ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

ЗАПАДНО И СРЕДНОЕВРОПЕЙСКИ МИТРОПОЛИТ АНТОНИЙ:

Само християнските ценности 
могат да съхранят обществото

СИЛВИЯ НИКОЛОВА

19.04.2014 г., В-к "МОНИТОР" 

Снимка: Екатерина Титова

- -Ваше Високопреосвещенство, броени часове ни делят от Възкресение Христово. В последните години храмовете на празници са пълни. Означава ли това, че макар и в криза, хората станаха по-духовни, по-вярващи, или и религиозни сме показни? 

- Във време на финансова и морална криза на ценностите българският народ, който изконно е закърмен със своята православна вяра, все повече и повече се връща към нейните корени. Затова и храмовете в последните години са препълнени не от суеверие, нито от суета, а по-скоро от вяра и надежда в Божията Любов и Милост. Като че ли Църквата се оказа последният пристан и крепост на българския народ, която все още устоява на всички онези бурни вълнения на житейското море. Защото, макар оплювана, охулвана, раздирана от вътрешни противоречия между нейните членове, тя е вечна институция. Това е, тъй защото е изградена не на човешкия, а на Божествения фактор. Христос, като глава на Църквата, е същият и вчера, и днес и во веки. Той е вечен. Както четем в Свещеното Писание: „Портите адови няма да й надделеят”.  Тя ще пребъде во веки. Народът, който е осъзнал и има своята благодарна историческа памет, той е оценил мястото и ролята на Църквата. Естествено, в последно време се вижда оскъдяване на моралните ценности, на нравствеността. Сякаш това, което е ненормално спрямо моралните нравствени изисквания, в момента се котира в обществото като съвсем обичайно. И обратното, моралното, което е изградено върху добродетелите, се счита за ненормално. А това говори за подмяна на ценностната система, добродетелите са заместени с техния антипод. Това се насажда в съзнанието на хората като нещо нормално. Затова и Църквата издига своя глас тогава, за да може да покаже верния път на своите чеда.  А ние, духовниците, сме призвани да бъдем пастири на повереното ни от Бога стадо. . Както е казано в Свещеното Писание, когато той вижда вълка, не бяга, а остава и брани поверените му от Бога. В тези дни на изпитание за българския народ е много важна ролята на Църквата и нашата отговорна задача, която напоследък е още по-отговорна, та дори се явява водеща.

 - Има ли в Църквата авторитети или кризата от обществото се отразява като в огледало, и в нея?  

- И да, и не, защото вечният авторитет, като глава на Църквата, е Христос. В нея, а тя е част от нашето съвременно общество, влизат  хора, проекция именно на това съвременно общество. Кадрите й се изграждат в годините. В момента в тази криза на кадри във всички сфери, естествено е и тя да бере плодовете на разкола и атеистичния режим. Не го казвам за оправдание, но го споменавам като последствие. Като прибавим и това, че БПЦ сякаш е неглижирала въпроса със своите кадри, проблемът става голям. След още няколко години тя ще бъде на прага на тотална кадрова криза. В нашата страна много храмове пустеят, състоянието на монашеството е плачевно. В много манастири има по един калугер, който стои там като пазач. Монашеството на една църква показва какво е и нейното кадрово състояние и потенциал. То е нейният гръбнак. Според нейната традиция и устав, ръководните й кадри в лицето на епископите и митрополитите, които трябва да упражняват архиерейската власт, се излъчват именно от средите на монашеството. Когато ние нямаме монаси, ще дойде време да няма кого да ръкоположим за епископи, кой да бъде избран на мястото на оттеглил се или покоен митрополит.

- Съществува ли такъв проблем и в Европа – в храмовете в диоцеза на БПЦ, в другите православни църкви? 

- Обаждат ми се много свещенослужители, които искат да дойдат да служат в Западно и Средноевропейската епархия. Една голяма част от тях не са наясно с реалните условия. Да бъдеш свещенослужител на Запад, от една страна, е призвание, а от друга, за разлика от България, при нас Западно и Средноевропейската епархия е предимно мисионерска епархия. В Европа на нашите хора се налага да пътуват стотици километри разстояние, за да удовлетворят духовните потребности на нашите сънародници. В момента имаме свещеници, единият от които пътува от Португалия до Барселона и Палма де Майорка, където имаме новосъздадена църковна община и има много работа. При нас динамиката е много голяма, границата на нашата епархия се променя постоянно, защото българската емиграция се разраства. Свещенослужителите трябва да са много мобилни, да знаят чужди езици, да умеят да си правят графиците и мениджират максимално рационално своето време, да умеят да създават и поддържат добри контакти.

 - Тоест, не Ви е лесно да сте Западноевропейски и на Средна Европа митрополит? 

