги ще има психопати и социопати във всичките им измерения, включително и канибализъм. Такива са описани и в САЩ, и в Русия. Обществото ни не е образовано да си дава сметка, че тези неща стоят дремещи у всеки един от нас, у всеки един „нормален” човек. Бездуховността е големият проблем. А проблемите в семейството са свързани с липсата на емоционална връзка между майка и дете, отчуждението, студенината. Те не се предотвратяват нито от гражданските институции, каквото е училището, нито от  църквата, която у нас няма по-активна роля. Напротив, тя е затворена и пасивна. Това са местата, където човек може да се възпитава в толерантност, в доброта, в обич. За това не се изискват специални знания и умения, а сърце. Който знае, намира пътя. Който не го знае, се чуди защо се случват такива неща

- Как училището може да запълни дефицита на това, което го няма вкъщи?

 - Училището е институция, която образова  светски. Това се осъществява в духа на идеята, че човек може да се образова, да се възпитава в добро без Бог и по свой начин да избере сетне своя път – към доброто или към злото, независимо дали ще стане вярващ или агностик. Почти навсякъде идеята да училището е такава, но има и църковни гимназии и колежи, където учениците се възпитават в духа на християнските ценности. 

- Училището, независимо че дава секуларно образование, може да възпитава в добро. Но в него присъстват грубостта, насилието и дори убийството – преди няколко години пловдивски ученички убиха от завист своя съученичка. Според вас откъде идват тези пробойни в системата?

 - От незаинтересоваността на всички, които по призвание трябва да си вършат работата. В България сме изпаднали в една много банална ситуация – никой не си върши работата, но се интересува от чуждата.

- Казвате „по призвание”. Има ли хора по призвание в българското училище? 

- Вероятно има, щом там отиват хора да работят и да късат нерви с изключително тежка работа, като учителската, и за това да получават мизерни заплати. Това важи и за психиатричната работа, и за домовете за социални грижи, и за медицинските сестри и санитарите в болниците, за редица професии у нас. След здравеопазването училищното образование е другото болно място в системата у нас. Тези неща създават основата на обществото, а нашето общество боледува не от вчера. За съжаление нито един политик не е включил в програмата си излекуването на обществото. Скептичен съм, че и предвид предстоящите избори някой ще се сети да заложи разрешаването именно на този проблем в програмата си. Хората са обзети от безразличие, а социалната апатия се просмуква дълбоко в корените на обществото и го разкапва.

- Преходът даде много надежди. 

- Преходът е формализирано понятие. Какво означава „преход”, не мога да разбера. Ако една идеология е била свалена и заменена от нещо друго – да, но аз не виждам такова нещо. Това, в което хората са свикнали да живеят, техният манталитет от времето на комунизма остана същият. С пазарната икономика се промениха само икономическите отношения. Приети сме в Европейския съюз, но това са формални неща. Реално обществото ни е дълбоко болно и загнило. В него има толкова озлобени хора, скарани с всякакви човешки ценности и въпреки това си живеят съвсем нормален живот. Изглежда невероятно, но е факт. Не може цялото ни общество да бъде под общия знаменател на социопати и психопати. Очевидно има нещо в самите нас.

 - Може би е в резултат на стреса, на който сме подложени? Впрочем високо ли е нивото му в България спрямо това в останалите европейски страни? 

- Около една пета от хората у нас са боледували от психично разстройство. Данните са от епидемиологично проучване. Спрямо останалите страни в Европа сме в средните нива – малко по-високо сме от държавите в северната част на континента, които са и по-богати. Особено високи са нивата на стреса и психичните разстройства в Украйна. Дори тези данни не са достатъчно обяснение, нито оправдание за това, което сме ние, българите, във всекидневието. - Къде тогава е проблемът? 

- Проблемът е в ценностната ни основа. Липсват ни духовни устои.

 - Може би и грижата за оцеляването? 

- Какво оцеляване?! Чак толкова ли сме зле?! Като погледнете какви държави има в Африка, където човек живее с 2 долара на ден! Могат да се направят още много сравнения, от които човек ще си направи извода, че номиналното материално благополучие не е основата и индикаторът за душевното здраве, а нещо друго. Хората трябва да са доволни, че имат какво да ядат, че имат дори възможността, макар и ограничена, да правят кариера, да пътуват. И въпреки това сме мрачни.

- Откъде в народопсихологията ни идва това мрачно настроение, тази склонност да се самоорисваме като нещастници?

 - През столетията нашата нация е загубила нещо много важно и не може да го намери. Това делене на русофили и русофоби,  деленето на различни квалификационни центрове говори, че в народната душа нещо дълбоко е сбъркано.  

- От думите ви излиза, че ние можем да се самоопределим само ако създадем проблем извън нас. 

- Да, има такова нещо, защото проблемите извън възможността да ги решим самите ние са ни създавали в миналото някаква перспектива. Така беше, когато трябваше да изберем демокрацията пред тоталитаризма. В началото на т.нар. преход имаше някакъв подем. Впоследствие се оказа, че националната тъкан не е подготвена за цивилизационния избор, който направихме формално. Тя е много увредена. Между нас, българите, има много злоба, която е безпричинна и непровокирана. Това е най-страшното, което не дава повод за оптимизъм.

 - Толкова ли е безнадеждно положението? 

- Политиците са тези, които би трябвало да създават нормите на възпитание в дългосрочен план, да дадат някаква перспектива на населението. Никой не се стряска от нищо – нито от това, че ще изчезнем като нация, нито че децата са ни напуснали отдавна и въобще не е сигурно, че ще се върнат, нито че съсипваме природата и отравяме почвата. Това е патологична апатия. Вече няма критичност на политическо ниво, която да се мултиплицира в медиите и да събуди някакви сетива у хората.

 - Защо се случва така, че хора, които дори не са агресивни, с нищо не подсказват опасност, извършват най-големите злини в последно време?

 - Злото не е само индивидуална категория, то има заразен характер.

 - Психиатърът д-р Хинков действително ли не вижда поне малко надежда за нас, българите, и нашата по-добра душевност сега, преди Възкресение Христово?

 - Всеки отговаря за себе си, защото има един живот и една душа. Ако човек вярва, че има душа, той би могъл и да повярва, че може да я спаси чрез доброто, чрез състраданието, обичта към околните, чрез всичко, на което ни учи църквата. Не бива да забравяме, че цялата европейска цивилизация е просмукана от християнските ценности. Това трябва да си напомняме постоянно. Ние обаче сме малък народ, който не би могъл да удържи пред настъпващата нехристиянска глобализация. Но всеки един от нас може да положи усилия да бъде друг – по-добър, по-човечен. 

 

Визитка

Завършил е медицина във ВМИ в София, има специалност психиатрияПрез 1997 г. става шеф на отдел „Проекти” на МЗ, през 1999 - 2001 г. е зам.-директор на здравната касаУчаства в изграждането на националната програма за психично здраве, част от която е и изследване за стреса и здравето на населението. То се провежда в 30 страни под егидата на СЗОРаботил е в психиатричната болница в Нови Искър, както и в специализираната клиника в “Пирогов”Специализирал е в Япония, САЩ и редица страни в Европа

 

Иглика Мишкова, уредник в Националния етнографски музей:

Българското „Фаберже” е от Велинградско

В Ихтиман се използва една интересна технология - восък, примесен с катран

 

 Силвия Николова

 В-к "Монитор" от 13.04.2014 г.

 Снимка: Христо Танев

Визитка:

Родена е в Асеновград. Завършила е история и балканистика в Софийския университет през 1990 г.n От тогава до сега работи като уредник етнолог в Националния музей по етнография. Специализирала е музеология в Гърция. Сред многобройните изложби, организирани от нея, са тези за просфората, маскарадните традиции и виното. Работила е по престижни проекти, финансирани от Европейския съюз, като френският „Перкур” и „Карнавалът – крал на Европа”. В момента работи по проект „Културно-историческото наследство в региона на южната българска граница”.


