Може ли да пости стръвницата?

Постът, казват е велико нещо - очиства душата, смирява гордостта, не позволява на тялото и ума да искат прекомерно много, да желаят повече от това, което им е потребно, за да живеят достойно. Постът, казват някои мои познати, е голяма работа и заради това, че като намалиш храната, и току вземеш, че поотслабнеш. Дали това е така, може да каже някой, който вече е отслабнал по време на пост. Но по-ще ми е приятно този някой да не ми казва, че е влязъл в холивудските съотношения с някои форми на тялото си, а да забележа онази мекота в характера му, която доставя радостта от общуването с незлобливо същество.
Лично аз, не се наемам да давам акъл, какво нещо е постът. Казали са го далече по-мъдри и благочестиви хора от мене.
Умеем ли да постим? Как постим? Достатъчно ли е да ограничим само някои видове храни по време на поста? Можем ли да ограничим обидите, оскърбленията, сприхавостта? Да ограничим дори осъжданията на ум и прекомерните пожелания за неща, които не са ни от насъщна потребност?
Ако не можем да си отговорим поне на половината от горните въпроси, нещо в разбирането ни за говеенето (другото название на поста), не е в християнските норми. И стигаме неизбежно до въпроса каква е ползата от поста за мечката стръвница, ако стъпче нарочно цял мравуняк, та макар и да не е хапнала човешка мръвка четиридесет дни?!
От същите мъдри и благочестиви хора, наричани още свети отци, знам, че добрата постъпка, независимо колко малка на пръв поглед е тя, е несъразмерно по-велика от всички останали "подвизи" - така явни за околните, особено, когато седнем на маса във великопостния период.
Затова, без да ви отекчавам повече с мъдруванията си на тема пост, ви предлагам две четива - едното е на архимандрит Йоан Крестянкин (11 април 1910 - 5 февруари 2006), другото мой репортаж за приложеното на дело малко добро.

Леки и спасителни пости на всички, които са се решили на тях!

