Да се учим на добро от Христос

 

Унищожаваме дадената ни от Бога природа и търсим капка вода на Марс, това е израз на духовен мрак, казва архимандрит Антим

 

Силвия Николова, 24 април 2022 г.

www.clinica.bg

 

Часове ни делят от Светлото Христово Възкресение. Какво остава след него в душите ни, на какво се държат раздорите в света, можем ли да бъдат по-добри и как да постигнем обновление в сърцата си. Това попитахме архимандрит Антим. Той е протосингел на Видинската митрополия.

 

 

 

-        Отец Антим, повечето хора знаят евангелският сюжет на Възкресението Христово. Какво обаче е духовното му измерение?

-        За да осмислим духовното измерение на празника, трябва да разберем защо се наложи Господ Иисус Христос да дойде на земята. Отговорът е в Евангелието, където се казва „Той толкова обикна света, че отдаде Своя Единороден Син та всеки, който вярва в него да не погине, а да има живот вечен”. В началото на творението Бог е сътворовил човека не да живее временно, а вечно на тази земя. След като обаче грехът влиза в човешката природа, идва и първата смърт, която не е естествена – братоубийството. Тогава вече и самият грях превръща Божественото творение и природа, човекът става смъртен точно поради греха. Христос идва на земята, за да върне на човека вечният живот, но вече в Неговото царство, а не тук на този свят, а в Божието царство.

-        Какво трябва да направи човек, за да се издигне на битиното, над греховността, която къде повече, къде по-малко подяжда душите ни?

-        Ако разсъждаваме върху евангелските думи, а именно „Бог толкова обикна света”, то „светът” е събирателен образ на всички хора. Той е обикнал всички, защото човекът е най-съвършеното Негово творение. Щом ги е обикнал, Той е обикнал и всеки един човек поотделно. Щом е обикнал всеки един човек поотделно, Той е обикнал и мен самият. За мен Бог принася в жертва Своя Син. Това означава, че е обикнал мен повече от жертвата, тоест от Сина Си. Ние трябва да се стараем всеки ден в името на тази Божествена любов, да й отговорим и да сме достойни за нея. Изкупителната жертва стана веднъж, но остана завинаги. Свещеното Писание ни напомня много неща в предпазничните дни. Във всяко едно от тях ние трябва добре да се взрем и да вземем поуки от тези Божествени послания.  В евангелските сюжети виждаме смирението на Христос. Виждаме Го слязъл от небето на земята без да парадира със своето божествено достойнство и това, което по право би трябвало да придружава едно такова достойнство  - почит, блясък, тържество, прослава така, както е на небето, където светите ангели непрестанно Го славят и величаят името Му. На земята ние Го виждаме смирен, дошъл да потърси човека, да се доближи до него, защото се е отдалечил от Бога. Виждаме го да влиза в Йерусалим възседнал осле, придружен не от бляскава свита, а от скромната дружина на апостолите. Като Всемогъщ Бог, Иисус Христос е можел да се освободи от страданието, но не Го е направил, страдал е, за да даде пример за покорност пред Бога. По време на молитвата в Гетсиманската градина, а и на Голгота неговото човешко естество се моли да го отмине тази чаша, но казва: да бъде волята на Отца. На кръста извиква „Боже Мой, Боже Мой, защо Си Ме изоставил?” Сякаш не получава отговор и подкрепа. Бог – Отец допуска това, за да почувства Христос чувството на богооставеност, за да може впоследствие никога да не оставя човека.

-        Празниците отминават, поглъщаме купища храна, доволни сме. Какво обаче следва след тях в духовен план?

-        Празниците не се измерват с трапезите. След Възкресението Христово не бива да забавяме изискването на Бог да живеем в духовна за обнова. Не бива да забравяме също, че с идването на Иисус Христос настъпи нова ера за света. Независимо дали хората за вярващи или невярващи, целият свят признава, че с негово идване, идва и времето на Божествената любов и на любовта между човеците. Не бива да забравяме, също така, че Господ дойде да донесе мир на земята. След Възкресението Той казва: „Моят мир ви давам, Моят мир ви оставям. Аз давам не така, както светът дава”. В съвремието и обикновените хора, и политиците, говорим за мир, но на практика се въоръжаваме. Мир няма там, където няма помирение. Помирение няма там, където няма прошка, а тя не е там, където няма любов, а любов няма там, където Бог отсъства. Разбирането за мир винаги е свързано с Бога. Виждаме колко духовен труд изисква неговото постигане.