- Нужно е човек да има висока ситуативност, да познава езика на дипломацията, да може да отреагира в момента на всяка една ситуация. Затова аз благодаря във всеки миг на Господа, че в една млада възраст като моята Той е промислил да стана митрополит, тъй като имам сили да работя за Църквата. Например, в рамките на един месец на мен ми се налага да посетя 4-5 държави. Аз пътувам всяка седмица. Това е мой дълг и аз го изпълнявам. Но интензитетът на тези пътувания изисква много добра координация. Слава богу Бог ни е дарил с много добри свещенослужители в Западно и Средноевропейската епархия. Със своя опит в годините и интеграцията им в тези държави те спестяват много по отношение на организационната и чисто бюрократичната дейност, която трябва да се върши. Ние не играем на шеф и подчинен, общуваме свободно и сме приятели съработници на Божията нива. 

- Как ще бъдат удовлетворявани духовните нужди на българите в Рим, след като храмът „Св. Винченцо и Анастазий”, предоставен ни от папа Йоан Павел ІІ, ни бе отнет?

 - Предстои подписването на новата конвенция с викариата на Рим за предоставянето на храма „Св. ап. Павел” за богослужебна употреба от нашите сънародници в Рим. Това е крачка към възвръщане на доверието, което за жалост бе почти изгубено безвъзвратно заради бившия свещеник Кирил Бобчев и неговите противоканонични действия. Храмът, който ни бе предоставен, бе превърнат повече в туристическа спирка, вместо да е огнище на вярата за българите там. Срещнахме разбиране и много скоро ще имаме отново храм след нелеки преговори. Успяхме, с Божията помощ да изчистим името на БПЦ, защото нещата бяха стигнали до ниво дипломатически скандал.

 - Казвате, че името на БПЦ в Рим е изчистено, но след скандалите там възвърнаха ли си доверието в нея нашите сънародници?

 - Нашите сънародници в Италия винаги са имали доверие в църквата. Ние вървим напред, защото нашата задача е не да угодим на човеците, а на Бога. За мен е важно, че българите ще имат място за свои богослужения. То няма да е на пъпа на Рим при фонтана Ди Треви, но на мен не ми трябва място – туристически обект, а богослужебно място, за да се чувстват и вярващите добре, когато чуят Литургията на църковно-славянски език и проповедта на български език, а след това да се съберат и да пообщуват със свещеника и помежду си. Това е и задачата на Църквата зад граница – да опазва Словото Божие, но да опазва и родните традиции и обичаи. И така всякога да бъде духовният мост на хората там към родината. Българският дух е жив и бодър. И това личи особено ярко на големите християнски празници, на които се вижда и чисто българската традиция.

- България е член на Европейския съюз, но само нашата църква няма свое представителство в Брюксел. Какво се прави в тази посока?

 - Светият синод прие решение, според което ме натовари с нелеката задача да бъда представител на БПЦ в Европейския съюз. Задачата е чрез нашето представителство там да следим за предстоящите европрограми и проекти, които могат да се отнесат и към нашата църква, и да я информираме. Има много средства не само за енергийна ефективност, но и за социална дейност, която сега е куцащото звено на БПЦ. За нея са нужни средства. Евросъюзът ги отпуска, ние трябва да се постараем да спечелим проекти и да започнем да работим. Ние, представителите на православните църкви, трябва да отстояваме светото православие. Дълги години тези, които са там, на кипърската, на еладската, например, излизат винаги с общо становище, петиции и позиции по въпроси, дискредитиращи морала, нравствеността и дори православието според някои предложения. Ние сме там, за да покажем, че гласът на Църквата е жив, а от там нататък, като архиереи да издигнем своя глас в защита на морала и нравствеността. Например, в Неделя православна представителите на православните църкви излязохме с обща петиция срещу предложението за разрешаване на кръвосмешението, каквото беше внесено от една евродепутатка. На такива неща ние трябва да реагираме още в зародиш, защото стане ли закон, няма как да го променим.  

- Вие работите в европейска среда, където трябва да колаборирате и с католическите, и с протестантските общности. В България обаче все още от страна на БПЦ има голяма сдържаност към другите деноминации, някои реакции дори ни връщат в средните векове. Доколко можем да общуваме и трябва ли да викаме „еретици, еретици”, както някои крещят и сега? 

- От кръстоносните походи досега са минали доста векове. Църквата отчита, че те са нанесли много сериозни щети на православието. Живеем обаче в ХХІ век – века на диалога, когато има много повече неща, около които можем да се обединим и с католиците, и с протестантите, отколкото да се делим. Не говоря за канонично общение като обща евхаристия или молитва. Това е немислимо, евхарийстийното ни общение е прекъснато още от ХІ век с Великата схизма. Но извън това можем да имаме много добри човешки отношения и да черпим добър опит от тях. Например католиците имат много добре развита социална грижа, особено за старите хора, за децата сираци, за хора в неравностойно положение. Ние, представителите на християнството, трябва да се обединим като свидетели на Христовата Истина. Християнските църкви, особено в обединена Европа, са тези, които по призвание отстояват и се борят за моралните норми. Например въпросът за признаването на третия пол също е нещо, което не се възприема от нито една деноминация. Това е посягане върху човешката личност. Не можем да възпитаваме подрастващите в духа на нещо ненормално, аморално, описано и в Библията, като в нещо нормално. И с унищожаването на градовете Содом и Гомор, и с Потопа Бог ни дава примери за неща, които са гнусота пред Него и Той не търпи. Трябва ли ние да се примиряваме като християни и да чакаме отново Бог да изсипе своя гняв?! Не, не бива да чакаме. Затова ние, православните, трябва да сме по-диалогични и с католиците, и с протестантите, но да пазим своята вяра.