Слово за малките добрини

Архимандрит Йоан Крестянкин

Мнозина смятат, че да живееш според вярата и да изпълняваш Божията воля е трудно. В действителност е много лесно. Нужно е само да обърнеш внимание на дреболиите, на незначителните неща и да се стараеш да не съгрешаваш в малкото. Това е най-лесният и прост начин да навлезеш в духовния свят и се приближиш към Бога.
Обикновено човек мисли, че Творецът изисква от него значими дела, пълна самоотверженост, всецяло унищожаване на самоличността му. Така се плаши от подобни мисли, че се бои да пристъпи към Бога, крие се от Него като съгрешилия Адам и дори не вниква в Божието слово. Мисли си: "Така или иначе не мога нищо на направя за Бога и за душата си, по-добре да стоя настрани от духовния свят, да не мисля за вечния живот, за Бога, да си живея както си зная."
В началото на религиозния живот съществува някаква своеобразна "хипноза от великите дела" - "ще направя или нещо велико или нищо". И не прави нищо нито за Бога, нито за душата си. Удивително е, че колкото повече човек е отдаден на простичкия начин на живот, толкова повече се стреми да бъде честен, чист, предан на Бога и в най-малкото. А всеки, който иска да се доближи до Царството Божие, трябва да се стреми да придобие правилно отношение към простичките неща.
"Да се приближи" - ето тук е трудността на религиозния път. Обикновено на човек му се иска да влезе в Царството Божие неочаквано и за самия него, магически, като по чудо, или някак по право, чрез някакъв подвиг. Но нито едното, нито другото е истинско откриване на духовния свят. Човек не достига до Бога магически-чудесно, оставайки на земята чужд на стремежа към Царството Божие, не може да откупи съкровището на Царството Божие с някакви външни постъпки. Делата са нужни, за да привикне човек към висшия живот, към светлата воля, към желанието за добро, към справедливото и чисто сърце, към нелицемерната любов. Именно чрез малките ежедневни постъпки всичко това може да се вкорени неусетно в човека.
Малките добрини - те са така нужни за човешката личност, както водата за цветето. Половин чаша е достатъчна, за да се възвърне към живота. Когато човек е гладен или е гладувал доста време, не е нужно да изяде цяла торба хляб, за да се засити. На организма са достатъчни няколко филийки.
Животът сам дава удивителни примери за важността на малките неща. Искам да ви обърна специално внимание на малките и лесни за изпълнение неща, които същевременно са изключително важни. "Който напои едного от тия малки само с чаша студена вода в име на ученик, истина ви казвам, няма да изгуби наградата си" (Мат. 10:42). От тези думи на Господ ясно личи от каква важност са малките добри дела. Чаша вода - това не е никак много. По времето на Спасителя Палестина не е била пустиня, както в наши дни, а цветуща плодородна страна, затова и чаша вода не била кой знае колко ценно нещо, но не била и без значение във време, когато хората пътешествали предимно пеша. Но като говори за значението на малките неща, Господ не се ограничава с упоменаването на чашата вода, а добавя, че тя трябва да се даде "в име на ученик". Това е важна подробност и трябва да й се обърне специално внимание.
Най-добри са делата, извършени в името на Христа, в името Господне. "Благословен Идещият - във всякакъв смисъл - в име Господне" (Мат. 23:37-39). Духът и името Христово придават вечна ценност и на най-малките неща. И обикновената човешка жертвена любов, която е отблясък от Христовата, прави значими и драгоценни всяка дума, всеки жест, всяка сълза, всяка усмивка, всеки поглед. И ето, Господ казва, че малкото добро дело дори да не е направено в Негово име, а в името на Негов ученик, пак има огромна ценност във вечността. "В име на ученик" - това е пределът на свързаност с Неговия дух, Неговото дело, Неговия живот...
Забележете, че постъпките ни често са егоистични, користни. Господ ни обръща внимание върху това, като ни съветва да каним в дома си не онези, които на свой ред ще ни поканят на трапезата си, а да каним хората, които се нуждаят от помощ, подкрепа, утеха. Гостуванията ни често се превръщат в разсадник на тщеславие, злословия и суета. Съвсем друго е добрата дружеска беседа, човешкото общение - това е благословено, това укрепва душата, прави я по-устойчива в доброто и истината. Но светското, неискрено, притворно общуване е болест за човечеството и смъртна заплаха за цивилизацията ни.
Във всяко човешко общуване непременно трябва да присъства и добрият Христов дух, явно или скришом. И това скрито присъствие на Божия дух в простите и хубави човешки отношения е тази атмосфера на "ученичество", за която говори Господ. "В име на ученик" - това е първото стъпало от общуване между хората в името на Самия Господ Иисус Христос...
Мнозина, макар и да не познават Господ и дивното общение в Негово име, вече имат помежду си безкористно чисто човешко общение, което ги приближава към духа Христов. Мнозина могат да стоят на тази степен на доброта, за която Господ говори като за "подаване на чаша вода" само в името на ученика. Можем да кажем - всички. Добре е да приемаме тези Христови думи буквално и да се стремим да помагаме на всеки човек. Нито миг подобно общение няма да бъде забравено от Бога, както "нито едно врабче не е забравено от Бога" (Лука 12:6).Ако хората бяха мъдри, щяха да се стремят към малкото и лесно изпълнимото и чрез него биха получили вечно съкровище. Великото в спасението на хората е в това, че те могат да се присадят към ствола на вечното дърво на живота и чрез най-малката дръжчица - добрата постъпка.Към дивата ябълка не е нужно да се присажда цял ствол, за да се облагороди. Достатъчно е да се вземе малък калем и да се прикрепи към един от клоните на дивото дърво. Така и за да се замеси корито с тесто не е нужен цял калъп мая. Достатъчно е съвсем малко, за да бухне цялото тесто. Същото е и с доброто: и най-малкият жест може да бъде от огромно значение. Затова не бива да се пренебрегва малкото добро и да се твърди: "не мога да направя света по-добър, затова няма и да се старая".Фактът, че и най-малкият жест е полезен за човека, неоспоримо доказва, че и най-малкото зло е в състояние да му навреди много. Ако например прашинка попадне в окото - окото нищо не вижда, даже зрението на другото око е затруднено в това време. Малкото зло, ако попадне в душата като прашинка в окото, извежда веднага човека от потока на живота. Да извадиш прашинка от телесното или душевното око е дребна работа, но е толкова необходима!