-        В последните години преживяваме тежки ситуации – най-напред пандемията, сега войната в Украйна. Как да си обясним честотата на тези катаклизми?

-        Не искам да звуча апокалиптично, но за всичко това е казано в Евангелието, че ще има боеве, войни, раздори между хората. любовта у мнозина ще изстине, а беззаконието ще се умножи. Човекът ще се отдалечи от човека. За всичко това има бележи в Свещеното Писание. Христос казва: „Небе и земя ще премине, но думите няма да преминат”. Ако хората повече се стараят да вникнат в откровенията, ще си дадат отговор за много неща – и за болестите, и за неспокойните дни, и за природните катаклизми. Казано е „Земята из основи ще се разклати”.

-        Кой е виновен в случая?

-        Малко или много, самите ние. Когато човек се отдалечава от Бога, Бог не му се натрапва. Потъпкваме ли Божествените закони и законите на Божествената природа, сътворена от Него в идеално съвършенство и хармония, когато разстройваме всичко това, не можем да очакваме всичко да ни е наред. Дори само разрушаването и повреждането на природата говорят за духовния мрак, настъпил у някои хора. При положение, че имаме дадени ни от Него богатства, човек иска да надхвърли ебе си – търси вода на Марс, следи от мъгла или от какво ли не на други планети. Погледнато от духовна гледна точка, това е унизително за човешкия разум, с който Бог ни е създал, давайки ни и всичко необходимо за един добър живот тук, на земята. Харчат се милиарди долари за проучване на безжизнени планети и в същото време се унищожава, пряко или косвено, дарената ни природа. Тези средства могат да се вложат не само във възстановяването й, но и да бъдат подпомогнати бедстващи хора по света, които заради бедността си понякога увреждат гората, например. Вместо това, се търси капка вода и влага на Марс. Това говори за размера на духовния мрак, заел съзнанието на някои хора.

-        Толкова безнадеждна ли е ситуацията, какво може да се направи?

-        От години Българската православна църква настоява за по-ангажираното изучаване на религия в училищата още от демократичните преобразувания, та чак досега. С всяко ново правителство поставяне това искане, защото в училищата трябва да се изучава предмет, който да направи от децата добри хора. Факт е,че един ученик може да е пълен отличник, но да е дължи лошо, дори да нарани и дори да убие свой съученик – неща, които вече са се случвали и се случват. Църквата не се е отказала от своята идея. Нещо повече, според законодателството предметът религия в училищата е допустим, той е дори в списъка на задължително  избираемите, но училищните ръководства не го предлагат и слагат допълнителни часове по чужди езици или математика. Прагматичното пак изпревари духовното.  

-        Църквата вече се събуди и за социален живот. Какво се прави във Вашата, Видинска епархия, а и като цяло?

-        Има много енорийски свещеници, които са организирали много добре енорийския живот с добра социална дейност. В цялата страна, в много градове и села, вече има църковни социални кухни, неделни училища, катехизаторски курсове за възрастни. В митрополитския храм „Свети Николай” във Видин имаме целоседмична кухня, която дава храна на несъстоятелни хора. Финансира се както с църковни средства, така и от дарители. В един от храмовете в Берковица също функционира кухня за социално слаби и на редица други места в епархията. Вече се работи активно и с деца не само в неделните училища. Преди време монахините от Клисурския манастир работеха с деца от социални домове. Тази инициатива вече не се прави, тъй като тези домове вече не съществуват. В Лопушанския манастир вече пет години се правят детски лагери през ваканциите – по две смени за момичета и по две смени за момчета. Проблем е, че имаме недостиг на духовници, но с Божията помощ се надяваме да попълваме дефицита. Важното е да обърнем сърцата си към Господ, да не Го огорчаване с греховете си и живеем като достойни християни. Пожелавам на всички читатели на clinica да са здрави физически и духовно, да посрещнат с радост и чистота в душите си светлото Христово Възкресение.

 

С мотив да си полезен на другите

 

16-годишният ученик от САЩ Стефан Радойчев стана доброволец в реанимацията на МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов” във Велико Търново

 

 Силвия Николова, 22.07.2022 г.

www.clinica.bg

„Мотивът да си полезен на другите – това е, което води обществото напред. Развива го, съхранява моралът в него, давайки пример на останалите да не изостават, а да те настигат в добрите дела." Това съждение звучи, като изречено от устата на възрастен мъдрец. До него обаче е стигнал един 16-годишен ученик – наш сънародник в САЩ, който вместо да отиде на море с приятели избра да стане доброволец в МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов" – Велико Търново.