- В навечерието сме на Възкресение Христово. Какво ще кажете на читателите на вестник „Монитор”? 

- Благопожелавам на нашите сънародници и в родината, и извън нея, да пазят вярата си, да помнят традициите си, да се връщат по-често с ума и мислите си в храма. Христос пострада за всички нас на кръста, проля кръвта Си, за да ни изкупи и да ни обнови за вечен живот. Празникът на Възкресението осмисля нашата вяра. Апостол Павел казва, че ако Христос не е възкръснал, празна е нашата проповед и суетна е нашата вяра. Възкресението е тази светлина, която обгръща човека и разпръсква мрака на  похотите, на страстите, на злободневието, на всичкия битовизъм, който ни е обвил във всекидневието. Нека съхраняваме вярата си и да раздаваме любов и мир на всички около нас, а не да я пазим само за близките си. По това ще покажем, че сме Христови ученици.  Когато ние даваме мир и любов, Христос ни ги връща допълнени. А в това време на изпитания, в което цари злото, а страстите и пороците се умножават в нашето общество, ние трябва да им противостоим с меча на вярата, с щита на любовта и с бронята на Христовата надежда.

 

ВИЗИТКА:

Роден е на 17 януари 1978 г. в Стара Загора Завършва Пловдивската духовна семинария „Св. св. Кирил и Методий” и Богословския факултет в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.Подстриган е за монах в Клисурския манастирПо искане на митрополит Николай от 1 май 2007 г. е назначен за протосингел на Пловдивска митрополияПо предложение на Пловдивския митрополит Николай на 23 март 2008 г. е хиротонисан за епископ в пловдивския храм „Св. Марина” и назначен за негов викарий, като е изпратен на служение в СмолянОт юни 2010 г. е назначен за викарий на Западно и Средноевропейския митрополит, който пост запазва и при управляващия епархията Великотърновски митрополит Григорий след приемането на оставката на митрополит Симеон през юни 2013 г.На 27 октомври 2013 г. е избран за митрополит на Западно и Средноевропейската епархия на БПЦ и представител на БПЦ в Брюксел

Д-р Христо Хинков, психиатър:

Социалната апатия разлага обществото

Между нас има много безпричинна злоба

 

СИЛВИЯ НИКОЛОВА 

16.04.2014, В-к "МОНИТОР" 

  

 

 

 

-Д-р Хинков, след стрелеца Петко от Лясковец сега нашумя и Атанаска от Поморие след убийството на 8-годишно момиченце. Откъде така често и така кардинално се отключва агресията?

 - В последно време, след многото интервюта с психиатри след някои случаи като този в Лясковец, а сега и след убийството на момиченцето в Поморие, се получи нещо твърде неприятно - хората започнаха да се страхуват. Живеещите в столичния кв. „Слатина” негодуват и се обявиха срещу открития неотдавна там център за психично здраве. Те са повлияни и уплашени от събитията напоследък и като мотив за затварянето на центъра посочват, че наблизо има училище. Те вече събират подписка срещу него. Това и други подобни неща са явления и симптоми на крайно нецивилизовано поведение на общността, в която живеем. Става дума за столичани, за които се предполага, че са значително по-информирани и образовани от много други. Жителите на кв. „Слатина” се обявяват срещу едни болни и нещастни хора, но не си дават сметка, че опасността е сред тях самите. Много често именно такива обикновени хорица като женицата Атанаска в Поморие, която погуби детето, правят чудовищните престъпления. Това се знае отдавна в нашите професионални среди. Ние, психиатрите, също ги казваме, но обществото не ни чува.

 - Опасни ли са именно тези хора – кротките, мълчаливите, които всъщност са кротки и мълчаливи не защото за неконфликтни, а са потиснати? Вероятно трябва да сме изключително внимателни към тях, за да не се отключи агресивното им състояние.

 - Това са различни състояния. Не всеки мълчалив и кротък човек носи у себе си агресия. Но трябва да се знае, че всеки един от нас носи зло в сърцето си. Ако това се разбере, а то се разбира чрез духовно образование, което нашият народ няма заради 50-те години атеизъм, който продължава и сега, няма да има и такива случаи, за каквито говорим напоследък твърде често. Винаги ще има психопати и социопати във всичките им измерения, включително и канибализъм. Такива са описани и в САЩ, и в Русия. Обществото ни не е образовано да си дава сметка, че тези неща стоят дремещи у всеки един от нас, у всеки един „нормален” човек. Бездуховността е големият проблем. А проблемите в семейството са свързани с липсата на емоционална връзка между майка и дете, отчуждението, студенината. Те не се предотвратяват нито от гражданските институции, каквото е училището, нито от  църквата, която у нас няма по-активна роля. Напротив, тя е затворена и пасивна. Това са местата, където човек може да се възпитава в толерантност, в доброта, в обич. За това не се изискват специални знания и умения, а сърце. Който знае, намира пътя. Който не го знае, се чуди защо се случват такива неща

- Как училището може да запълни дефицита на това, което го няма вкъщи?