- Г-жо Мишкова, от понеделник навлизаме в Страстната седмица. Ще отвори ли Етнографският музей с институт по фолклор работилница за изписване на яйца, както няколко години наред вече се практикуваше досега?
- И тази година ще отворим работилница, в която всеки ще може да донесе яйца и да се опита да ги изписва с восък така, както са го правели майсторките на тази техника в миналото. Аз и колегата Светла Ракшиева ще помагаме на желаещите да се научат. Изписването ще бъде във вторник и сряда от 10 до 17 часа, а в четвъртък - от 10 до 14 часа. Работилницата ни ще бъде в Етнографския музей с фолклорен институт (в бившия царски дворец).
- По колко яйца може да донесе човек за изписването с восък?
- Нека бъдат 2-3, макар че в миналите години някои госпожи носеха по 20-30. Трябва да се знае, че изписването от човек, който не го е правил досега, е истинско изпитание – и на сръчността, и на нервите. За едно яйце в най-добрият случай е нужен половин час. Затова нека хората не донасят по цяла кошница, за да имат възможност повече желаещи да видят восъчната технология и да я усвоят.
- Писаните с восък яйца по елементите върху тях могат да си съперничат с тези на Фаберже. Къде се използва тази технология?
- Българското „фаберже”, та макар и изписано с восък, е характерно за региона на Долна Баня, Костенец, Самоков, Ихтиман и Велинградско. Днес благодарение на презентациите, които правим всяка година, техниката става все по-популярна в цялата страна. Вече дори се произвеждат писалки за изписване на яйцата. Интересно е, че изрисуваните по този начин яйца не са се давали на всеки, а на близките, на любимите хора, на най-уважаваните в знак на преклонение пред тях. Изписаните яйца с восък не се консумират, те са за гостите или се поднасят като подарък на кумовете и на родителите.
- Може ли човек да си изпише с восък, а не с писалка, яйца вкъщи за Великден? Каква е технологията?
- Много е трудно. Някои се подлъгват, че могат да изрисуват горещото яйце с подострена свещ. Дори, ако подострите църковна вощеница за тази цел, ще си гарантирате пълен неуспех. Сега дори свещите от храмовете не са от чист восък, в тях има много примеси от други вещества. В резултат рисунъкът ще е размазан, а фигурите - трудно разпознаваеми. За целта е необходим чист пчелен восък, който се предоставя от пчеларите. В миналото писалката е представлявала дървена пръчка, в чийто край се е вкарвала фунийка с восък. Восъкът се нагрява отстрани на свещ, за да се разтопи, след това започва изписването, като яйцето се разграфява предварително с молив за симетрия. Тази дейност не се отдава всекиму. Някога, а и сега, е имало майсторки – писачки. Майсторлъкът е както този с фините бродерии и обредните хлябове – всички жени е трябвало да умеят тези неща, но малко от тях са били истински талантливите да създадат своеобразни шедьоври. Изкусните писачки са изписвали навремето по 400-600 яйца – за своята фамилия, но са взимали и поръчки от други хора. Дори днес, когато майсторките се броят на пръсти, те са на особена почит по Великден и им носят яйца за изписване. На практика в настоящия момент, когато хората имат възможност да пътуват в различни страни, се получават все повече смесвания на различни практики. Нещото, което не се е променило, е восъкът. Постепенно всяка жена, която изписва, и тези, които вече са получили статут на писачки на яйца, започват да използват мотиви, които никога не са били характерни за България, започват да използват нови техники, включват синтетични восъци, допълнителни материали.
- Традициите по вапцането на яйца за християнската Пасха в различните региони на страната отговаря ли на етнографските региони на България?
- Не, не отговаря. В Ихтиман и Етрополе например се използва една интересна технология на изписване – восък, примесен с катран или асфалт. С тази смес се рисуват черни контури по яйцето, а след това само някои от тях се запълват с боя. В Етрополе обаче всякога се рисува петел.
Навсякъде в България първото яйце се боядисва червено, защото се свързва с Великден. То символизира Възкресението и кръвта на Иисус Христос. В миналото хората са използвали различни багрила за постигане на желаните цветове. Всякога те са се стараели, най-малкото заради децата, те да бъдат разноцветни. Най-обичайната практика за украсяване на яйца е прикрепването към тях на листенца от растения, увиването им в парче плат, а в по-ново време в чорап, и пускането им за оцветяване в боя. Впоследствие, те се оцветяват красиво, като шарката от листенцето остава бяла. В съвременността придобива популярност техниката декупаж – използването на салфетки и хербарии за декорации. Ползват се още боядисани макарони и ориз, а също и мъниста, които се залепват към черупката, като преди това участъкът, в който украсата трябва да бъде прикрепена, се намазва с разбит белтък.
Украсата в дома и на Великден, както и на Коледа, се изпълнява не толкова като религиозна практика, а като битов обичай, с който да зарадваме нашите близки. Не всеки има търпението, а и умението да рисува яйцето с восък. Могат да се прилепят парченца канап, прежда, панделки - въобще думата имат въображението и вкусът на домакинята. Границата между красивото изделие и кичът обаче е твърде тънка и лесно се преминава. В този смисъл и в украсяването на яйцата, когато те са натруфени, боядисани в несъвместими цветове, има огромна безвкусица. По шарката на яйцето може да се определи характерът на жената и нейното чувство за естетика.
- Как са се променяли и се променят в съвременността обичаите около Великден?
- Във времето е съхранена обредността около боядисването на яйцата, като първото винаги е червено. То се осъществява обикновено от най-възрастната жена в къщата. С червеното яйце тя изписва кръстче на челцата на децата и натрива бузките им. Смята се, че това се прави за здраве.
Голямото изменение в подготовката за трапезата е свързано с обредните хлябове и подмяната им с козунаци. Козунаците се появяват в българската обредност в първите години след Освобождението на страната. Според едни изследователи те навлизат у нас от Европа, а според други – от Русия. Впрочем, Русия също ги е взаимствала от Запада. Сега старите обредни хлябове, богато декорираните пити с писани яйца и украса от тесто, са спомени от миналото, които се съживяват само за етнографски демонстрации и кулинарни изложби.
- Каква е ритуалността в дните на Страстната седмица?
- На Разпети петък трябва да се отиде на църква, вярващите се покланят на изнесената плащаница Христова, като по български обичай се провират под масата, на която тя е поставена. На този ден не бива да се работи, в никакъв случай не бива да се боядисват яйца, тъй като тогава Иисус Христос е разпънат на кръста. Това е най-тъжният ден от седмицата.
Що се касае за традициите с декорацията на яйца, в някои райони е позволено на Разпети петък да се изписват яйца, но не и да се потапят в каквато и да е боя. Съботата е посветена на боядисване на яйца за домакините, които не са успели да направят това в четвъртък. Тогава се пекат и козунаците.
В събота вечерта цялата фамилия отива на църква. След произнасянето на „Христос воскресе” и отговорът „Во истина воскресе” най-вярващите остават и на среднощната литургия. Всички се връщат от храма със запалена свещ, с която запалват кандилото пред домашния иконостас.
Първият ден от Великден, неделният, е посветен на фамилията, на къщата. Тогава се гостува на родителите, на кумовете, на най-близките и скъпи хора, като неизменно се подаряват яйца. Във Велинградско младите семейства подаряват на кумовете си по 30 изписани яйца, боядисани в червено, но им дават и едно сурово. В Долна баня младото семейство носи на кумовете си по две червени изписани яйца, като в горната и долната им част са поставени восъчни кръгчета, към които са залепени разноцветни конци. Тези яйца се наричат подкитеничета и са много ценен подарък.

С НАЙ-МНОГО ПСИХИАТРИЧНИ ЛЕГЛА СМЕ В ЕВРОПА

Лудниците празни, улиците пълни с болни

Никой не знае кога ще изпаднат в криза и ще станат опасни

СИЛВИЯ НИКОЛОВА

06.04.2014, В-к "МОНИТОР"

Снимки: БОРИС ВОЙНАРОВИЧ 

Лудниците в страната са почти празни, по улиците на градовете и селата ни обаче се скитат психично болни. Никой не знае дали те си пият хапчетата редовно, от какво точно страдат и кога ще изпаднат в криза и станат опасни както за себе си, така и за околните. Това установи репортерска проверка на „Монитор”.Оказва се, че малка България с едва 7-милионно население е с най-голям брой психиатрични легла в Европа.

У нас те са 4500, което прави 10% от всички легла в лечебните заведения в страната, изчисли д-р Цветеслава Гълъбова, директор на Специализираната болница по психиатрия „Свети Иван Рилски” в Курило. Парадоксът е, че в лечебните заведения те могат да бъдат лекувани до определен период според състоянието си. След изписването им оттам те се връщат у дома си и лекуващите лекари губят контакт с тях до следващия път, когато им ги докарат с линейка, придружена от полицейски автомобил. През деня, когато близките им са на работа,

 не могат да ги наблюдават и следят

 дали приемат медикаментите си и с какво се занимават. Никой не знае в кой момент, като влязат в метрото, тези хора ще решат да бутнат някоя жена под влака например, каза д-р Гълъбова. Докарват ни ги във влошено състояние и започваме терапията отново до следващия път, като в параграф 22, допълни тя. Подобен е случаят с 54-годишния Димитър Черкозов от София с тази разлика, че той не е посягал на чужд човешки живот. В болницата в Курило го познават от години. Той е лежал тук четири пъти. Затова знае всяка процедура и параграф, по който може да бъде вкаран в психиатрия, както и кога трябва да бъде изписан. Човекът е наясно какви лекарства пие, как се приемат и, по думите на лекарите, е един от

най-дисциплинираните пациенти, когато състоянието му не е обострено. При всяко подобрение обаче той е изписван от лечебното заведение. Няма близки, които пряко да го наблюдават и на практика когато е в София, обикаля центъра на столицата от сутрин до вечер. Нощем пък се рови във „Фейсбук”, създава си приятелства там и живее във виртуалния свят. Мъжът се интересува от фотография и е наясно с всяка новост във фотографската техника. 90-годишната му баба, която му е помагала да се справя с всекидневието, е починала неотдавна. Понякога го наглеждат вуйчо му и леля му, синът му въобще не се вясва.  „Състоянието му в момента е овладяно, но след двадесет-тридесет дни вероятно ще го изпишем. Не е ясно как той ще се грижи за себе си и ако се влоши на улицата,

 дали няма да попадне под нечий автомобил 

или да се случи с него някаква беда”, безпокоят се лекарите.„За хора като Черкозов добра възможност е пребиваването в дневни центрове за психични грижи, където през деня ще бъде наблюдаван от медицински лица, ще се знае дали си взима лекарствата, ще го занимават с някаква дейност, ще бъде хранен и най-важното - ще общува с хора и няма да се налага да скита по улиците”, убеден е социалният работник Ивайло Йосифов от болницата в Курило.  Такива дневни центрове в България обаче няма, независимо от препоръките на Европейската комисия и редица други евроструктури. Същевременно през 2001 г. бяха закрити психодиспансерите като нехуманни структури за отношение към болните. Програмата „Национална политика за психично здраве 2004 – 2012 г.” и планът за нейното осъществяване предвиждаше  изграждането на дневни центрове за хора с психични заболявания във всяка община. Към момента обаче няма изграден нито един.Ако това се беше случило, сега щяхме да имаме една европейска психиатрична помощ, посочи д-р Гълъбова. 