Наистина малките добрини са по-нужни на света от великите дела. Без великото хората си могат, но без малкото - не. Човечеството ще загине от недостиг не на велики дела, а от недостиг на малки добрини. Великото дело е само покрив, а стените се иззиждат от тухлите на малките добрини. И така, Творецът е предоставил на човека да върши малките, но така необходими добрини, а за Себе Си оставил великите. И чрез онзи, който върши малките добрини, Сам Господ твори великото. Нашето "малко" Сам Творецът прави велико, защото нашият Господ всичко е сътворил от нищото, колко повече от малкото може да сътвори нещо голямо. И най-малкото движение нагоре е от значение. Всяка добрина, и най-нищожната, е усилие срещу човешкия застой. За този застой Спасителят говори в една съвсем кратка притча: "Никой откак пие старо вино, не ще поиска веднага ново; понеже казва: старото е по-добро."Всеки човек е привързан към обичайното и привичното. Ако човек е привикнал към злото, го счита за нещо нормално, естествено състояние, а доброто му изглежда някак неестествено, притесняващо, непосилно за него. Докато, ако човек е привикнал към доброто, той вече го върши не защото така трябва, а защото не може да не го прави, така както човек не може да не диша, а птицата - да не лети. Добрият човек укрепва и утешава най-напред самия себе си. И това съвсем не е егоистично, както твърдят някои; то е естествен резултат от безкористното добро, което носи висша духовна радост на всеки, който го извършва. Истинското добро винаги дълбоко и чисто утешава онзи, който съединява с него душата си. Та може ли да не се радваш, когато излизаш от мрачното подземие към слънцето и благоуханните цветни поля! Не бива да се обвинява човекът: "Ти си егоист, ти изпитваш удоволствие от добротата си". Не, това е единствената неегоистична радост - радостта от доброто, радостта на Царството Божие. И в тази радост човек ще се спаси от злото и ще живее вечно в Бога.За човека, който не е изпитал удоволствието от направеното добро, то му се струва никому ненужно мъчение...Има едно състояние на измамен покой, от който човек много трудно може да излезе. Както за детето е трудно да излезе от утробата на майката, така за егоиста, зает със своите жалки чувства и мисли, насочени единствено към стремежа да извлече някаква полза за себе си, е непосилно да прояви искрена загриженост за друг, напълно чужд за него човек. Ето това убеждение, че старото, познатото и обичайното състояние винаги е за предпочитане пред новото, неизвестното, е присъщо за всеки непросветлен от вярата човек. Само онези, които са започнали да възрастват духовно, които са стъпили на пътя на стремежа и жаждата за Христова правда и духовна нищета, престават да жалеят за своя комфорт. Човек трудно се откъсва от привичното. По този начин вероятно се пази от нападките на злото. Здраво затъналите в блатото нозе може и да не му позволяват да се хвърли в бездната надолу с главата, но му пречат и да се изкачи на планината на преображението или поне да излезе на твърда земя и да послуша Словото Божие...Но чрез малките, леки, най-лесно изпълними добрини човек привиква към доброто и започва да му служи не насила, а от сърце, искрено и така все повече и повече навлиза в атмосферата на доброто, пуска корените на своя живот в новата почва. Корените на човешкия живот лесно се приспособяват към тази почва и много скоро вече не могат да живеят без нея... Ето така се спасява човек: от малкото произлиза великото. "Верният в малкото" се оказва верен и в голямото.
Ето защо възхвалявам не доброто, а неговата незначителност, неговата "малкост". И не само не ви упреквам, че се занимавате само с дреболии и не сте способни на голяма саможертва, а напротив, умолявам ви: не мислете за велики саможертви и в никакъв случай не пренебрегвайте дреболиите. Моля, ако желаете, изпадайте в неописуема ярост при особени случаи, но не се гневете "на брата си без причина" (Мат. 5:22). Оставете настрана всякакви разсъждения за това, редно ли е или нередно да се избиват милиони хора - жени, деца, старци; опитайте да проявите своето нравствено чувство в малкото: не убивайте личността на своя ближен нито с дума, нито с намек, нито с жест.Да се въздържиш от зло, също е добро... И така, в малкото, в лесното, незабелязано и неусетно ще извършиш много. Трудно е да станеш нощем за молитва. Но сутрин, ако не успеете вкъщи, то докато пътувате към работата и мисълта ви е свободна, можете да си кажете наум "Отче наш", и нека всяка дума от тази кратка молитва да отекне в сърцето ви. А нощем, като се прекръстите, с цялото си сърце се предайте в ръцете на Небесния Отец... Това е съвсем лесно...И подавайте, подавайте вода на всеки, който е жаден, подавайте чаша напълнена със съпричастност на всеки човек, който се нуждае от нея. От тази вода текат цели реки, не бойте се, няма да оскъдеете, раздайте на всеки по чаша от нея. Малки дела, възпявам ви в химни. Хора, обграждайте се с малки дела, опасвайте се с малките, простички, леки, добри чувства, мисли, думи и дела, които нищо не ви струват. Нека оставим голямото и трудното, то е за онези, които го обичат, а за нас, които все още не сме обикнали голямото, Господ по Своята милост е излял обилно, подобно на водата и въздуха, малката любов.