Стефан Радойков вече две седмици работи като санитар в най-натовареното отделение на болницата ОАРИЛ, популярно като „реанимацията". И, както сам твърди, не съжалява нито за миг, че е избрал да прекара така лятото.

Една кратка, все още, биография

Действително, един 16-годишен тийнейджър, няма научни звания, титли, професия. Може обаче да има добър опит как да подрежда делниците си, как да планира всекидневието, че дори седмиците и месеца напред, за да няма нито пропусната в безсмислие минута. Както сам казва, на това се е научил още от малък.

Стефан Радойков е учил в Американският колеж във Велико Търново, откъдето е родом. За разлика от повечето момчета, които мечтаят да станат футболни звезди, например, той от малък се е насочил към естествените науки. Като десетина годишен вече знаел, че иска да стане лекар, макар и в семейството му да няма доктори.

„Майка ми е счетоводителка. Баща ми е шофьор, разделили са се, когато съм бил малък, нямам спомени. Баба ми обаче е работила като медицинска сестра преди да се пенсионира. Като малък тя ме гледаше и, като всяка баба ми разказваше разни неща. Вместо приказки, често пъти баба ми разказваше интересни случаи от практиката й в болницата. Учеше ме как се дезинфекцират рани, как се поставят превръзки – все практични неща. Със сигурност от нея ми е дошъл и интересът към медицината".

Да се пребориш за стипендия с отличен

Стефан Радойчев учи в реномирано частно гимназиално училище с пансион в САЩ от една година. Когато заминал, бил едва на 15 години – сам, без познати в градчето Бенсборг, на 30 минути път от Филаделфия, нито в която и да било друга точка зад океана. „Това е скъпо училище, за което майка ми няма възможност да плаща. Затова аз кандидатствах и спечелих стипендия с отличен успех. По този начин в него се учат и много други момчета и момичета от семейства със скромни възможности, но има и такива от много богати семейства. Независимо от произхода, всички имат еднакви отговорности и задължения. Заради мама и татко никой не прави компромис с теб, ако изоставаш в учението, безотговорен си или не си даваш сметка, че основното ти задължение е да учиш", казва Стефан. От дистанцията на едногодишното си отсъствие от България, той недоумява, кака така много млади хора стоят по цял ден в кафенетата из града, шляят се и не се занимават с нищо. Някой от връстниците му и съученици във Велико Търново дори не приели за сериозно намерението му да отиде доброволец в болницата. Дори, когато вече им казал, че са го одобрили и то за реанимацията, те не хващали вяра. „Някои направо ми казваха да се откажа, чудеха се, как така съм във ваканция и ще ходя да работя", разказва Стефан. Пред да започне работа в болницата и там го питали сигурен ли е, че иска да работи.

„Успехът зависи от самия теб и никой друг"

Тази своя мисъл изрича с категорична убеденост 16-годишният доброволец. Той е планирал да работи в МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов" до края на месец август. В болницата е всеки делничен ден от 8.00 часа до следобяд. Графикът му е натоварен, защото след доброволчеството го очакват уроци и плуване.

Да издържа на такъв наситен ритъм се е научил още в България, Америка го е научила как по-рационално да си разпределя времето. „Беше много изненадващо за мен, когато пристигнах в училище, хората са с различен произход, но всеки е уникален сам по себе си и това въобще не е заради произхода. За да успявам, се научих да ставам в 05.00 часа, да отивам на плуване, после закуска и училище. След кратка почивка на обяд, отново занимания в следобедните часове, четене в библиотеката, споделяне на различни активности, разказва за всекидневието си зад океана младият ни сънародник. Там открих много нови за мен неща. Усетих по друг начин вкуса на музиката, на поезията. Участвам в сбирки по поезия, където разглеждаме различни творби, коментираме ги. Изключително интересно е", допълва той. И макар в мерената реч да открива много ново, да се възторгва от нея, Стефан не е изкусен да замени естествените науки с нея. „Първоначално, като дете, смятах да стана лекар. Там, в САЩ обаче установих, че мога да бъда свързан с медицината и без да съм лекар. Съществуват редица професии и специалности, каквито все още няма в България. Затова започнах да изучавам допълнително и роботика. Активно уча биология, химия, математика, информатика. Учебната система на училището го позволява. Още от първата година там се записваш да учиш предмети, които биха ти помогнали да кандидатстваш по съответната специалност впоследствие в университета. Така аз избрах естествените науки", разказва за особеностите на тамошната образователна система Стефан. Намерението си професионално да е вързан с медицината той разказал и по време на първата си среща с директора на МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов" – д-р Красимир Попов.

