Задължителното изучаване на „Религия – православие” е необходимостСилвия Николова, В. "МОНИТОР"
25 май 2012 г.
- Ваше Високопреосвещенство, стана ли българинът по-духовно извисен през последните години?
- Нашето общество страда от една безбожна интелигенция. Тази безбожна интелигенция смята и говори навсякъде, че църквата трябва да бъде тачена, уважавана, ценена заради нейните заслуги в миналото от времето на Българската екзархия, която е очертавала етническите граници на българския народ. Това не е достатъчно. Ние не желаем да ни сочат като музеен експонат. Българската православна църква не иска да осребрява някакви минали заслуги, но е дразнещо хората, наричащи себе си интелигенция, да твърдят, че ни подкрепят, но в същото време да са далече от Господа. Малцина от тях влизат в храма на света литургия, изповядват се, причестяват се, живеят с Христа. Обикновено те са в черквата, както и повечето българи, на големите празници или мимоходом влизат да запалят свещ, когато имат личен проблем. За мен е особено важно нашият народ да осъзнае, че църквата и православието са решителният шанс в това време на глобализация и присъединяването ни към Европа започва бавно и несигурно да търси своите национални особености. Именно православието и църквата са тези, които ще започнат да извеждат всеки един човек от бездуховността, ще му помогнат да се осъзнае като духовна личност и ценност и да заживее като достоен член на българското общество. Някои казват „Трябва да сме горди, че сме българи”. Ние обаче нямаме право да сме горди от този факт, защото нищо значително не сме направили, тъй като сме се родили българи. Моето разбиране е, че всеки, родил се българин, от една страна, е получил привилегията да се ползва от духовното и културното наследство, оставено от нашите деди, но и да опазва техните постижения. За него те са се трудили векове наред, нерядко са плащали с кръвта си. Едва когато сме запазили това духовно наследство, можем да благодарим смирено на Господа, че ни е дал сили да изпълним своя дълг. Да си роден православен българин е привилегия, защото духовното наследство на православието е огромно и то тепърва ще бъде оценявано от Обединена Европа, която впрочем вече доста се е размекнала от секуларизма и от опитите за създаване на общество от крайно свободни, бих казал безотговорни хора. Важното е всеки един да осъзнае личните си задължение, а също и че постигнатото всъщност му е дадено от Бога. Само върху основата на историята и духовността на нашия народ ние можем да изградим добро бъдеще. Това е начинът, по който ние бихме могли да устояваме на нагоните и промените в целия свят.
- Безспорно агресията и насилието зачестяват, превръщат се в част от всекидневието ни. Църквата обаче някак остава встрани от тези негативни тенденции. Впрочем преди три години тя направи мащабно шествие с искане да се въведе задължително изучаването на предмета „Религия – православие” в българските училища като противодействие на негативните прояви сред подрастващите. Вече не се говори по този въпрос. Отказа ли се църквата от това свое искане?
- Не се е отказала, но е необходимо разбиране и от страна на държавата. Задължителното изучаване на предмета „Религия – православие” в българските училища е един от шансовете за нашето общество, той е необходимост. Един народ, който употребява огромни усилия, за да образова своето поколение, трябва да знае, че нито едно от тези усилия няма да допринесе добър плод, ако се ограничим само с образоването, но не и с цивилизоването на собствените ни нрави. Тази моя теза я показва практиката всекидневно. Срещаме хора, прочели огромно количество книги, но малцина от тях са култивирани. Знанието не се изразява само в това да трупаш познание теоретично, но да потърсиш и откриеш връзката как то може да бъде полезно на обществото и да го приложиш на практика. Изолираното познание без прилагане за благото на ближния остава напусто изразходвани средства за придобиването му. Резултатът е висока образованост – пълна немара на духа. Непрекъснато се говори, че църквата е тази, която трябва да налага морала и да учи народа на ценности, и това е абсолютно вярно. Аз обаче искам, когато ние учим, да се признава и нашето право, че сме институцията, която може да се произнесе по тези морални ценности. Да бъдем само учители по морал съгласно програма, спусната отнякъде, е недопустимо. Когато говорим за криминалната вълна, заливаща нашия народ, трябва да имаме предвид, че тя е в резултат на неверието ни – някои живеят, както си искат, защото се чувстват безнаказани – и тук, на земята, и там, горе. Такъв недъг се преодолява, когато вървим към обща, по-добра цел. Ние обаче нямаме национална доктрина.