Синове и дъщери на съд да си приберат родителите

Паркът на психиатрията е обичайното място за разходки на болните.

Психиатриите съдят безотговорни синове и дъщери да приберат родителите си от болниците, след като вече са ги стабилизирани и не са опасни нито за себе си, нито за обществото, съобщиха лекари от психиатричната помощ. В дванадесетте психични болници преживяват над 300 пациенти повече с престой повече от една година. Това са все хора, които отдавна са за изписване, но никой не ги иска у дома.  В подобна ситуация е 60-годишната Мариела Д., която е в Курило за втори път. Жената, по думите на персонала, е една от най-изпълнителните и сговорчиви обитателки на женското отделение. Тя не досажда никому с претенции, единственото, което иска, е да отиде да нагледа къщата си край столицата. Тя обяснява, че има роднини и те много я „уважават”. По мнението на персонала обаче те не са склонни да си я приберат у дома. 

Клиники гледат убийци с години

 Специализираните болници и отделения по психиатрия отглеждат с години психично болни, които в невменяемо състояние са извършили убийство. При повечето от тях терапията се оказва успешна, лекарите ги докарват до състояние на самоконтрол и себевладеене на емоциите. Те обаче не могат да ги изпишат, защото никой от близките им не иска да ги вземе, а някои от тях въобще нямат роднини, които да ги приютят. Шестима, посегнали на хора, лежат към момента в Курило. Трима от тях са изпълнители на особено нашумели в миналото убийства. Единият от тях е на 33 години и вече девета година е тук, другият е на 56 и от 7 години живее в болницата, защото близките им не ги искат, обясни директорката на психиатрията д-р Цветеслава Гълъбова. По думите й състоянията им са овладяни и при постоянно наблюдение те не са опасни за околните.

Тези пациенти са настанени в Курило по смисъла на член 89, буква „б” от Наказателния кодекс. Изписването, лечението им в домашни условия и амбулаторното им наблюдение са регламентирани в член 89, буква „а” от НК.  За това обаче е нужно съгласието на близките, които обикновено не желаят да ги приемат. Така тези хора са обречени да живеят зад решетъчните прозорци на лечебното заведение до края на живота си. За тях няма създадена никаква структура или тип защитено жилище, в което да бъдат настанени. 

Жълтата книжка и усмирителната риза са измислица

Вицовете за жълтата книжка въобще не са актуални,
защото такива книжки за психично болните пациенти няма и никога не е имало. Картоните за диспансеризация, каквато имаше за тези хора до 2000 година, са били бели, както картоните на засегнатите от всички останали заболявания. Така развенча митът за жълтите книжки директорката на Специализираната болница по психиатрия в Курило д-р Цветомира Гълъбова.
Всъщност той е създаден на базата на вкуса на шизофрениците, които повече от всичко харесват жълтия цвят и ярките му производни като резеда например. В картините на тези от тях, които рисуват, преобладава жълтото. Хората с това психично заболяване харесват ярките цветове и се обличат предимно с тях, като дамите не признават пастелните гримове и лакове, а тези в зашеметяващи краски. Оказва се, че и усмирителните ризи също не съществуват нито в българските, нито в европейските психиатрии. Те са се използвали за кратко след 9 септември 1944 година в България, но след това са отречени като практика заради нехуманното отношение, което чрез тях се създава към болния. Към хората в изострени състояния се използват  успокоителни инжекции.

Това обаче се прави само когато лицето буйства и е опасно за собственото си или това на околните здраве и живот. То се въдворява в болница и с прокурорско решение, когато е извършило престъпление в състояние на невменяемост. 

Всеки 10-и в депресия

Всеки десети пълнолетен у нас е изпадал в депресия поне веднъж в живота си, показва проучване. Тя обаче не е ставала причина за приемането му в болница. Психичните заболявания в България засягат около 20% от населението. Повече от половината от тях не достигат до лечение.

Никой обаче не знае колко точно е броят нито на тези хора, нито на пациентите, които са на лечение, защото у нас няма единен регистър. Предполага се, че хората с шизофрения у нас са около 70 000 души. Те представляват 80 на сто от настанените в психиатрии, каза директорката на болницата в Курило д-р Цветеслава Гълъбова. От тях само 1-2% могат да извършат тежки криминални престъпления, допълни тя.В Европейския съюз 40% от хората са с някакви психични отклонения, а в България над психично болните все още тегне стигма, коментираха психиатри. 

Броят психоболните с регистър наесен

Единен регистър за хората с психични заболявания ще бъде създаден към есента. Той е част от програма на Министерството на здравеопазването, съобщиха оттам. Регистърът ще бъде изграден със средства по Норвежкия механизъм, от който нашата страна ще разполага с около 15 милиона лева за психично и репродуктивно здраве.Част от мерките, които ще се финансират по тази програма, ще бъде и изработването на такъв единен регистър, за който ще бъде създадена междуведомствена работна група, каза неотдавна министърът на здравеопазването д-р Таня Андреева.Като изключително важен и необходим за проследяване на лечението и проведените терапии, както и на тяхната успеваемост за болните, определи необходимостта от такъв регистър националният консултант по психиатрия проф. Вихра Миланова.Според нея обаче данните в него не бива да са достъпни за всички, а да могат да се гледат само от експерти и медици, отговорни за здравето на хората.Според директорката на Специализираната болница по психиатрия в Курило д-р Цветеслава Гълъбова регистърът е необходим и за финансирането на психиатричната помощ като цяло. Сега не е ясно колко точно са хората, засегнати от тази категория заболявания, в каква степен на болестта са, от какво лечение се нуждаят и според това какви средства да бъдат прогнозирани в бюджетите за тяхната терапия. Като пример за полза от въпросния регистър директорката на болницата посочи единния раков регистър. Благодарение на него се знае всяка година колко са новооткритите случаи, как се лекуват диагностицираните, какви средства се изразходват за тях и каква е смъртността. В резултат средствата в онкологията са сравнително най-рационално планирани сред всички останали сектори в българското здравеопазване.

Челябинският митрополит Теофан

Днес попаднах неочаквано на интервю с Челябинския и Златоусторвски митрополит Теофан, публикувано в "Православие и мир" по повод третата годишнина от избирането му на тази катедра.
Спомних си, че този човек силно ме впечатли преди точно десет години. Тогава той бе за кратко в България по покана на отец Александър Карягин - настоятел тогава на Подворието на РПЦ у нас. По онова време владиката Теофан оглавяваше най-голямата в Русия епархия - Ставрополско-Владикавказката, в която се намираше и град Беслан, прочул се с  терористичния акт на 1 септември 2004 г. в едно от училищата в града.  Направих интервю с него за вестник "Дума", в който работех тогава.  Спомням си, че този човек, докато говореше за терористичният акт в училището там, по лицето му се стичаха сълзи. Владика Теофан е извозвал ранени деца от училището до болницата с личния си автомобил  и се е молел за тях. Много неща в интервюто, които счетох тогава за твърде лични преживявания, спестих. Но, ги помня. И това ме кара, за сетен път, да кажа ПОКЛОН, ВЛАДИКО!
Предстовям по долу интервюто с Челябинския и Златоусторвски митрополит Теофан, публикувано в "Православие и мир" днес и моето интервю от 2004 година.

Митрополит Челябинский Феофан: Прежде всего – молитва, а не стройки, встречи и конференции

Думаем о хлебе насущном, а забываем, что Господь приводил нам в пример птиц небесных, что не сеют, не жнут, но чем-то питаются.

Митрополит Челябинский и Златоустовский Феофан | 24 марта 2014 г.

22 марта исполнилось три года с момента назначения архиепископа (ныне – митрополита) Феофана на челябинскую кафедру. В преддверии этой даты управляющий Челябинской митрополией ответил на вопросы портала «Православие и мир» о себе и своём служении.

Источник: http://www.pravmir.ru/mitropolit-chelyabinskij-feofan-prezhde-vsego-molitva-a-ne-strojki-vstrechi-i-konferencii/#ixzz2wulB6pdl

– Вы родились и росли в верующей семье? Когда впервые почувствовали себя белой вороной, поняли, что придётся претерпевать давление учителей и насмешки сверстников, отстаивать свою веру? Что было самым трудным для верующего мальчика в пятидесятые годы?
– Наша семья была глубоко верующей. Шестеро детей: пять мальчиков, одна девочка. Я младший. Утренние и вечерние молитвы мы читали вместе. Обязательно молились перед едой и после еды. Дома была строгая дисциплина. Каждый знал своё дело: один дрова рубит, другой огород поливает или за коровой ходит.
А вот когда пришлось почувствовать себя «белой вороной»? Довольно рано. В нашей сельской школе, где я учился до четвёртого класса, в общем-то, нормальное было отношение. А вот уже с пятого класса, когда пошли в другое село, в другую школу, там уже было другое отношение. Как верующие, мы были под особым «присмотром». Никто из нас шестерых не был пионером. Отец был категорически против. Вдобавок мы были единоличники. Отец не вступал в колхоз, работал сам, он был хороший столяр. И так всю жизнь.