Да те посрещнат в болницата като свой

Точно така го приемат, като цяло работещите в лечебното заведение. Стефан ги е пленил не само с желанието си да бъде доброволец, но и с прецизността и отговорността си – неща, с които не могат да се похвалят и някои хора над негова възраст.

,,Момчето е много всеотдайно. Горд съм, че неговият път, на работещ в болница, започна от тук. Желая му успех!", коментира директорът д-р Красимир Попов. От своя страна Стефан споделя, че първата седмица в лечебното заведение е минала като един дъх. „Благодаря на д-р Попов за дадената ми възможност, както и на всички лекари и медицински персонал, които търпеливо ми обясняват и дават насоки при изпълнение на ангажиментите ми", казва доброволецът и не крие, че работата в реанимацията е колкото интересна, толкова и напрегната с отговорността, която задължително трябва да влиза човек там. „Лекарите и медицинските сестри ми показаха какво трябва да правя, като санитар, обясниха ми особеностите. Старая се да съм им от полза. Има обаче моменти при особено тежки случаи, в които разбирам, колко съм бил напрегнат, едва когато работата е вършена и седна на диванчето в стаята за почивка", признава Стефан Радойчев.

Като страхотен младеж, с който може да се гордее всяка майка. Така началникът на ОАРИЛ д-р Сибила Маринова определи 16-годишният доброволец Стефан. „Изключително мотивиран, прецизен и отговорен. При нас му харесва много, а ние сме доволни, защото наистина много ни помага", коментира д-р Маринова и изрази надежда той да повлече крак, да дойдат и други млади хора доброволци в болницата. В последните години, освен Стефан Радойчев, са идвали да помагат и тийнейджъри от Младежкият Червен кръст във Велико Търново, както и техни връстници от Горна Оряховица.

Да се бориш за всеки един живот

 Водещият онколог проф. Иван Черноземски навършва 90 години днес, на 17 февруари, празнува в тесен семеен кръг

Силвия Николова, silnikol@gmail.com

публикувано във www.clinica.bg   ,17.02.2023 г.

---

Водещият онколог, спасил хиляди от коварната болест, проф. Иван Черноземски навършва днес 90 години. Едва ли има човек, в България който да не е чувал името му и да не го свързва с онзи изчезващ вид в нашето общество, този на хората, които имат ум, душа и съвест, на джентълмените. 

Биографично за него

Проф. Иван Черноземски е роден на 17 февруари 1933 г. в София. Завършил е Висшия медицински институт в столицата, както преди години се наричаше Медицинския университет. От 1984 г. е професор.

Бил е директор на Националния онкологичен център (1987-89 и 1995-2000) сега Специалидирана болница за активно лечение на онкологични заболявания, министър на здравеопазването в правителството на Димитър Попов (1990-1991), член на съвета на директорите на НСБАЛО (2000). Национален консултант е по онкология в периода 2000-2006 и експерт към Световната здравна организация. От 2003 до 2006 г. е основател и председател на Българската асоциация по клинични проучвания. От 2006 г. е председател на настоятелството на Международната изследователска фондация „Хасуми". Почетен и пожизнен председател е на Българската национална асоциация по онкология, Европейската асоциация за изследване на рака и Европейското дружество по мутагенеза. С научните си статии в авторитетни медицински издания е познат не само у нас, но и по света.