Когато ситият повярва на гладния

Църковна кухня храни бедни и болни

Силвия Николова
В-к "Дума", 4 декември 2007 г.

Ако човек не знае, че точно този ден не е голям църковен празник, като нищо ще си рече, че народът в храма чака търпеливо след литургията за освещаване на традиционния курбан. На разнебитените столове, сякаш оцелели от ковчега на праотеца Ной, и точно толкова "младите" и "удобни" пейки край стените, са насядали особени представители на човешкия вид. От онези, които виждаме сутрин да ровят в контейнерите за смет, а вечер да изчакват край вратата на закусвалните и дискретно, докарвайки на вид разсеяност от типа "Аз не съм такъв, играя само роля", да се примъкват до остатъка в чинията на напусналия клиент преди чистачката да я е отнесла.
Някои от тях са облечени в мръсни дрипи, косите им са сплъстени, а от цялата им външност лъха нещо сякаш предвечно. Видът на изначалния човек, но невчесания и сякаш незавършен индивид, захвърлен след набързо прекратен спор между креационистите и дарвинистите за това кой го е създал - Бог ли или се е пръкнал след усърдно еволюционно бълбукане на бульона на Опарин. Този така сложен въпрос обаче, вижда се, по нищо не смущава облечените в дрипи. Дрипите им пък не смущават другите - спретнатите и чистички, но бедно облечени в N-та употреба палта, якета и каквото дал Господ, бабички и старци. Не се смущават и неколцината, има няма десетина, по-млади от тях представители и на двата пола, навлечени в камуфлажни облекла. Впрочем последните са с онзи специфичен израз на лицата, указващ само едно, че някой им е надянал маската на неосъзната радост още от самото им раждане.
И едните, и вторите, и третите чакат търпеливо нещо или някого в храма. Дошлите по-рано, още в 9 часа, са успели да заемат добри позиции до включения на макс калорифер. За някой от тях прекараните до него часове са най-топлите през деня. У дома те пестят от отопление, от вода, от храна, от всичко, което прави доброволните аскети по-силни, а бедняците по неволя - откарва в гроба.
Денят е четвъртък. Часът вече е 10.15. Мястото - храмът "Св. великомъченик Георги Победоносец" в столичния квартал "Дървеница". По това време не се случва нищо извънредно, нищо празнично, нищо неотложно. Но хора продължават да прииждат. Всички носят някакви съдове - едни котленки, като онези от едно време, други - стъклени буркани в мрежички, пак от онова време, а някои - направо тенджерки. Предстои да се случи нещо. Предстои да бъде раздадена храна. От няколко години тук всеки четвъртък свещеникът Димитър Вукадинов организира социална кухня за бедняци. Не ги подбира по документи, нито по това дали живеят в района на енорията му. Достатъчно е да си донесат съд за храна и да изчакат търпеливо реда си. За да няма блъскане и подозрения, енориаши доброволци раздават номерца. Последното е до 115. Понякога се случва да стигне и до 150. Но това се случва само когато в храма се е отбил някой по-щедър дарител. Защото бедняшката кухня на дядо поп не е организирана нито по социална програма, нито с помощта на БЧК. Да изхранва бедни е негова лична идея, превърнала се впоследствие за някои от вярващите в християнски дълг на милосърдие.
"Започнахме да раздаваме храна преди осем години. Средата на 90-те бяха най-тежки за всички ни. Със събраните пари в църковната касичка купувахме и раздавахме ядене на най-окаяните. После се появиха спонсори, започнахме да готвим в пристройката на двора, разказва за началото на делото си отец Димитър. По средата на приказката си въздъхва. - Смятахме, че раздаването на храна ще е временно, докато хората си стъпят на краката, а се оказа, че все още мнозина няма какво да ядат. Ето заради това не мога да спя нощем. Лежа буден и се питам: Докога, Господи. Явно много сме те разгневили с лошотията си, с лукавщината си, с греховете си, щом допускаш толкова хора да се мъчат в тази наша България", въздъхва още по-дълбоко свещеникът. В кухнята готвят доброволно и без да получат нито стотинка няколко жени. Всеки четвъртък по обяд Валери Димитров - собственик на ресторант в съседния квартал "Младост 1", дарява също по два казана с храна. Порционът на всеки бедняк е два черпака супа, два - второ, половин хляб и десерт, когато са останали спонсорски пари за такава глезотийка. Неделно училище за деца и катехизаторски беседи за възрастни, водени от педагози и богослови, са другите дейности, които организира храмът под ръководството на дядо поп.
Докато той разказва какво още би искал да направи, ако се намерят повече пари, разговорът прекъсва 60-ина годишна жена.
"Отец Димитър е свят човек, пишете, пишете за него. Трябва да се знае, че все още има хора на тази земя. Не знам как да му се отблагодаря, възбудено се намесва тя. Това е пенсионираната акушерка Виолета Крумова. Жената твърди, че по молитвите на дядо поп й дали общинска боксониера, а също, че с негова помощ е получила работа и в един китайски ресторант. За благодарност тя чисти в черквата поне веднъж седмично безплатно.
Току пред вратата на храма двама старци обсъждат нещо с настървение. Оказва се, че не могат да се разберат има ли Бог или няма. И досущ, като отец Димитър, се питат, ако го има, защо ги държи полугладни.
Самият отец Димитър отдавна е наясно с резултата от спора кой е създал предвечния човек - Бог ли или еволюцията, тръгнала от онзи прословут бульон. По спокойствието и умиротворението, лъхащи от него, става ясно, че за себе си той е намерил отговора. И няма сила, която да промени възгледите му за света, неговото устройство, а също и за венеца на творението и неговото място на грешната ни земя. Намерил го е, но по някакви си свои причини се въздържа да говори за земното и небесното, особено пред лицето на нищетата.
"Любовта към ближния е най-важна - реалната, дейната любов, а не онази на думи. Това е всичко, което ни трябва, за да сме човеци. Другото е от лукавия", лаконично отговаря той, когато го провокират как от позицията на свещеник ще обясни бедността, болестите, глада и несполуките, споходили нашите сънародници в последните години. На двора настъпва оживление. Хората, разправяли това и онова в църквата и пред нея, като по команда се нареждат тихо на стройна опашка. Отвън е спряла стара лада, стоварват касите с хляб. След още десетина минути, колкото са необходими на доброволката Марийка Иванова да нареже самуните, доброволките започват да сипват храната в бурканите, кастроните и тенджерките. Някои от притежателите им нямат търпение да опитат дъхавата манджа. Вадят лъжици и досущ като героите на старите военни филми, ги отриват о дрехите си, а после, приседнали на някоя пейка в двора, започват да сърбат бобената чорба.