 - Училището е институция, която образова  светски. Това се осъществява в духа на идеята, че човек може да се образова, да се възпитава в добро без Бог и по свой начин да избере сетне своя път – към доброто или към злото, независимо дали ще стане вярващ или агностик. Почти навсякъде идеята да училището е такава, но има и църковни гимназии и колежи, където учениците се възпитават в духа на християнските ценности. 

- Училището, независимо че дава секуларно образование, може да възпитава в добро. Но в него присъстват грубостта, насилието и дори убийството – преди няколко години пловдивски ученички убиха от завист своя съученичка. Според вас откъде идват тези пробойни в системата?

 - От незаинтересоваността на всички, които по призвание трябва да си вършат работата. В България сме изпаднали в една много банална ситуация – никой не си върши работата, но се интересува от чуждата.

- Казвате „по призвание”. Има ли хора по призвание в българското училище? 

- Вероятно има, щом там отиват хора да работят и да късат нерви с изключително тежка работа, като учителската, и за това да получават мизерни заплати. Това важи и за психиатричната работа, и за домовете за социални грижи, и за медицинските сестри и санитарите в болниците, за редица професии у нас. След здравеопазването училищното образование е другото болно място в системата у нас. Тези неща създават основата на обществото, а нашето общество боледува не от вчера. За съжаление нито един политик не е включил в програмата си излекуването на обществото. Скептичен съм, че и предвид предстоящите избори някой ще се сети да заложи разрешаването именно на този проблем в програмата си. Хората са обзети от безразличие, а социалната апатия се просмуква дълбоко в корените на обществото и го разкапва.

- Преходът даде много надежди. 

- Преходът е формализирано понятие. Какво означава „преход”, не мога да разбера. Ако една идеология е била свалена и заменена от нещо друго – да, но аз не виждам такова нещо. Това, в което хората са свикнали да живеят, техният манталитет от времето на комунизма остана същият. С пазарната икономика се промениха само икономическите отношения. Приети сме в Европейския съюз, но това са формални неща. Реално обществото ни е дълбоко болно и загнило. В него има толкова озлобени хора, скарани с всякакви човешки ценности и въпреки това си живеят съвсем нормален живот. Изглежда невероятно, но е факт. Не може цялото ни общество да бъде под общия знаменател на социопати и психопати. Очевидно има нещо в самите нас.

 - Може би е в резултат на стреса, на който сме подложени? Впрочем високо ли е нивото му в България спрямо това в останалите европейски страни? 

- Около една пета от хората у нас са боледували от психично разстройство. Данните са от епидемиологично проучване. Спрямо останалите страни в Европа сме в средните нива – малко по-високо сме от държавите в северната част на континента, които са и по-богати. Особено високи са нивата на стреса и психичните разстройства в Украйна. Дори тези данни не са достатъчно обяснение, нито оправдание за това, което сме ние, българите, във всекидневието. - Къде тогава е проблемът? 

- Проблемът е в ценностната ни основа. Липсват ни духовни устои.

 - Може би и грижата за оцеляването? 

- Какво оцеляване?! Чак толкова ли сме зле?! Като погледнете какви държави има в Африка, където човек живее с 2 долара на ден! Могат да се направят още много сравнения, от които човек ще си направи извода, че номиналното материално благополучие не е основата и индикаторът за душевното здраве, а нещо друго. Хората трябва да са доволни, че имат какво да ядат, че имат дори възможността, макар и ограничена, да правят кариера, да пътуват. И въпреки това сме мрачни.

- Откъде в народопсихологията ни идва това мрачно настроение, тази склонност да се самоорисваме като нещастници?

 - През столетията нашата нация е загубила нещо много важно и не може да го намери. Това делене на русофили и русофоби,  деленето на различни квалификационни центрове говори, че в народната душа нещо дълбоко е сбъркано.  

- От думите ви излиза, че ние можем да се самоопределим само ако създадем проблем извън нас. 

- Да, има такова нещо, защото проблемите извън възможността да ги решим самите ние са ни създавали в миналото някаква перспектива. Така беше, когато трябваше да изберем демокрацията пред тоталитаризма. В началото на т.нар. преход имаше някакъв подем. Впоследствие се оказа, че националната тъкан не е подготвена за цивилизационния избор, който направихме формално. Тя е много увредена. Между нас, българите, има много злоба, която е безпричинна и непровокирана. Това е най-страшното, което не дава повод за оптимизъм.

 - Толкова ли е безнадеждно положението? 