Отстаивать свою веру приходилось со школьной скамьи. Потому что некоторые учителя действительно были довольно агрессивны. Атеистическим воспитанием занимались, в основном, на уроках биологии и химии. Очень искажённо преподносилась история.
Наша вера не мешала нам дружить с соседскими ребятишками, а им – с нами. Тем более, нас было много, пятеро братьев, мы могли дать отпор. Но трудности были. Например, однажды на Благовещение мы с отцом пошли в храм. В школе знали, что я прогулял уроки ради службы, и на следующий день началась проработка. Учителя начали меня стыдить: «Как же так? Школа, а ты пропускаешь. Веришь в какие-то басни, сказки»… Тогда, помню, сказал: «Никакие не сказки, а это Бог к нам пришёл в это время, и мы с отцом были в храме». Это был пятый класс.
– В городе Дмитриеве Курской области, где Вы родились, сохранялся и действовал храм Марии Магдалины. Видимо, Вы с родителями были прихожанами этого храма? Расскажите, пожалуйста, о приходской жизни в 50-60-е гг., о духовенстве храма?
– Мы ходили в храм Вознесения Господня в селе Романовка. Затем, в хрущёвское время, он был закрыт, поруган. Сейчас мы его восстановили. Воспоминания об этом сельском храме озаряют всю мою жизнь. До сих пор помню священника, отца Василия (не знаю его фамилии). Это был уже пожилой человек. Ему, наверное, было лет 70. За веру лет 10 отсидел в тюрьме, в лагерях. Никогда не забуду: он никогда ни на кого не ругался. Очень добрый человек, и один его образ сразу внушал какое-то спокойствие и тишину. Мы с братом подавали кадило, читали записочки. Навсегда запомнилось: отец Василий стоит у жертвенника и на него падает луч солнца…

Или ещё вспоминаю. Храм был большой, но не отапливался. А у отца Василия руки обморожены были ещё в лагерях. Но он никогда не пропускал ни одной службы. А весной, когда храм где-то надо подремонтировать, он часто своими руками всё это делал. Замечательный был священник, я его всегда поминаю. Даже сейчас он остаётся для меня образцом пастыря.
Конечно, и безбожие было, но и вера ещё была крепка, потому что было живо то поколение, которое родилось до революции, – люди, для которых ценности православия были священны. Поэтому у меня добрые воспоминания всё-таки о тех временах и о нашем храме, и о службах, и о духовенстве.
– Чему самому главному научили Вас родители, духовники?
– Самое главное – это твёрдость веры отца и особое милосердие матери. Твёрдость веры отца для меня выше всякого подражания. Ему очень досталось в жизни. Никогда не вступал в колхозы, хотя никаким диссидентом не был. Просто неприемлем был для него ни коммунизм, ни социализм. Свою жизнь основывал на христианских ценностях. Войну прошёл с первого до последнего дня, ранен был, дошёл до Берлина. А после войны несколько лет работал, восстанавливая железнодорожные мосты.
Он рассказывал, как в 1937 году их (его и сослуживцев) хотели заставить выйти на работу в день Пасхи. Он отказался, был под судом и только по воле Божией остался цел. Примечательная черта: никогда не врал. И всегда нас учил: не врите. Никогда не воровал. Даже если стоит колхозный урожай. Кто-то, может, свеклы или картошки наберёт себе, он – никогда. Этому учил и нас. «Ты не сажал и не бери». Неплохо было бы в наш век коррупции и лицемерия, чтобы об этих заповедях помнили.
– Когда впервые Вы задумались о священстве, монашестве и когда твёрдо решили поступать в семинарию? Приходилось ли отстаивать свою веру в армии? Дискутировали ли с Вами замполиты? Пытались ли они давить на Вас? Может быть, шантажировали или угрожали? Или стыдили – солдат, а держится за бабушкины сказки?
– О монашестве я впервые задумался в армии. Там специфичная среда была, одни ребята. Много сальных разговоров. Бахвальство похождениями, каких, может быть, и не было даже. Мне было тяжело, вырос в совершенно другой атмосфере. А там и пьянство было, и какая-то дедовщина. Несмотря на это, я армию вспоминаю очень хорошо. Так называемая дедовщина не такая страшная была, как описывают сейчас. Я прослужил три года, но камня на сердце, что эти годы потеряны, у меня нет.
А вот с командирами были очень интересные случаи. Служил я в Ульяновске, в части при высшем военном училище связи, и на Пасху ушёл в храм. Честно сознаюсь – в самоволку. Наутро меня встречает командир роты и говорит: «Где ты был?» Я говорю: «Нигде я не был»… Короче, выяснилось, что он жил там недалеко в городе (я ж не знал!) и видел меня, как я шёл. Доложили командиру части и замполиту. Вызвал меня замполит и начал прорабатывать. Припомнил мне, что я не комсомолец. Потом в части стало не очень уютно, понемножку начали меня прижимать. А потом меня пригласил командир части, подполковник. Фамилия у него была интересная – Глыба. Он уже был такой взрослый человек где-то лет пятидесяти. Спокойно расспросил меня обо всём, я не стал скрывать, что верующий и хожу в храм. На прощание он говорит: «Знаешь, что я тебе скажу, сынок? Тебя больше обижать никто не будет. Служи себе спокойно, но только в самоволку не ходи. Если когда в увольнение, ты уж там… Но – не выпячивай». И, как я после узнал, он сам был человек верующий, но никогда этого не афишировал. Шёл второй год моей службы в армии.
После разговора с командиром никаких проблем у меня действительно не было. Иногда замполит пробовал что-то позубоскалить. Но меня выручало другое: я неплохо разбирался в электронике и средствах связи, в нашей части это очень ценилось.
После армии я поехал помолиться в Троице-Сергиеву лавру. Там у меня был один знакомый, впоследствии профессор Московской духовной академии архимандрит Георгий (Тертышников). Он меня привёл в семинарию. Походили, потом зашли в комнаты, где жили семинаристы, и я понял: всё, это моё. Должен сюда поступить.
В первый год поступить не удалось. Вмешались власти. Многое пришлось претерпеть: вызывали и в КГБ, и в военкомат… Помню, пришёл, на меня орёт в военкомате такой мордатый: «Мы тебя…» «А что я? Я уже армию нормально отслужил». «Куда поступаешь?» «В семинарию». «А где она?» «У нас, в Советском Союзе». Довольно смело ему отвечал… Но всё равно. Хорошо сдал экзамены, но, несмотря на это, подошёл и увидел, что в списках меня нет. Не поступил, не прошёл. А ещё дело в том, что я к тому времени перебрался уже в Подмосковье и пытался поступить в семинарию от Московской епархии. И владыка Филарет (Вахромеев), который тогда был ректором, вызвал меня и сказал: «Ты должен уехать, иначе никогда не поступишь». И владыка Филарет направил меня к митрополиту Гедеону в Смоленск. Сказал, чтобы я приезжал на следующий год.

 Целый год был иподиаконом владыки Гедеона. Жил в колокольне, лазил по лестнице на второй этаж. Замечательный период. Пожалуй, один из самых светлых. У меня было тогда только две дороги – на службу и «домой» на колокольню. Постоянно занимался. И, приехав на следующий год, поступил сразу на второй курс семинарии. А затем меня опять вызвал владыка Филарет и говорит: «Давай вот лето сиди, занимайся, сдашь экстерном экзамены за 3 курс», – потому что это создавало возможность принять больше студентов в семинарию. Так я и сделал, а в сентябре поступил на 4 курс, то есть окончил семинарию за два года. К тому времени под влиянием лавры я серьёзно задумал остаться в монастыре. И, поступив в академию, стал послушником, а затем принял постриг.
– В 1969-1970 гг. Вы несли послушание у епископа Смоленского и Вяземского Гедеона, будущего митрополита Ставропольского и Владикавказского. После его кончины в 2003 году Вы были назначены правящим архиереем Ставропольской епархии. Видимо, это не случайно? Вы поддерживали связь все эти годы? Как Вы познакомились с владыкой Гедеоном? Был ли он Вашим духовником? Примером воина Христова?
– Митрополит Гедеон не был моим духовником в точном смысле этого слова. Но он повлиял на меня. Это был человек по натуре добрый. Очень твёрдой веры. Любил подолгу совершать богослужения. Мы с ним дружили до конца его жизни. Как мы познакомились, вы уже знаете. Именно он написал мне характеристику. Поступаю в семинарию, а его очень скоро переводят на новосибирскую кафедру. Владыка Гедеон очень печалился, уезжая со смоленской земли. И я поехал с ним – просто проводить до Новосибирска. Потом, конечно, вернулся, продолжал учёбу. А затем, когда после аспирантуры попал в отдел внешних церковных сношений и был направлен за границу, владыка радовался, гордился мною. Удивительное дело. Незадолго до своей смерти митрополит Гедеон просил Святейшего Патриарха Алексия II назначить меня в Ставропольскую епархию к нему викарием. И хотя этого не произошло, возможно, его рекомендация сыграла свою роль в том, что после его кончины жребий пал именно на меня – я стал его преемником на ставропольской кафедре.
– Ваши самые яркие воспоминания об учебе в семинарии и академии; любимые преподаватели?
– Конечно, семинария и академия немыслимы без Троице-Сергиевой лавры. Это, как говорится, большая келья преподобного Сергия Радонежского – и Лавра, и находящиеся в ней духовные школы. Никогда, конечно, не забуду лаврских старцев. Архимандрит Феодорит был благочинный, замечательный проповедник. Или же архимандрит Серафим, которому во время войны даже Сталин благодарность в телеграмме присылал за собранные средства (он тогда служил в Архангельске). Очень колоритный, с большой белой бородой, поистине ангельский вид у него был.