Кикот и вопияние

130 години Руско-турска освободителна война

На 3 март се навършват 130 години от Руско-турската освободителна война. Вярно е, че има и такива българи, които не я припознават като освободителна. Но това сме ние - българите. Това сме ние - нацията, която трудно признава чужди авторитети. Това сме ние - българите, които винаги, по някакви си свои причини, необясними никому, сме вечната опозиция. Това сме ние - българите, които все се пъчим пред по-слабия. И се снишаваме пред големеца. Та има ли друг народ с поговорка, подобна на "Наведена главица сабя я не сече"?! Ние сме там, където има интриги, където има скандали, където има поругаване на светини. Където има двама души и три синода, знайте, че двамината сме пак ние - българите. Това сме ние, същите онези българи, които все въртят глава за потвърждение и отрицание наопаки спрямо целия свят. И се смеем уж над себе си, и разправяме вицове за назе си. Но, пустият ни хумор не е мъдрата самоирония на опозналия себе си. Не и мъдрата самоирония на самобичуващия се грешник. Смехът ни е повече кикот ехиднин, нежели смях на юродив, вопиющ изкупление.
Опровергайте ме приятели. Можете да го сторите и без думи - като сложите националното знаме на прозореца си на 3 март - денят на нашето Освобождение. Или просто замълчите в памет на загиналите за нашата свобода. И се помолите за упокой на техните души.

+ Поклон пред паметта на загиналите за нас.
Бог да прости душите им!