- Политиците са тези, които би трябвало да създават нормите на възпитание в дългосрочен план, да дадат някаква перспектива на населението. Никой не се стряска от нищо – нито от това, че ще изчезнем като нация, нито че децата са ни напуснали отдавна и въобще не е сигурно, че ще се върнат, нито че съсипваме природата и отравяме почвата. Това е патологична апатия. Вече няма критичност на политическо ниво, която да се мултиплицира в медиите и да събуди някакви сетива у хората.

 - Защо се случва така, че хора, които дори не са агресивни, с нищо не подсказват опасност, извършват най-големите злини в последно време?

 - Злото не е само индивидуална категория, то има заразен характер.

 - Психиатърът д-р Хинков действително ли не вижда поне малко надежда за нас, българите, и нашата по-добра душевност сега, преди Възкресение Христово?

 - Всеки отговаря за себе си, защото има един живот и една душа. Ако човек вярва, че има душа, той би могъл и да повярва, че може да я спаси чрез доброто, чрез състраданието, обичта към околните, чрез всичко, на което ни учи църквата. Не бива да забравяме, че цялата европейска цивилизация е просмукана от християнските ценности. Това трябва да си напомняме постоянно. Ние обаче сме малък народ, който не би могъл да удържи пред настъпващата нехристиянска глобализация. Но всеки един от нас може да положи усилия да бъде друг – по-добър, по-човечен. 

 

Визитка

Завършил е медицина във ВМИ в София, има специалност психиатрияПрез 1997 г. става шеф на отдел „Проекти” на МЗ, през 1999 - 2001 г. е зам.-директор на здравната касаУчаства в изграждането на националната програма за психично здраве, част от която е и изследване за стреса и здравето на населението. То се провежда в 30 страни под егидата на СЗОРаботил е в психиатричната болница в Нови Искър, както и в специализираната клиника в “Пирогов”Специализирал е в Япония, САЩ и редица страни в Европа

 

Иглика Мишкова, уредник в Националния етнографски музей:

Българското „Фаберже” е от Велинградско

В Ихтиман се използва една интересна технология - восък, примесен с катран

 

 Силвия Николова

 В-к "Монитор" от 13.04.2014 г.

 Снимка: Христо Танев

Визитка:

Родена е в Асеновград. Завършила е история и балканистика в Софийския университет през 1990 г.n От тогава до сега работи като уредник етнолог в Националния музей по етнография. Специализирала е музеология в Гърция. Сред многобройните изложби, организирани от нея, са тези за просфората, маскарадните традиции и виното. Работила е по престижни проекти, финансирани от Европейския съюз, като френският „Перкур” и „Карнавалът – крал на Европа”. В момента работи по проект „Културно-историческото наследство в региона на южната българска граница”.