Благословията на бащата

Проф. Иван Черноземсски произхода от два рода с много дълбоки корени. Дядо му – Иван Черноземски от Карлово отива в Пловдив, за да учи гимназия. По онова време гимназиалното образование е било авторитетно. Живеел много бедно, скромно и често пестял от храна, за да си купи някоя и друга книга. За да се издържа, свирел на цигулка в Кооперативния театър. Бил жаден да опознае света. И точно, както сега младите българи заминават зад граница да учат или да правят кариера, така и той натоварил бедната си покъщнина и пристигнал в София. Тук впоследствие със сина си Никола – бащата на проф. Черноземски, вдигнали своя къща в квартал „Лозенец", онези години място в края на столицата, откъдето започвали лозята. Често професорът се шегува, че точно мобилността, така присъща за неговия баща и дядо, са му отворили хоризонта и самият той да не се спира пред границите - нито физически, нито в науката. Нещо повече, работел за двама, и така успял да изучи сина си Никола, който завършил химия в Софийския университет и на свой ред създал семейство. Младият Иван – неговият син се оказал човек с подчертани изяви в хуманитарните науки. Много искал да следва театрознание, бил дори приет,но се разболява. Една година пропуска обучението. През това време си мислел: „Ето, аз ще завършва театрознание, но тези хора, които ме лекуваха и лекуват, да не би да са по-малко достойни?" Споделил размислите си със своя баща, а той на свой ред му дал съвет. „Иване, има две науки, с които човек никога няма да остане на улицата – медицината и инженерството", казал му той вместо благословия. Така, вместо днес да говорим за театроведа Иван Черноземски, говорим за изтъкнатия онколог проф. Иван Черноземски.

Да се хвърлиш сам в трудното

През 50-те години действа системата на разпределенията след завършване на висше образование. Всеки млад специалист задължително трябва да работи в продължение на три години там, където го изпрати държавата. Целта е в страната да не се чувства недостиг на лекари, инженери, учители и всякакви други висшисти. Съпругата му по онова време, която е и негова състудентка, е изпратена във Врачанско. Той отива там с нея, макар и като отличник да може да избере, къде да изкара трите години разпределение. Междувременно започва да чете за аспирантура и спечелва място в тогавашния Институт по онкология. Разпределението му отпада, връща се в София и се захваща с науката. Синът му Николай си помня с умиление за онези години, в които наричат баща си „началника на мишките", защото продължително време прекарвал във вивариума на тавана на института. „Все залагаше някакви опити. Колкото и странно да е, но най-уютната миризма за мен, като дете, беше тази на карбол. Усещах я, когато се гушнех в баща ми и майка ми. Тя ми създаваше усещането, че сме заедно, че съм защитен, че се обичаме", спомня си с вълнение Черноземски – младши. След защитата на кандидатската дисертация проф. Иван Черноземски спечелва стипендия в Холандия, впоследствие и друга в Лондон, където е с цялото си семейство. Там, в началото на 70-те години формулират с тамошния си шеф Джери Уоруик т. нар. клетъчен цикъл при чернодробния рак. И досега той смята това за свое доста сериозно достижение, тъй като черният дроб е единственият регенериращ орган в човешкото тяло.

Да пафкаш, колкото за авторитет

Другото авторитетно изследване, с което проф. Иван Черноземски се гордее и до днес, е това за тютюневия дим като причинител за рак при мишки. Дали преди или след резултатите от него никой вече не помни, но той става върл отрицател на пушенето. Хората, които го познават, а и тези, които не чак толкова, помнят участията му в активните години от неговия обществен живот в кампании срещу тютюнопушенето. Тази тема го вълнува и днес. Случвало се е някой в компания да го закачи, че авторитетът изисква хубава пура или лула. И макар да е противник на пушенето, никога не отказвал а сина си Николай да му донесе кутия хубави цигари от командировка в чужбина. „Случвало се е дори и той да запали, но той не умееше да пуши. То беше едно пуфкане, изкарва само дима, но пък държи цигарата така сякаш, цял живот само това е правил", разказва синът му. Пак така, за авторитет, пробвал по някое време да си натъпква и лула, но и с нея ефектът от пушенето бил пафкане. Така, след някои и друг опит и солидно количество майтапи, проф. Иван Черноземски напълно се отказал да влиза в ролята на пушач. „Това, което съм видял, като причина от цигарите, е неописуемо. Не мога да го преглътна и не искал никой да го вижда. Това поне е нещо, което човек може да спре и да си осигури здраве. Спрете и толкова!", каза и досега проф. Иван Черноземски в навечерието на своята 90-та годишнина.