<< Начало >> РУСКО-ТУРСКА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА 1877-1878 Война между Русия и Турция, довела до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на българската държава. Предизвикана от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина 1875-1878, с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание 1875, Априлското въстание 1876 в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия била да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои не-благоприятни за нея последици от Кримската война 1853-1856. Русия положила усилия за уреждане на Източната криза по дипломатически път. За целта по нейна и на Англия инициатива била свикана Цариградската конференция 1876-1877. След нейния неуспех войната станала неизбежна. На 3 (15) януари Русия сключила съглашение с Австро-Унгария, осигурявайки си нейния неутралитет, но на много висока цена - анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. През март Румъния се съгласила да пропусне свободно руските войски през нейна територия. На 11 (23) април Русия скъсала дипломатическите си отношения с Турция и на следващия ден - 12 (24) април, в Кишинев Александър II подписал манифест за обявяване на война на Турция. Този път руският император тръгнал със своя народ за избавлението на друг народ - акт, непознат в дългата история на Романови. На циркулярната нота на турския външен министър Савфет Мехмед паша на другия ден след обявяването на войната до западните велики сили да вземат участие във въоръжения конфликт не се отзовава нито една европейска държава. Убедени във военния неуспех на Русия, Англия и Германия изчакват развоя на събитията, а поради сключеното на 3 (15) януари споразумение с Русия Австро-Унгария е принудена да пази неутралитет. Румъния застанала на страната на Русия и нейните войски започнали активни военни действия през август. В началото на юни руската Дунавска армия (190 000 души) била съсредоточена на левия бряг на р. Дунав (срещу 186-хилядна турска армия). На Кавказкия фронт силите също били почти равни. През нощта на 15 (27) юни руските войски под команд-ването на ген. М. И. Драгомиров форсирали р. Дунав при Зимнич. Свищов бил първият освободен български град. За преминаване на Балкана бил определен Предният отряд (в който влизало и Българското опълчение) на ген. Й. В. Гурко, а за обезпечаване на фланговете били определени Източният и Западният отряд. На 25 юни (7 юли) бил превзет Търново, на 2 (14) юли Предният отряд преминал през Хаинкьойския проход (дн. Проход на републиката) Балкана и се насочил към Стара Загора. На 31 юли се завързали епични боеве, в които наред с руските войници и офицери се сражавали и проявили голяма храброст българските опълченци. Предният отряд трябвало да отстъпи пред многочисления враг. Турското командване прегрупирало силите си, а в негова подкрепа дошла от Северна Албания (с помощта на английски параходи, прехвърлена в Дедеагач, а оттам по жп линия Дедеагач - Одрин - Търново Сеймен (дн. Симеоновград) армията на Сюлейман паша. След това русите преминали към от-брана. С това започва вторият период на войната. Западният отряд превзел Никопол, но не успял да превземе Плевен, където от Видин дошъл 15-хилядният корпус на Осман паша. Двата щурма на Плевен се оказали неуспешни. На Кавказкия фронт след първоначалните успехи руските войски също преминали към отбрана. Заради неправилно стратегическо разгръщане на войските и липсата на сведения за противника те загубили завладяното, с изключение на гр. Ардахан. През август руските войски и българските опълченци на Шипка след героични боеве удържали позициите (вж Шипченска епопея). Това е едно от двете най-решителни сражения в цялата освободителна кампания. Чутовната храброст на опълченците спасила цялата война. Третият щурм на Плевен отново завършил с несполука. Руското командване разбрало, че войната сега ще се реши при Плевен, и затова пристъпило към блокада на града, която завършила на 28 ноември (10 декември) с капитулацията на турския гарнизон. Осман паша заедно с цялата си армия (43 000 души) паднал в плен. След това започнало общото