- Г-жо Мишкова, от понеделник навлизаме в Страстната седмица. Ще отвори ли Етнографският музей с институт по фолклор работилница за изписване на яйца, както няколко години наред вече се практикуваше досега?
- И тази година ще отворим работилница, в която всеки ще може да донесе яйца и да се опита да ги изписва с восък така, както са го правели майсторките на тази техника в миналото. Аз и колегата Светла Ракшиева ще помагаме на желаещите да се научат. Изписването ще бъде във вторник и сряда от 10 до 17 часа, а в четвъртък - от 10 до 14 часа. Работилницата ни ще бъде в Етнографския музей с фолклорен институт (в бившия царски дворец).
- По колко яйца може да донесе човек за изписването с восък?
- Нека бъдат 2-3, макар че в миналите години някои госпожи носеха по 20-30. Трябва да се знае, че изписването от човек, който не го е правил досега, е истинско изпитание – и на сръчността, и на нервите. За едно яйце в най-добрият случай е нужен половин час. Затова нека хората не донасят по цяла кошница, за да имат възможност повече желаещи да видят восъчната технология и да я усвоят.
- Писаните с восък яйца по елементите върху тях могат да си съперничат с тези на Фаберже. Къде се използва тази технология?
- Българското „фаберже”, та макар и изписано с восък, е характерно за региона на Долна Баня, Костенец, Самоков, Ихтиман и Велинградско. Днес благодарение на презентациите, които правим всяка година, техниката става все по-популярна в цялата страна. Вече дори се произвеждат писалки за изписване на яйцата. Интересно е, че изрисуваните по този начин яйца не са се давали на всеки, а на близките, на любимите хора, на най-уважаваните в знак на преклонение пред тях. Изписаните яйца с восък не се консумират, те са за гостите или се поднасят като подарък на кумовете и на родителите.
- Може ли човек да си изпише с восък, а не с писалка, яйца вкъщи за Великден? Каква е технологията?
- Много е трудно. Някои се подлъгват, че могат да изрисуват горещото яйце с подострена свещ. Дори, ако подострите църковна вощеница за тази цел, ще си гарантирате пълен неуспех. Сега дори свещите от храмовете не са от чист восък, в тях има много примеси от други вещества. В резултат рисунъкът ще е размазан, а фигурите - трудно разпознаваеми. За целта е необходим чист пчелен восък, който се предоставя от пчеларите. В миналото писалката е представлявала дървена пръчка, в чийто край се е вкарвала фунийка с восък. Восъкът се нагрява отстрани на свещ, за да се разтопи, след това започва изписването, като яйцето се разграфява предварително с молив за симетрия. Тази дейност не се отдава всекиму. Някога, а и сега, е имало майсторки – писачки. Майсторлъкът е както този с фините бродерии и обредните хлябове – всички жени е трябвало да умеят тези неща, но малко от тях са били истински талантливите да създадат своеобразни шедьоври. Изкусните писачки са изписвали навремето по 400-600 яйца – за своята фамилия, но са взимали и поръчки от други хора. Дори днес, когато майсторките се броят на пръсти, те са на особена почит по Великден и им носят яйца за изписване. На практика в настоящия момент, когато хората имат възможност да пътуват в различни страни, се получават все повече смесвания на различни практики. Нещото, което не се е променило, е восъкът. Постепенно всяка жена, която изписва, и тези, които вече са получили статут на писачки на яйца, започват да използват мотиви, които никога не са били характерни за България, започват да използват нови техники, включват синтетични восъци, допълнителни материали.
- Традициите по вапцането на яйца за християнската Пасха в различните региони на страната отговаря ли на етнографските региони на България?
- Не, не отговаря. В Ихтиман и Етрополе например се използва една интересна технология на изписване – восък, примесен с катран или асфалт. С тази смес се рисуват черни контури по яйцето, а след това само някои от тях се запълват с боя. В Етрополе обаче всякога се рисува петел.
Навсякъде в България първото яйце се боядисва червено, защото се свързва с Великден. То символизира Възкресението и кръвта на Иисус Христос. В миналото хората са използвали различни багрила за постигане на желаните цветове. Всякога те са се стараели, най-малкото заради децата, те да бъдат разноцветни. Най-обичайната практика за украсяване на яйца е прикрепването към тях на листенца от растения, увиването им в парче плат, а в по-ново време в чорап, и пускането им за оцветяване в боя. Впоследствие, те се оцветяват красиво, като шарката от листенцето остава бяла. В съвременността придобива популярност техниката декупаж – използването на салфетки и хербарии за декорации. Ползват се още боядисани макарони и ориз, а също и мъниста, които се залепват към черупката, като преди това участъкът, в който украсата трябва да бъде прикрепена, се намазва с разбит белтък.
Украсата в дома и на Великден, както и на Коледа, се изпълнява не толкова като религиозна практика, а като битов обичай, с който да зарадваме нашите близки. Не всеки има търпението, а и умението да рисува яйцето с восък. Могат да се прилепят парченца канап, прежда, панделки - въобще думата имат въображението и вкусът на домакинята. Границата между красивото изделие и кичът обаче е твърде тънка и лесно се преминава. В този смисъл и в украсяването на яйцата, когато те са натруфени, боядисани в несъвместими цветове, има огромна безвкусица. По шарката на яйцето може да се определи характерът на жената и нейното чувство за естетика.
- Как са се променяли и се променят в съвременността обичаите около Великден?
- Във времето е съхранена обредността около боядисването на яйцата, като първото винаги е червено. То се осъществява обикновено от най-възрастната жена в къщата. С червеното яйце тя изписва кръстче на челцата на децата и натрива бузките им. Смята се, че това се прави за здраве.
Голямото изменение в подготовката за трапезата е свързано с обредните хлябове и подмяната им с козунаци. Козунаците се появяват в българската обредност в първите години след Освобождението на страната. Според едни изследователи те навлизат у нас от Европа, а според други – от Русия. Впрочем, Русия също ги е взаимствала от Запада. Сега старите обредни хлябове, богато декорираните пити с писани яйца и украса от тесто, са спомени от миналото, които се съживяват само за етнографски демонстрации и кулинарни изложби.
- Каква е ритуалността в дните на Страстната седмица?
- На Разпети петък трябва да се отиде на църква, вярващите се покланят на изнесената плащаница Христова, като по български обичай се провират под масата, на която тя е поставена. На този ден не бива да се работи, в никакъв случай не бива да се боядисват яйца, тъй като тогава Иисус Христос е разпънат на кръста. Това е най-тъжният ден от седмицата.
Що се касае за традициите с декорацията на яйца, в някои райони е позволено на Разпети петък да се изписват яйца, но не и да се потапят в каквато и да е боя. Съботата е посветена на боядисване на яйца за домакините, които не са успели да направят това в четвъртък. Тогава се пекат и козунаците.
В събота вечерта цялата фамилия отива на църква. След произнасянето на „Христос воскресе” и отговорът „Во истина воскресе” най-вярващите остават и на среднощната литургия. Всички се връщат от храма със запалена свещ, с която запалват кандилото пред домашния иконостас.
Първият ден от Великден, неделният, е посветен на фамилията, на къщата. Тогава се гостува на родителите, на кумовете, на най-близките и скъпи хора, като неизменно се подаряват яйца. Във Велинградско младите семейства подаряват на кумовете си по 30 изписани яйца, боядисани в червено, но им дават и едно сурово. В Долна баня младото семейство носи на кумовете си по две червени изписани яйца, като в горната и долната им част са поставени восъчни кръгчета, към които са залепени разноцветни конци. Тези яйца се наричат подкитеничета и са много ценен подарък.