Как се впечатлява японец

Всеки би повдигнал невярващо рамене. Оказва се обаче, че е възможно и то не с любезни усмивки, разходки из красиви кътчета на България и отрупани трапези, а със стройна реч, обясняваща точно и ясно какви са възможностите на българската онкология и с какво лично човек може да даде своя принос в дадено начинание. Точно така, съвсем в своя стил, постъпилпроф. Иван Черноземски при срещата си с японеца Кеничиро Хасуми. Д-р Хасуми залага на своя метод за терапия на рака чрез имуностимулация на организма. В онези години, 2004-2009, посланик в Япония е акад. Благовест Сендов. По същото време японецът обмисля създаването на фондация в Европа и последваща научно-изследователска работа на Стария континент. При среща с него посланикътзаявява, че това може да се случи в България. Д-р Хасуми не му обещал нищо, но му казал да покани двама български учени, с които да се срещне. Единият от тях бил проф. Иван Черноземски, който и спечелил доверието му. Така, през 2006 г. била създадена Международна изследователска фондация Хасуми-България, председател на чието настоятелство и до днес е проф. Иван Черноземски.

Участта да си тук и сега

За проф. Иван Черноземски да си роден, да живееш, да работиш и се развиваш в България е и благословение, и до известна степен прокоба. Дори в най-тежки моменти той намира сили да окуражава и близките, и студентите си, които не пропускат да го потърсят не само, за да споделят успехите си, но и да се оплачат, съвсем по нашенски. „В нашия народ има нещо здраво, дръжте те!", подкрепя ги той. Като наблюдава политическото фиаското в последните години и несгодите, с които все се сблъскват онкологично болните, не крие болката си. „Добре, че не съм ръководител сега", казва той. И макар, е самият той не излиза много от вкъщи, следи новините, най-вече по радиото, и е запознат с всичко, което преживяват хората навън. Често пъти, гледайки Витоша от своя прозореца, си спомня времето, когато беше министър на здравеопазването, през 1990 и 1991 година. За онова време, в което нямаше лекарства, а за основни храни, за които се чакаше с часове на опашка, си спомнят тревогите му не само неговите близки, но и мнозина българи.

Борбата за пациента не само в болницата

И досега се помни призива на проф. Иван Черноемски от екрана на БНТ, в който той се обърна към близките на болните и към самите болни. Той ги призова да не изхвърлят остатъците от лекарства. Да не ги държат в шкафчета и чекмеджета, а да ги дават на болни, които дори да имат пари, няма откъде да си ги купят. „В онези години медикаментите, не само за онкологичните заболявания, но и за редица други, се внасяха от чужбина по т. нар. „второ направление", тоест плащаха се с валута. И тъй като хазната нямаше достатъчно долари и марки, нямаше почти нищо. В същото време имаше мораториум върху дълга. Изход отникъде. Татко беше сломен. Затова и призова хората да споделят остатъците от лекарства", разказва неговият син Николай Черноземски. Самият той, когато видял баща си на малкия екран, искрено се разтревожил за него. Безпокойството, отчаянието се виждало отчетливо на лицето и в жестовете му дори от тези, които не го познавали. „След това излизане по телевизията гледаше да се усамотява, доколкото беше възможно. Беше му много тежко. Преживяваше дефицита заради своите и хилядите други болни, които не познаваше, но на които никой не можеше да помогне без лекарства", казва още Черноземски – младши. Един ден, вече не можел да търпи, нахлул в кабинета на тогавашния финансов министър Белчо Белчев и директно му заявил, че иска да се отпусне някаква валута за внос за медикаменти по второ направление, както и за купуване на фолио за запечатване на кофичките за кисело мляко, без които то не можело да бъде пуснато в търговската мрежа. Авторитетът му извоювал победа. Дни след това министър Белчев действително разпоредил отпускането на пари по „второ направление". Мнозина са били свидетели и как лично той е търсил дефицитни лекарства за раковоболни, които дори не познава. Сега вече, в навечерието на своя 90-т рожден ден проф. Иван Черноземски няма тези грижи, но съпреживява несгодите в България. Синът му Николай и близките му се надява, макар и с много тесен семеен кръг, да го откъснат от тъжните мисли тази вечер, на 17 февруари, за която са му поръчали любимата му торта.

 Едно продължително прекъсване на публикуването на мои текстове тук. Причината - мързел. За това време един вестник  - "МОНИТОР" , в който работех в продължение на 12 години,  до 30 юни 2020 г., вече го няма. Голяма част от архива в Е-вариант в сайта "МОНИТОР" е изгубен. Остана печатният вариант на вестника, вече е само в библиотеките. С това изгубих и моите текстове. Затова, вече като журналист в сайта www.clinica.bg  , в който работя от 1 юли 2020 г., възобновявам публикуването тук на мои по-големи текстове.