руско настъпление. Започва третият период на войната и началото на военния разгром на Турция. При изключително трудни условия Западният отряд на ген. Гурко преминал Балкана и на 23 декември 1877 (4 януари 1878) София била освободена. В същия ден започнал настъпление и Южният отряд на ген. Ф. Ф. Радецки при Шейново. В плен попаднала 22-хилядната армия на Вейсел паша. На 3-5 (15-17) януари армията на Сюлейман паша била разбита при Филипопол (дн. Пловдив), а на 8 (20) януари бил завзет и Одрин. На Кавказкия фронт руските войски също преминали в настъпление и на 1-3 (13-15) октомври турската войска била разбита при Аладжа. След това били превзети Карс и Ерзурум. На Балканския фронт руските войски достигнали до Сан Стефано (дн. Йешилкьой), на 15 км от Цариград. Враждебната политика на Англия и Австро-Унгария и навлизането на английска ескадра в Мраморно море накарало руското правителство да се въздържи от нахлуване в Цариград. На 19 (31) януари в Одрин турското правителство било принудено да подпише предварителните руски условия, а на 19 февруари (3 март) бил подписан Санстефанският мирен договор 1878. В резултат на Р.-т. о. в. Русия си възвърнала Южна Бесарабия, загубена след Кримската война 1853-1856, присъединила Южна Украйна, Крим, Карската област, Кавказкото черноморско крайбрежие, Югозападна Грузия, северната част на Турска Армения. Сърбия, Румъния и Черна гора станали независими държави. Под натиска на английската и австро-унгарската дипломация и при опасността от избухването на нова война руското правителство проявило склонност към отстъпки. В резултат на войната България била освободена от петвековното турско робство и започнала самостоятелен политически живот и развитие по пътя на капитализма. Възродената държава съдействала за разгръщане на творческите възможности на българския народ, задържани дотогава от чуждото политическо робство. Във войната Русия дала 200 000 убити, изчезнали, починали и ранени. Същността на този факт не се променя от субективните намерения на царизма, дори след като се допусне, че войната избухва, за да бъдат осъществени експанзионистичните планове на руския царизъм. Българският народ участва много активно във войната. Наред с Българското опълчение, в хода на войната възникват спонтанно множество въоръжени отряди (с около 35 000 бойци). Тяхното участие с основание се смята за продължение на националната революция, и то вече не като саможертва, а като свещен дълг, като върховна повеля. Участието на българския народ не се ограничава само в съпроводителни акции по време на войната като продоволствена помощ, разузнавателни сведения, битова и медицинска подкрепа. Българите спомагат за успешното провеждане на много бойни операции и по този начин се превръщат в действена сила, във фактор за спечелване на победата над Османската империя и освобождението на България. “Турците предават крепостта Никопол” ­ худ. Д. Оренбургски Посрещане на руските войски в Търново << Начало >> Вашето мнение за История на България

Постът

В последните години доста хора започнаха да постят - не само християни, но и такива, които искат да поотстлабнат, да очистят организма си от токсини. Има обаче една особеност. И тя е твърде съществена. Постът не е диета. Постът е много повече от едно въздържание. Защото не ограничаването от храна е същинското му изражение, а въздържанието от лоши постъпки, зли думи, дори от зли помисли. Другото - въздържанието от храни с животински храни е само спомагателен елемент, подпомагащ процеса на въздържанието. Затова и свещениците дава благословение на болни, бременни, млади майки и хора, упражняващи тежък физически труд, за по-облекчен режим на хранене по време поста.
За духовната същност и физическото изражение, което я подпомага, ви предлагам една проповед на св. Теофан Затворник. Колкото до поста, той започва от понеделвник след Неделя Месопустна на 2 февруари. В следващата седмица все още е позволена консумацията на млечни храни, но не и на месо. След Неделя Сиропуснтна (Сирни Заговезни), на 9 февруари, започва същинският пост, който продължава до 27 април - Възкресение Христово.