Или послушник Павел. Он был послушником в Лавре до революции и остался послушником, умирая. У него была одна присказка: «Спасутся только схимники и послушники». Никогда в жизни никого не осуждал. Замечательный человек, которого все любили. Послушником прожил, наверное, лет 70. Естественно, такие послушники, может быть, выше самых высоких чинов.
Что касается академии, то здесь посчастливилось застать ещё великолепную плеяду старой профессуры. Профессор Талызин, удивительный старик с потрёпанным портфелем, преподавал основное богословие. Замечательный преподаватель Сарычев Василий Дмитриевич, догматист. Потом он принял монашество. Под его руководством я писал кандидатскую работу «Догматическое учение Василия Великого». К тому времени лет 15 никто не писал у него диссертаций, потому что он был очень требовательным. Рискнул и, с Божьей помощью, прошла работа нормально. Это человек, мысливший с отточенной чёткостью. Именно догматического склада ума. Думаю, именно он очень повлиял на меня как богослов.

Очень памятен протоиерей Алексий Остапов, крестник Патриарха Алексия Первого. Создал замечательный церковно-археологический музей. Был носителем высокой культуры и аристократического духа. Одним своим внешним видом всегда создавал особую атмосферу. Очень уравновешенный, спокойный. Преподавал у нас и Дмитрий Петрович Огицкий, специалист по западным исповеданиям. Замечательный, по-настоящему крупный учёный. Литургику вёл Алексей Иванович Георгиевский. Он говорил: «Дышите кислородом вечности, пока вы тут, в Лавре…»
Ну и, конечно, тогда восходящие были звёзды, как нынешний известный профессор Алексей Ильич Осипов. Мы его очень любили. У меня был друг Владимир Романов (сейчас уже, к сожалению, отошёл ко Господу), мы с ним 6 лет так и просидели за одной партой. И на перемене обязательно допытывались о тех или иных истинах у Осипова. Он полушутя говорил: «Ну, отстаньте, ну, сколько ж можно?» Но нам было интересно. Думаю, что многие вещи мы тоже у него позаимствовали. Из молодых вот таких был ещё отец Марк Лозинский, который, к сожалению, рано ушёл из жизни.
Хорошие светлые воспоминания остались о том времени. Семинария и академия были одной небольшой, но дружной семьёй. Сейчас этот дух почти утрачен. Конечно, было совсем другое время, другая обстановка. Но думаю, что тогдашний профессорско-преподавательский состав дал нам образование уж точно не хуже того, которое можно получить в московских духовных школах сегодня. И монастырская братия немножко другая была. Ведь мы шли и в семинарию, и в монастырь, когда всё было трудно. Шли через препятствия, не рассчитывали на что-то хорошее. Готовы были за веру понести какие-то испытания. Это тоже накладывало отпечаток на жизнь Лавры и духовных школ.
– Потом пять лет – в 1977-1982 – Вы служили в Русской духовной миссии в Иерусалиме. Расскажите, пожалуйста, о служении там.
– Это был непростой период в жизни нашей миссии. Шла волна эмиграции, когда евреи уезжали из Советского Союза. Кого-то пускали, кого-то не пускали. А поскольку дипломатических отношений не было, то всё это нередко отражалось на миссии. Непростые были времена, но благодатные. Возможность свой день начинать у Гроба Господня… Сегодня это вспоминается как чудо. А вечерами нередко с товарищами (сегодняшним митрополитом Ярославским Пантелеимоном и митрополитом Ижевским Николаем) втроём ходили вокруг Старого города. Представьте себе: вот вы идёте, и тут Сионская горница, здесь место, где произошло Сошествие Святаго Духа на апостолов. Идёшь дальше – место, где апостол Пётр отрекался, а там долина, где будет Страшный суд, а там Гефсимания виднеется, Елеон, – это живая картина, в которой сегодняшний день переплетается с верой и историей.

И сегодня, когда читают тот или иной отрывок из Евангелия, невольно сразу же в глазах встаёт образ той конкретной местности на Святой Земле, где это происходило, потому что за пять лет практически везде, где было возможно, побывали.
Святая Земля формирует внутренний духовный мир. Но для меня это было ещё и время, когда оттачивался церковно-дипломатический опыт, потому что Израиль – центр трёх религий (христианства, ислама и иудаизма) и арена политической борьбы. Мы были в центре всех событий, нас приглашали на все мероприятия, даже государственного характера, которые происходили в Израиле, потому что не было дипотношений. Но непросто было, потому что практически общение с Родиной только во время отпуска. Так иногда затоскует душа! Это сейчас множество паломников. А тогда паломники из СССР приезжали один раз в год, на Троицу, и то всего несколько человек.
– Рады ли вы были возвращению из Святой Земли в Лавру?
– Безусловно. Именно в Лавру. Потому что когда я поступал в монастырь, вообще в семинарию, я не думал ни о какой Святой Земле… Хотел только быть в Лавре монахом. И был благодарен, что вернулся именно в Лавру. Потому что такая, сказал бы, родная для меня Лавра, – родной дом. Там жили близкие мне люди, а самое главное – преподобный Сергий. Это была очень полезная передышка.
– В 1984-1987 гг. Вы были секретарём экзархата Центральной и Южной Америки. Приходы там были многочисленнее, чем в СССР? Состояли из русских эмигрантов первой волны или были прихожане и из местных?
– В нашем экзархате Центральной и Южной Америки приходы состояли не только из эмигрантов первой волны, покинувших Россию после событий 1917 года. Было много эмигрантов так называемой экономической эмиграции с западных районов Украины. До войны они находились в составе Польши. И туда нередко приезжали эмиссары, которые сулили золотые горы, а потом привозили людей в Южную Америку и высаживали где-нибудь в джунглях. Украинцы очень трудолюбивы. Конечно, немало народу погибло, но многие сумели преодолеть трудности. Ещё одна волна – послевоенная. Люди, которые оказались в плену и не захотели возвращаться. Или вообще бежали – с немцами ушли. Их тоже оказалось очень много в Южной Америке. Да, были аргентинцы, которые принимали православие. Ведь много было смешанных браков. И некоторые из тех, кто заключал такой брак, приняли православие. Приходы были очень многочисленные. В мою бытность там построили несколько храмов и в самом Буэнос-Айресе, и в других районах Аргентина.

– Приходилось ли вести богословские дискуссии с местными католиками или при общении с ними касались только социальных проблем? Насколько религиозно население Южной и Центральной Америки? Могли ли Вы тогда предположить, что через 30 лет Папой изберут аргентинца?
– Ну почему? Говорили на разные темы. Была довольно спокойная манера общения. Приходил к нам и сегодняшний Папа. Тогда Хорхе Марио Бергольо был ректором католической семинарии в Буэнос-Айресе. За чашкой чая говорили об истории Церкви и о многом другом. Конечно, я не пророк и не мог предположить, что папой изберут аргентинца. Да ещё и знакомого мне. Но если Вы спросите, какое впечатление он производил тогда, – положительное впечатление. Никогда он не был человеком заносчивым, часто бывал в нашей епархии, мы с ним беседовали, спорили неоднократно. Но надо помнить, что он всё-таки иезуит, а это о многом говорит. Этот орден накладывает определённый отпечаток на всё: и на поведение, и на мышление, и на образ жизни.
– Какие воспоминания остались у Вас о служении в должности патриаршего экзарха при Патриархе Александрийском и всея Африки?
– По египетским улицам можно было ходить в любое время дня и ночи. Хоть в Каире, хоть в Александрии, хоть в любом другом городе. Мы никогда не снимали там своих священнических одежд. Была замечательная возможность познакомиться с древнейшими египетскими памятниками. Каирский музей древностей – один из лучших в мире.
Большой школой для меня было общение с Патриархом Александрийским Парфением III и коптским патриархом Шенудой III. Должен сказать, что с коптами у нас действительно есть догматические разногласия, но эту разницу простой копт-мирянин и даже священник (не богослов) сформулировать не в состоянии. Большое впечатление на меня произвела система социального служения у коптов. Великолепен и монастырь Макария Великого. Его уникальная библиотека была оснащена компьютерами, за которыми работали монахи; это было в 1989 году, когда у нас ещё и речи об этом не было.