С НАЙ-МНОГО ПСИХИАТРИЧНИ ЛЕГЛА СМЕ В ЕВРОПА

Лудниците празни, улиците пълни с болни

Никой не знае кога ще изпаднат в криза и ще станат опасни

СИЛВИЯ НИКОЛОВА

06.04.2014, В-к "МОНИТОР"

Снимки: БОРИС ВОЙНАРОВИЧ 

Лудниците в страната са почти празни, по улиците на градовете и селата ни обаче се скитат психично болни. Никой не знае дали те си пият хапчетата редовно, от какво точно страдат и кога ще изпаднат в криза и станат опасни както за себе си, така и за околните. Това установи репортерска проверка на „Монитор”.Оказва се, че малка България с едва 7-милионно население е с най-голям брой психиатрични легла в Европа.

У нас те са 4500, което прави 10% от всички легла в лечебните заведения в страната, изчисли д-р Цветеслава Гълъбова, директор на Специализираната болница по психиатрия „Свети Иван Рилски” в Курило. Парадоксът е, че в лечебните заведения те могат да бъдат лекувани до определен период според състоянието си. След изписването им оттам те се връщат у дома си и лекуващите лекари губят контакт с тях до следващия път, когато им ги докарат с линейка, придружена от полицейски автомобил. През деня, когато близките им са на работа,

 не могат да ги наблюдават и следят

 дали приемат медикаментите си и с какво се занимават. Никой не знае в кой момент, като влязат в метрото, тези хора ще решат да бутнат някоя жена под влака например, каза д-р Гълъбова. Докарват ни ги във влошено състояние и започваме терапията отново до следващия път, като в параграф 22, допълни тя. Подобен е случаят с 54-годишния Димитър Черкозов от София с тази разлика, че той не е посягал на чужд човешки живот. В болницата в Курило го познават от години. Той е лежал тук четири пъти. Затова знае всяка процедура и параграф, по който може да бъде вкаран в психиатрия, както и кога трябва да бъде изписан. Човекът е наясно какви лекарства пие, как се приемат и, по думите на лекарите, е един от

най-дисциплинираните пациенти, когато състоянието му не е обострено. При всяко подобрение обаче той е изписван от лечебното заведение. Няма близки, които пряко да го наблюдават и на практика когато е в София, обикаля центъра на столицата от сутрин до вечер. Нощем пък се рови във „Фейсбук”, създава си приятелства там и живее във виртуалния свят. Мъжът се интересува от фотография и е наясно с всяка новост във фотографската техника. 90-годишната му баба, която му е помагала да се справя с всекидневието, е починала неотдавна. Понякога го наглеждат вуйчо му и леля му, синът му въобще не се вясва.  „Състоянието му в момента е овладяно, но след двадесет-тридесет дни вероятно ще го изпишем. Не е ясно как той ще се грижи за себе си и ако се влоши на улицата,

 дали няма да попадне под нечий автомобил 

или да се случи с него някаква беда”, безпокоят се лекарите.„За хора като Черкозов добра възможност е пребиваването в дневни центрове за психични грижи, където през деня ще бъде наблюдаван от медицински лица, ще се знае дали си взима лекарствата, ще го занимават с някаква дейност, ще бъде хранен и най-важното - ще общува с хора и няма да се налага да скита по улиците”, убеден е социалният работник Ивайло Йосифов от болницата в Курило.  Такива дневни центрове в България обаче няма, независимо от препоръките на Европейската комисия и редица други евроструктури. Същевременно през 2001 г. бяха закрити психодиспансерите като нехуманни структури за отношение към болните. Програмата „Национална политика за психично здраве 2004 – 2012 г.” и планът за нейното осъществяване предвиждаше  изграждането на дневни центрове за хора с психични заболявания във всяка община. Към момента обаче няма изграден нито един.Ако това се беше случило, сега щяхме да имаме една европейска психиатрична помощ, посочи д-р Гълъбова. 

Синове и дъщери на съд да си приберат родителите

Паркът на психиатрията е обичайното място за разходки на болните.

Психиатриите съдят безотговорни синове и дъщери да приберат родителите си от болниците, след като вече са ги стабилизирани и не са опасни нито за себе си, нито за обществото, съобщиха лекари от психиатричната помощ. В дванадесетте психични болници преживяват над 300 пациенти повече с престой повече от една година. Това са все хора, които отдавна са за изписване, но никой не ги иска у дома.  В подобна ситуация е 60-годишната Мариела Д., която е в Курило за втори път. Жената, по думите на персонала, е една от най-изпълнителните и сговорчиви обитателки на женското отделение. Тя не досажда никому с претенции, единственото, което иска, е да отиде да нагледа къщата си край столицата. Тя обяснява, че има роднини и те много я „уважават”. По мнението на персонала обаче те не са склонни да си я приберат у дома. 