- Българската православна църква почита паметта на светите братя Кирил и Методий на 11 май. Независимо че 24-и е обявен за Ден на славянската писменост и култура, духовенството ни го отбелязва повече по задължение, отколкото като празник. Лично Вие как приемате този ден?
- Празнуването на 24 май с шествието, на което излизаме, с децата под строй на улицата към паметника много ми прилича на строените някога пионерчета. Няма го вдъхновението, истинската духовна радост, каквато е имало някога и за която пише още Дядо Вазов. Днес липсва всенародното въодушевление. Направено бе всичко възможно Денят на българската писменост и култура да бъде отделен от църковния ден на светите братя Кирил и Методий, за да бъде забравено, че са били монаси и епископи, че делото им по същество е църковна мисия. Резултатът от нея е, че ние имаме собствена азбука, една уникална култура, преминала през вековете и достигнала до наши дни. Лично аз се дразня от това, че празникът се отделя от църквата, което е огромна грешка.
- Празниците все пак са неразривно свързани с делника. Няма как да не Ви попитам как да говорим за църковност и духовност, а да пропускаме факта, че почти целият ни висш клир се оказа с агентурно минало? Впрочем, досиетата бяха отворени през януари, но до момента Синодът не е излязъл нито с декларация, нито с изявление по този въпрос.
- Отварянето на досиетата e една много тъжна страница от нашия църковен живот. Това е голямата победа на атеистите и на онези, които са вербували нашите архиереи. Сега те празнуват своята победа, след като разклатиха силно вярата в БПЦ и в нейните служители. Да се разглеждат досиетата еднозначно, е невъзможно. В много от случаите митрополитите са били принуждавани да пишат по зададени им въпроси след завръщането им от пътувания в чужбина. Те са сядали пред белия лист като обвиняеми, а сега ги изкарват доносници. Естествено е, че те са се стараели да бъдат, колкото е било възможно, по-внимателни, тъй като техните сведения са били кръстосвани и сверявани с нещата, получавани като сведения отвън. Има обаче и такива, които сами са се предложили на Държавна сигурност, за да бъдат издигнати по-нагоре, а църквата и служението в нея за тях са били на второ място. Затова, заради тези толкова различни случаи, не бива на всички духовници да се слага етикетът „доносници”. Не мога обаче да скрия, че Светият синод все още не може да намери сили да вземе решение всеки един от архиереите да даде адекватен отговор по проблема досие. Хората трябва да знаят, че случилото се в църквата някога се е случвало и във всички останали слоеве на обществото. Натискът е бил повсеместен и тотален.
Визитка:
Тивериополският епископ Тихон (Христо Георгиев Иванов) е роден на 26 май 1945 г. в Щутгарт, Германия. Кръстен е в Руската православна църква там. Майка му е германка, а баща му – българин, оперен певецПрез 1946 г. се завръща с родителите си в БългарияПрез 1965 г. завършва Духовната семинария, а през 1971 г. и Духовната академия (сега Богословски факултет на СУ)Един от основателите на хор „Йоан Кукузел”От 1973 г. до 1975 г. е бил библиотекар в Синода. Властите обаче решават, че заради произхода му е вражески елемент, и го интернират През 1977 г., по силата на Белградската спогодба заминава за Федерална република Германия, където живее майка муТам от 1978 г. до 1981 г. учи и завършва медицинско училище, като получава диплома за фелдшер Веднага след завършването си постъпва в инфекциозното отделение на „Катеринин хоспитал” в Щутгарт, където работи като фелдшерБил е секретар на Западно и Средноевропейският ни митрополит Симеон в Берлин и настоятел на българския храм в Рим, като паралелно с това е и работил в болницатаПенсионирал се е в „Катеринин хоспитал”