В Египте пришлось столкнуться с мусульманским миром. Неоднократно бывал и в знаменитом Каирском университете исламском Аль-Азхар, встречался со студентами и профессорами. Для меня это была большая школа. В те времена ещё не было столь ярко выраженного, скажем, крайнего экстремистского движения. Хотя, следует признать, большой дружбы между мусульманами и, скажем, христианами-коптами тоже не наблюдалось. Но и не было такой вражды. Всегда приходилось удивляться: строится мечеть и тут же обязательно коптский храм. Рядом! Как бы свидетельство мира между христианской и мусульманской общинами. Сейчас, увы, совершенно другая обстановка.
– В 1993 году вы стали работать в Москве в должности заместителя председателя ОВЦС. Вам пришлось работать в новых условиях: советская власть ушла в прошлое, наблюдалось возрождение церковной жизни в России. Расскажите, пожалуйста, об этом непростом периоде.
– Это один из самых сложных периодов моей жизни. Я работал бок о бок с митрополитом Кириллом, нынешним Патриархом. С людьми талантливыми просто никогда не бывает, а Святейший Патриарх – не просто талантливый, но богато одарённый человек. Работать с ним было непросто, но очень полезно и продуктивно. Я в полной мере оценил его энергию и вдумчивость.
Особо, конечно, памятен 1993-й год сейчас. Противостояние двух ветвей власти. Для меня это был урок и испытание, когда меня уполномочили поехать в осаждённый Белый дом, чтобы пригласить представителей законодательной власти на переговоры в резиденцию Патриарха. Не раз приходилось бывать в Белом доме и в администрации Президента, встречаться с членами Конституционного суда и председателем Правительства Виктором Степановичем Черномырдиным. Часто говорят, мол, всё равно ничего не получилось, пролилась кровь. Хочу сказать вот сейчас, чтобы общественность знала: если бы не было переговоров, случилась бы большая беда. Переговоры дали определённую передышку, остудили пыл обеих сторон, а значит, увели от гражданской войны. И вот здесь совершенно честно – не потому, что Патриарх сегодня Кирилл, а потому что это правда – хочу сказать, что вся инициатива, идеология участия Церкви в разрешении этого конфликта принадлежала нынешнему Предстоятелю Русской Православной Церкви.
В ОВЦС я работал в тот период, когда формировалась новая система взаимоотношений Церкви и государства. Было много различных встреч. И практически эту огромную работу, которая действительно была плодотворной, осуществлял отдел внешний церковных сношений во главе с митрополитом Кириллом, а мы были его соработниками. И ведь отделы, которые возникли в тот период, – отдел по связям с вооружёнными силами и правоохранительными органами, миссионерский отдел, социальный отдел – вышли из отдела внешних церковных сношений.
– Первые годы после епископской хиротонии Вы служили в Магадане. Чем Вам запомнился этот северный край?
– Около года я был экзархом Патриарха Московского и всея Руси при Патриархе Антиохийском и всего Востока. Но Синод решил посвятить меня в сан епископа и назначить на магаданскую кафедру. Из-под тропического солнца пришлось ехать на Колыму. Приехал где-то в декабре, морозец такой 30-40, а кое-где и 50 градусов. В городе – один небольшой храмик. Епархия недавно образована. Приходы раскиданы по огромной территории. Много различных сект. Стало понятно, что необходима миссионерская деятельность. Все силы направил на то, чтобы установить контакт с обществом и государственными органами, со СМИ и студенчеством. Было построено много протестантских молитвенных домов, и нам нужно было, конечно, строить православные храмы. Встречаясь со студентами, полушутя говорил им: «Ну ладно, джинсы носите, “Сникерсы” ешьте, но православие не забывайте. Веру не оставляйте свою».
И здесь, имея большой опыт предыдущей работы, удалось довольно быстро создать две свои телепрограммы. В областных газетах начали постоянно выпускать наши вкладки. Народ в Магадане своеобразный. Это же место ссылки. Отец нашего Патриарха, Михаил Васильевич Гундяев, тоже отбывал там ссылку за веру. Много политических заключённых. Поэтому до сих пор там высокоинтеллектуальная обстановка. Это читающая область. Много учёных и просто людей думающих. Поэтому мы решили устроить в Магадане региональные Рождественские чтения. Пригласили известных людей: профессора Осипова, кинорежиссёра Бурляева. Так постепенно удалось укрепить позиции православия, расшевелить народ.
Самое главное – удалось построить замечательный кафедральный собор Святой Троицы. Он стал не только храмом, но и памятником жертвам политических репрессий. Когда я уезжал, собор был уже с куполами и колоколами, но без отделки. Интересно, что собор возвели на фундаменте недостроенного обкома партии. Напротив стоял памятник Ленину, который показывал рукой на здание. И когда построили храм, получилось, что вождь революции призывал всех идти в храм. Мол, хватит уже безбожия. Но потом исполнительная власть приняла решение перенести монумент в другое место. Тогда губернатором Магаданской области был Валентин Цветков. Вечная ему память, замечательный был человек. С его помощью мы так быстро возвели великолепный Свято-Троицкий собор – пожалуй, один из лучших вновь построенных соборов в азиатской части России.

Появилось замечательная крещенская традиция. Помню, на Крещение морозы – магаданские! И я высказал мысль устроить Крестный ход к знаменитой бухте Гертнера и освятить там море. Идею поддержали. В бухте вырубили огромный крест. Пришёл весь город. Пожалуй, несколько десятков тысяч было народу во главе с губернатором. Был какой-то необыкновенный праздник, когда в Магадане на краю земли русской мы освящали воду Охотского моря. И очень многие с верой окунались в воду. Я, конечно, не приписываю это освящению, но рыбаки говорили, что в тот год была очень хорошая путина. Рыбы много было. И так эта традиция стала постоянной – освящение воды в бухте Гертнера.
– Что из задуманного не успели осуществить в связи с переводом в Ставропольскую и Владикавказскую епархию?
– Человек никогда не успеет до конца осуществить всё задуманное. Мы должны работать, не упиваясь сделанным, а наоборот, задумываясь о том, как много ещё предстоит сделать. Многое предстояло сделать: обустроить везде лучше храмы, развернуть молодёжное движение, систему просвещения в высшей школе. Слава Богу, и после меня люди трудятся. То, что не удалось мне, надеюсь, магаданские архиереи ещё с большим успехом делают и будут делать.
– Как складывались межнациональные и межрелигиозные отношения в Ставропольской епархии? Встречались ли Вы с мусульманскими лидерами? Достигнуто ли было понимание?
– Действительно, для меня было совершенно неожиданное новое послушание… В Магадане служил всего два с небольшим года. Помню, я находился за границей. По благословению нынешнего Святейшего Патриарха Кирилла, тогда председателя ОВЦС, ездил на освящение храма. Уже возвращался в Россию. И где-то на перепутье (кажется, в аэропорту Лондона) мне позвонил митрополит Кирилл, нынешний Патриарх, и сказал: «Ну, молись, ты получишь новую кафедру», – именно по его предложению Патриарх Алексий и Священный Синод тогда направили меня на ставропольскую кафедру.
Здесь совершенно особые страницы в моей жизни. Достаточно сказать, что это была одна из самых крупных епархий, в которую входило шесть субъектов федерации: Ставропольский край, Карачаево-Черкессия, Кабардино-Балкария, Северная Осетия, Чечня, Ингушетия. Епархия была поликонфессиональная и многонациональная. И вот здесь я понял, как важно представителям Церкви и особенно епископу находить точки соприкосновения с носителями иной религии, с местными жителями, особенно в национальных республиках с народами, которые являются титульными нациями, чтобы был мир и согласие.
Общий язык и взаимопонимание с представителями ислама нашли быстро. Возможно, мне помог опыт работы в мусульманских странах. Проводили много встреч. Ведь проблемы у нас, по сути, одни и те же: размывание устоев в целом нравственного и религиозного сознания. Чтобы противостоять безбожию, реально проводимому в жизнь, мы должны быть союзниками. Думаю, что понимание этого тоже во многом помогало мне находить общий язык с представителями ислама.
Конечно, одна из самых ярких страниц в моей жизни – это массовые крещения в Северной Осетии. Во время этих крещений мы со священниками крестили более 10 тысяч человек. Было ясное ощущение, что Господь стоит здесь вместе с нами. Представьте себе: полторы тысячи принимают крещение. Осознанно. Приходят семьями. Такие массовые крещения проводили несколько раз. Некоторые говорили: нужна более глубокая катехизация. Но нужно знать менталитет осетин: если они уж покрестились, то менять веру вряд ли будут. Однако наша задача – работать с этими новокрещенными христианами.
Добрая страница – возрождение монастырей или создание новых. Замечательный мужской монастырь в Фиагдоне. Замечательный женский монастырь недалеко от Алагира, по пути в Южную Осетию. Они играли и играют большую роль в христианизации осетинского народа.
Но были и трагические страницы. Это, конечно же, трагедия в Беслане. Наверное, она всегда будет глубокой раной в моём сердце. Потому что с первой же до последней минуты был там и видел этот ад. Если бы не вера, то трудно было бы перенести всё это. Матери погибших в Беслане детей как окаменевшие были. Примерно через полгода я взял благословение у Святейшего Патриарха Алексия II и повёз их (человек 50) в Иерусалим. Многих из них потом крестил в Иордане. И когда они поклонялись Гробу Господню, их лица становились другими. Более просветлёнными и расслабленными. Эта поездка в какой-то степени преобразила матерей Беслана, внесла в их мятущиеся души некое успокоение. Потом при женском монастыре мы построили реабилитационный центр для детей Беслана. Это был совместный проект с Русской Зарубежной Церковью. Красивые здания на берегу озера. Туда и сейчас приезжают дети Беслана и другие сироты.
А затем была новая беда… Грузия напала на Южную Осетию. На второй день после нападения я был в Цхинвале, чтобы поддержать наших братьев в Южной Осетии. На дорогах, на обочинах – убитые люди. Всем храмам и монастырям мной было дано указание приютить беженцев. И довольно долго вся епархия собирала средства, продукты. Помню, в ближайший к границе монастырь, где было много детей и стариков, привезли гуманитарную помощь – огромную фуру с продуктами. И монахини разгружали эту фуру. Шли военные действия, разгрузить нужно было срочно, чтобы машина как можно скорее уехала. И вот эту 12-тонную фуру хрупкие монахини на своих плечах разгружали, чтобы потом раздать беженцам. Вот вам и ответ на вопрос, где в трудных ситуациях Церковь: она всегда со своим народом.
– Уже три года Вы управляете Челябинской епархией. Об этом несколько слов, если можно.
– Действительно, скоро будет три года, как я служу на Южном Урале. Надо сказать, уже сроднился с новой епархией. Недавно принимал участие в крупном форуме на Северном Кавказе и ощутил, что тянет сюда, в Челябинск. Регион многонациональный, немало мусульман, хотя большинство населения – русские люди с православными корнями. Стараемся поддерживать добрые отношения как с органами власти, так и с гражданским обществом. Недавно Челябинская митрополия заключила договор о сотрудничестве с региональной администрацией. Это немаловажно: одно дело, когда просто говорим о взаимодействии, и совсем другое, когда есть документ, который открывает широкое поле деятельности.