Клиники гледат убийци с години

 Специализираните болници и отделения по психиатрия отглеждат с години психично болни, които в невменяемо състояние са извършили убийство. При повечето от тях терапията се оказва успешна, лекарите ги докарват до състояние на самоконтрол и себевладеене на емоциите. Те обаче не могат да ги изпишат, защото никой от близките им не иска да ги вземе, а някои от тях въобще нямат роднини, които да ги приютят. Шестима, посегнали на хора, лежат към момента в Курило. Трима от тях са изпълнители на особено нашумели в миналото убийства. Единият от тях е на 33 години и вече девета година е тук, другият е на 56 и от 7 години живее в болницата, защото близките им не ги искат, обясни директорката на психиатрията д-р Цветеслава Гълъбова. По думите й състоянията им са овладяни и при постоянно наблюдение те не са опасни за околните.

Тези пациенти са настанени в Курило по смисъла на член 89, буква „б” от Наказателния кодекс. Изписването, лечението им в домашни условия и амбулаторното им наблюдение са регламентирани в член 89, буква „а” от НК.  За това обаче е нужно съгласието на близките, които обикновено не желаят да ги приемат. Така тези хора са обречени да живеят зад решетъчните прозорци на лечебното заведение до края на живота си. За тях няма създадена никаква структура или тип защитено жилище, в което да бъдат настанени. 

Жълтата книжка и усмирителната риза са измислица

Вицовете за жълтата книжка въобще не са актуални,
защото такива книжки за психично болните пациенти няма и никога не е имало. Картоните за диспансеризация, каквато имаше за тези хора до 2000 година, са били бели, както картоните на засегнатите от всички останали заболявания. Така развенча митът за жълтите книжки директорката на Специализираната болница по психиатрия в Курило д-р Цветомира Гълъбова.
Всъщност той е създаден на базата на вкуса на шизофрениците, които повече от всичко харесват жълтия цвят и ярките му производни като резеда например. В картините на тези от тях, които рисуват, преобладава жълтото. Хората с това психично заболяване харесват ярките цветове и се обличат предимно с тях, като дамите не признават пастелните гримове и лакове, а тези в зашеметяващи краски. Оказва се, че и усмирителните ризи също не съществуват нито в българските, нито в европейските психиатрии. Те са се използвали за кратко след 9 септември 1944 година в България, но след това са отречени като практика заради нехуманното отношение, което чрез тях се създава към болния. Към хората в изострени състояния се използват  успокоителни инжекции.

Това обаче се прави само когато лицето буйства и е опасно за собственото си или това на околните здраве и живот. То се въдворява в болница и с прокурорско решение, когато е извършило престъпление в състояние на невменяемост. 

Всеки 10-и в депресия

Всеки десети пълнолетен у нас е изпадал в депресия поне веднъж в живота си, показва проучване. Тя обаче не е ставала причина за приемането му в болница. Психичните заболявания в България засягат около 20% от населението. Повече от половината от тях не достигат до лечение.

Никой обаче не знае колко точно е броят нито на тези хора, нито на пациентите, които са на лечение, защото у нас няма единен регистър. Предполага се, че хората с шизофрения у нас са около 70 000 души. Те представляват 80 на сто от настанените в психиатрии, каза директорката на болницата в Курило д-р Цветеслава Гълъбова. От тях само 1-2% могат да извършат тежки криминални престъпления, допълни тя.В Европейския съюз 40% от хората са с някакви психични отклонения, а в България над психично болните все още тегне стигма, коментираха психиатри. 

Броят психоболните с регистър наесен

Единен регистър за хората с психични заболявания ще бъде създаден към есента. Той е част от програма на Министерството на здравеопазването, съобщиха оттам. Регистърът ще бъде изграден със средства по Норвежкия механизъм, от който нашата страна ще разполага с около 15 милиона лева за психично и репродуктивно здраве.Част от мерките, които ще се финансират по тази програма, ще бъде и изработването на такъв единен регистър, за който ще бъде създадена междуведомствена работна група, каза неотдавна министърът на здравеопазването д-р Таня Андреева.Като изключително важен и необходим за проследяване на лечението и проведените терапии, както и на тяхната успеваемост за болните, определи необходимостта от такъв регистър националният консултант по психиатрия проф. Вихра Миланова.Според нея обаче данните в него не бива да са достъпни за всички, а да могат да се гледат само от експерти и медици, отговорни за здравето на хората.Според директорката на Специализираната болница по психиатрия в Курило д-р Цветеслава Гълъбова регистърът е необходим и за финансирането на психиатричната помощ като цяло. Сега не е ясно колко точно са хората, засегнати от тази категория заболявания, в каква степен на болестта са, от какво лечение се нуждаят и според това какви средства да бъдат прогнозирани в бюджетите за тяхната терапия. Като пример за полза от въпросния регистър директорката на болницата посочи единния раков регистър. Благодарение на него се знае всяка година колко са новооткритите случаи, как се лекуват диагностицираните, какви средства се изразходват за тях и каква е смъртността. В резултат средствата в онкологията са сравнително най-рационално планирани сред всички останали сектори в българското здравеопазване.