Катастрофически не хватает храмов в Челябинске и в области, поэтому недавно всем миром заложили новый кафедральный собор. Крупный, три тысячи человек смогут молиться вместе. По архитектуре собор будет классическим. Надеюсь, нам удастся его построить. Кроме того, возвели ряд новых храмов, строительство ещё несколько почти завершено. Начали реставрировать порушенные дореволюционные церкви, возобновили богослужения в храмах Большого Куяша, Булзей и других сёл.
Хорошие взаимоотношения с вузами. Без особого шума открыли в этом году специальность «Теология» на историческом факультете Южно-Уральского государственного университета. Хотя обучение платное, студентов набрали больше, чем требовалось для формирования учебной группы. Специальность оказалась востребованной. Ведь сейчас развивается взаимодействие Церкви и общества. Нужны преподаватели основ православной культуры. Кроме того, в органах власти немало отделов и управлений, которые отвечают за взаимодействие с религиозными организациями. Им тоже требуются специалисты. Ведь и по сей день там нередко работают те, в чьи обязанности входила атеистическая пропаганда. Нонсенс!
Два года назад мы заключили договор о взаимодействии с духовным управлением мусульман, потому что в Челябинской области немало этнических мусульман – башкир, татар, казахов. Сохранение мира и согласия – это наша общая задача. Борьба с экстремизмом, пьянством, наркоманией – общая забота. Думаю, это нормальное явление, когда Церковь прикладывает усилия для того, чтобы межконфессиональный, межнациональный мир в регионе был основой благополучия нашего общества.
Ваш покорный слуга ведёт две еженедельные программы. Одна из них называется «Преображение» и выходит на телеканале ОТВ, другая – «Мнение» – транслируется на «России-24. Южный Урал». Говорю там о различных проблемах общества и Церкви. Выпуски можно посмотреть на нашем епархиальном сайте, мы часто их выкладываем. Челябинская епархия два года назад впервые начала сотрудничать с «Роспечатью». Благодаря этому наша газета «Челябинские епархиальные ведомости» продается в киосках города Челябинска. Газета не просто лежит в церковной лавке, а продаётся в обычных киосках вместе со всеми другими изданиями. Кроме того, её можно выписать почтой.
– В чем Ваша самая большая радость?
– Очень сложный вопрос. Я думаю и не знаю, что ответить. Но мне хотелось бы, чтобы моя жизнь соответствовала тем идеалам монашеской жизни, которые я избрал много лет назад. Оно бывает редко, но иногда Господь посещает душу. Когда чувствуешь, что ты с Богом. Когда чувствуешь, что ты становишься немножко чище. Поэтому самая большая радость – это почувствовать себя оторванным от нашей повседневной толкотни жизни. Которая нередко как омут засасывает всех нас – и иерархов, и пастырей, и мирян. Быть с Богом – вот самая большая радость.
– Кем Вы мечтали стать в детстве?
– Меня в школе называли литератором. Я действительно очень любил литературу. Хорошо писал сочинения, мне это нравилось. И думал, что буду писателем или журналистом. Но затем Господь судил по-иному, и я стал тем, кем являюсь на сегодняшний день.
– Была ли когда-то Ваша жизнь в опасности? Повлияло ли это как-то на Вас? И как должно влиять на человека?
– Была. И много раз. Достаточно вспомнить Беслан. Это не игры. В полном смысле ходил под огнём, который вёлся со стороны боевиков, в школу, где были дети. При этом в метре от меня погибали спецназовцы, Господь меня миловал. И для меня вообще жизнь разделилась на две части: до Беслана и после Беслана. Особенно когда выносил на своих руках убитых и раненых детей. Мы должны делать уроки из таких трагических моментов. Когда в опасности оказываешься не только ты, но и сотни людей. Здесь очень чётко ощущается, насколько активно действуют силы зла против человека и против всего, что связано с добром.
Было много таких случаев. Двадцать лет прошло с тех пор, когда было противостояние двух ветвей власти в нашем государстве в 1993 году. И по благословению покойного Святейшего Патриарха и сегодняшнего Патриарха Кирилла я участвовал в этих переговорах. Помню, когда шёл в Белый дом, началась перестрелка. Была прямая опасность к сегодняшнему дню быть уже в ином месте. Но Господь миловал. И тогда ещё и ещё раз я осознал, насколько мы должны ценить жизнь. Понял, что надо жить так, чтобы, называя себя христианином, соответствовать этому высокому званию – быть верным Христу до конца своей жизни.
– К какой книге или автору Вы возвращаетесь чаще всего?
– Нет одной книги. Конечно, самая первая книга для любого вообще христианина – это Священное Писание. Но неправдой было бы сказать, что я читаю только Библию и больше ничего. Из духовной литературы мне очень близки древние отцы – Исаак Сирин, Ефрем Сирин, Иоанн Златоуст. Я писал работу – своё кандидатское сочинение в академии – по Василию Великому. Очень люблю этого святого отца. Естественно, Игнатия Брянчанинова, ибо я был на той же кафедре, где и он, в Ставрополе. Из светских писателей больше всех люблю Достоевского и Чехова. Достоевского – за то, что он очень глубоко и точно исследовал человеческую душу, описал её именно с христианской точки зрения. А вот Чехов – это образец лаконичности и ясности слога. Даже пастырям советую читать Чехова, чтобы научиться красиво и лаконично излагать свою мысль.
– Что Вас сегодня больше всего беспокоит, о чём больше всего волнуетесь?
– Что беспокоит меня на сегодняшний день? Мне седьмой десяток. Жизнь клонится к закату… Если говорить о дне сегодняшнем, то Бог судил мне заниматься храмостроительством. Так было в Москве, когда восстанавливал древнейший храм Живоначальной Троицы в Хорошеве. Так было в Магадане, так было на Кавказе, так есть и сейчас. Задумали построить великолепный кафедральный собор в городе Челябинске – в столице Южного Урала. Такой, какого здесь никогда не было. И сейчас это моя главная забота и моё детище. А дальше как Бог даст.
– Может ли что-то Вас рассердить? И что? И как бороться с раздражением?
– Может… Да ещё и как! Наверное, только ангелы не могут сердиться. Но и то, архистратиг Михаил взял меч и начал сражаться со своим воинством против сатаны. Вот как назвать это? Сердился? Или ревность была духовная? К великому сожалению, у нас не ангельский облик, а человеческий. И мы сердимся иногда по совершенным пустякам. Мы сердимся потому, что нечто делается не так, как мы хотели бы. Мы сердимся нередко на самих себя. Вот здесь – это хорошо бы сердиться. Видя, что ты как христианин (не говорю уж как монах, как архипастырь) не всегда исполняешь то, что положено тебе. И тут иногда сердишься на себя: ну как же так? Надо же исправляться! А что для этого делать? Семь раз по семьдесят прощать грехи брата своего. И самому – падаешь – вставать и идти. Да почаще каяться в своих «рассерженных деяниях». Другого пути нет.
– В какой момент вы чувствовали, что опускаются руки и нет сил бороться дальше? И как выйти из такого состояния?
– Да разные были моменты в жизни. Иногда начинаешь какое-то по-настоящему доброе дело. Хочется достичь этой цели. И самое больное – это когда тебя не понимают. Или твои начальники, или близкие тебе люди. Когда есть побуждение вне всяких личных интересов, корысти, а на тебя смотрят как-то так… критически. И здесь действительно – ну, не опускаются руки, но становится больно на душе. Вот здесь бы вот хорошо то, о чём мы говорили выше. Взять рассердиться по-доброму. Потому что это же искушение! И идти к намеченной цели, Богу содействующу, с молитвой. Одним словом, когда у тебя есть твёрдое и искреннее намерение – и оно наталкивается на непонимание. Пожалуй, это самое больное для любого человек.

– Как бороться с теплохладностью и окамененным нечувствием, как возгревать в себе веру, когда все становится скучным и обыденным?
– А вот как добиваются спортсмены тех или иных успехов? Через напряжённые тренировки. И ведь довольно часто (я разговаривал со спортсменами серьёзными) бывает нежелание. И тогда хороший тренер берёт чуть ли не за шиворот и говорит: «Давай! Бегай, прыгай, развивай пластику». И почти через силу заставляет. Теплохладность по разными причинам бывает. Иногда Бог оставляет нас немножко, в сторону отходит для того, чтобы проявилась наша воля. Как мать учит ребёнка ходить? Сначала его поставит, за ручку ведёт, держит, а потом отпустит немножко и говорит: «Иди, иди сюда», – манит. Ребёнок пугается, раз – на попку сел. А потом мать его поднимет немножко – опять отошла, опять. Так же и Бог помогает нам расти. Терпение и труд всё перетрут. Надо только не останавливаться.
– В чём главная проблема священников сегодня и на что Вы более всего обращаете внимание пастырей?
– Главная проблема сегодняшнего пастырства – это слишком большая погруженность в обыденность жизни. Забота о стройках, о различных проектах, о приходской деятельности. На самом деле, главная обязанность пастырей – это молитва, это духовная жизнь, а не стройки, встречи и конференции. А вот на это сегодня – давайте будем честными – довольно мало по-настоящему обращается внимание. В первую очередь, пастырь – предстатель перед Богом, наш ходатай. Поэтому его главная задача – не забыть о том, что сам он должен духовно совершенствоваться.
– А для мирян – в чем главная проблема.
– Да та же самая проблема. Думаем о хлебе насущном, а забываем, что Господь приводил нам в пример птиц небесных, что не сеют, не жнут, но чем-то питаются. Или лилии. Соломон не одевался так, как лилии украсил Господь. Конечно, и о хлебе насущном надо заботиться, но не забывать о душе. Помнить, что без Бога не до порога.
– А главная сила современного христианина – в чем она?
– Современный или несовременный христианин – главное, чтобы он был верен Христу. Вот здесь будет его главная сила и надежда, что он достигнет той цели, ради которой принял крещение. Вот это главная задача и главная цель. Верить в Бога и быть верным тем заповедям, которые Христос оставил.

                                                              

 А това е моето интервю с владика Теофан, публикувано във в. "Дума" на 16 ноември 2004 година.

  

Епископ Теофан:

Беслан е мъдър урок за всички ни

Тероризмът никога не е добър, дори когато някои политици с двойни стандарти го маскират като родолюбие, казва митрополитът на Ставрополско-Владикавказката епархия, в която попада и Осетия, пред Силвия Николова

Митрополит Теофан е роден през 1947 г. в Курск. Завършил е Московската духовна семинария и академия, в която впоследствие е направил и аспирантура. Дълги години е представлявал Руската православна църква зад граница - по 5 години в Ерусалим и Аржентина, като представител за Израел и Южна и Централна Америка. Заемал е длъжността екзарх на РПЦ при патриархът на Александрия и на цяла Африка, което отговаря на светската длъжност посланик. Бил е още зам.-началник на отдел "Външно църковни връзки", което пък се равнява на зам.-министър на външните работи. По време на кризата през 1993 г. епископ Теофан лично преговаря с Елцин и Хасбулатов за достигане на най-безболезненото й решение и за двете страни. Бил е още представител на РПЦ за Сирия, а също така и епископ Магадански. От две години епископ Теофан е митрополит на най-голямата в Русия епархия - Ставрополско-Владикавказката. В нея се намира и град Беслан. По време на терористичния акт на 1 септември т.г. в едно от училищата му митрополит Теофан бе един от първите, които се озоваха на мястото на инцидента и с личният си автомобил превозваше освободени от терористите деца до болниците в града.

Когато помагаме някому, ние помагаме и на себе си и отключваме сърцата си за един от най-скъпоценните божии дарове - милосърдието

Няма по-голяма радост от тази някой да оживее в ръцете ти

- Ваше Високопреосвещенство, станаха ли по добри хората в Русия и в други части на света, след Беслан, а и по-единни срещу злото, наречено тероризъм? Вие често пътувате като лектор на теологични и философски международни форуми...
- Дали хората са станали по-добри след терористичните актове на 11 септември, на гарата в Мадрид и в Беслан, може да каже само Бог, който най-добре познава душите им.
Но след преживяното в началото на септември тази година, за мен летоброенето доби лично измерение - до Беслан и след него. Като духовен пастир на православните християни в Ставрополско-Владикавказката епархия, ми бе съдено да бъда на мястото на трагедията от първите часове, още когато стана ясно, че терористи са задържали ученици и останах там до самият край. Видях цялото страдание на децата, когато започнаха да ги пускат, но наблюдавах и как се променяха техните близки отвън. Дотогава мислех, че знам много за човешката мъка, бях я виждал в различните й измерения на много места по света.
В Беслан обаче видях какво всъщност означава майчината мъка, питащите очи на тази, която е дала живот и не знае дали няма да й се наложи да погребе няколко часа по-късно същият този живот. Не мога да забравя и безсилната ненавист, омразата и готовността за мъст, дори с риск на всяка цена в очите на бащите, които бяха сформирали гражданско опълчение в съседните на училището улици, въпреки забраните на Министерство на вътрешните работи за каквито и да е действия.
След Беслан, за мен самият, животът придоби друг смисъл. Бях един от много, които изнасяха полуживите деца от училището и ги извозвах с автомобила си до най-близките болници. Никога няма да забравя едно 14-годишно момче - едва излезе от училището и буквално се строполи ни живо, ни умряло в краката ми. Пренесох го до колата на ръце, а до болницата мокрех устните му с вода. Не даваше никакъв признак на живот. Както го бял сложил в скута си, изведнъж видях, че единият му крак е счупен така, че буквално виси на кожата си. Говорех му окуражително, не помня какво. А в себе си само се молех Бог да ми дава сила да не покажа, че съм разстроен и така да му предам отчаянието си. По едно време детето спря да стене, притихна съвсем. "Владико, той вече умря", каза ми шофьорът. Думите му сякаш изпразниха душата ми. Не проумявах как може да умре детето, което държах на коленето си, за което в последните минути бяха отправени всички ми старания, за да бъде спасено. Когато спряхме пред болницата и го прехвърляхме на носилката за починали, изведнъж момчето простена.
По-голяма радост от тази да чуя стона му, че е живо, никога дотогава не бях изживявал. Не пожелавам на никого да изпита такава радост, защото преди това тя е свързана с много страдания. Но, уверявам ви, няма по-голяма радост от тази някой да оживее в ръцете ти. Вероятно по-голяма е само радостта на майката, чието чедо е спасено.
След 11 септември, гарата в Мадрид и Беслан, човечеството трябва да осъзнае, че ние сме създадени да живеем заедно - руси, американци, българи, германци. И в това многообразие е нужно да бъдем по-добри, да сме толерантни и в готовност за сътрудничество както в градивното, така и в борбата срещу световното зло, наречено тероризъм. Взаимно да пазим нашата сигурност.
Дни след трагедията в Беслан бях поканен на международен форум в Милано. Пред политици, философи, теолози и икономисти заявих направо: с тероризмът компромис не бива, тероризмът не може да бъде лош и добър, колкото и да се опитват някои да го оправдаят според политическата конюнктура на момента. Човекът, готов на всичко, дори да прекъсне един детски живот в името на някаква цел, не може да се нарече патриот или националист. За него има само едно достойно име - терорист.
Първи септември 2004-а бе изпитание за всички ни. Затова след трагедията, в обръщението си към осетинския народ помолих за прошка. Безспорно е, че аз също имам вина - може би в това, че малко съм се молил за хората в моята епархия.
- Осетия не е само християнска. Колко всъщност са православните във вашата епархия?
- От 9-милионното население в епархията ми 6 милиона са православни християни.
- По-толерантни ли са хората помежду си във вашата епархия след терористичния акт?
- Толерантността е много разтегливо понятие. Хората не могат да бъдат търпими към злодеите, наречени терористи. Към тях те вече не могат да проявят толерантност под каквато и да е форма. Мъката по изгубените деца обаче ги направи значително по-задружни и жертвоготовни, дори към непознати. Хората по нашите географски ширини са много мъдри. Преплетените им съдби, етноси и култури са ги направили такива. На Запад прогнозираха, че след 1 септември при нас едва ли не ще започне гражданска война. Нищо подобно не се случи. Напротив, хората дори станаха по-задружни, защото мъката ги консолидира. Осетинският народ е мъжествен, честен и мъдър.
- По време на терористичния акт се чуха и гласове, че руското правителство е провокирало терористите с "праволинейната си политика по отношения на Чечения". Как бихте отговорили на подобни обвинения?
- С контравъпрос. Тези обвинители зададоха ли такъв въпрос на Джордж Буш-младши след взривяването на Световния търговски център, или на правителството на Испания след терористичния акт на гарата в Мадрид. Да се отправят подобни въпроси обвинения от някои политически играчи е израз на непочтен двоен стандарт. Защото техните отговори опират отново до един единствен въпрос - могат ли терористите да бъдат добри и лоши. Докато майките в Беслан плачеха за децата си, а бащите изнемогваха от безсилна ярост, западни вестници написаха с тлъсти заглавия "Борци от Чечения за свобода", макар че и на редакторите им, както и на политиците, бе ясно, че става дума за терористи.
- За какво ще бъдат употребени петте хиляди долара, които получихте от продуцентска къща "Жокер медиа" за децата на Беслан?
- Още не мога да кажа. Те ще бъдат предоставени на фонда в помощ на жертвите в Беслан, на който и аз съм член. Възможно е да гласуваме те да бъдат употребени за обзавеждане на училище, за медикаменти или за почивка на травмираните деца.
Но дори милиони няма да успеят да запълнят празнината от загубата на децата по време на трагедията. Нито пък ще компенсират психологичните травми от преживяното у тези, които бяха спасени. Тези $ 5000 са акт не само на материална, но и на духовна щедрост и морална подкрепа. Подобни акции за събиране на материални средства помагат повече, като видим белег на съпричастност и състрадание. Те имат отношение не само към дарявания, но и към даряващия.

16.11.2004