Светител Теофан Затворник

Как да управляваме тялото си съгласно духа на живота в Христа*

---

Днес ние все повече загубваме подвижническия дух на християнството, който изисква съзнателно да се отрудваме, да насилваме цялото си същество — и духа, и плътта — за да победим с Божията благодат злото в себе си. Светът около нас гръмко проповядва точно обратното на евангелското самоотречение — проповядва култ към гордото “Аз”, култ към наслаждението, охолството и удобствата. И повлияни от този отровен повей на времето, ние започваме да търсим удоволствие дори в духовното. Но не на наслаждения, а на непрестанен труд и самоограничения ни учат словото Божие и светоотеческото наследие. Господ ни призовава към кръст и само подвижническото християнство, търсено и разбирано от малцина, е спасително за нас.

Предложеното наставление на богомъдрия подвижник на вярата и благочестието светител Теофан Затворник ни разкрива правилното отношение на християнина към собственото тяло съобразно Христовия закон на благодатта. (П. С.)

---

В това дело отличителна черта е ограничаването на плътта. Да ограничиш плътта означава да не правиш нищо в угода на похотта — нищо, което услажда твоята плът. Означава, че храната, питието, съня, движението, сетивните усещания, нахлуващи през очите, ушите и другите сетива — всичко това ти не приемаш като някакво благо само по себе си, но ги приемаш между другото, като нещо второстепенно, без да им отделяш особено внимание и дори нещо повече — приемаш ги с известно лишение, не според желанието на плътта си, а според мярата, определяна от разума и доброто намерение. Давай на своето тяло потребното за него, но винаги с малко лишение, а след това го остави и обърни цялото си внимание към душата. У светите отци това се нарича бягане от покоя на плътта — този най-опасен и богопротивен недъг. У оногова, който жали плътта си, не може да пребивава Божият Дух . Дори случайното, само от време на време угаждане на плътта, допускано по невнимание или разленяване, охлажда душата, а какво да кажем за онези хора, у които плътското наслаждение е станало закон? Покоят на плътта е за душата това, което е водата за огъня. Плътта е седалище на всички страсти, както учи преп. Йоан Касиан, и в това всеки може от опит да се убеди. Ето защо ограничаването на плътта е равносилно на изсушаване на страстите. Който дори в нещо малко угажда на плътта си, не може да пребивава вътре в себе си. Той е зает с онова, с което угажда на плътта и затова не е съсредоточен — следователно той е хладен. Душа, прилепила се към плътското, се смесва с него. От това тя става тежка, тегне към земното, неспособна е свободно да гледа с ума си към духовното. И обратното — колко е чист духовният взор на онзи, който е ограничил своята плът, с каква лекота той се устремява вътре в себе си, как страстите не намират в него никакъв подслон, и изобщо — как забележимо се оживява неговият духовен Живот! Макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява (2 Кор. 4:16). Когато плътта набира сили, набира ги за сметка на духа. А когато духът съзрява, съзрява не иначе, а чрез отслабване властта на плътта. Не ще намерим нито един светец, който да си е угаждал — всички са живеели сурово, като са ограничавали, изсушавали, измъчвали своята плът. Затова и преп. Исаак Сирин смята, че ограничаването на плътта е условие за нашето спасение. А който жали плътта си, стои на погрешен, плъзгав, измамен, съмнителен път.

Необходимо е да се ограничи плътта във всичките ù части, членове и влечения, та да служат всички те като оръдия на правдата.

Измежду съставните части на нашия телесен живот едни са телесно-душевни. Това са непосредствените оръдия на душевната дейност на човека. Други са чисто телесни: това са системите, чрез които плътта функционира, храни се и расте. Първите са по-свободни, по-самостоятелни; вторите — по-зависими, по-плътски, по-груби.

Към първите се отнасят сетивата, езикът и движението; към вторите — храненето, сънят, половото влечение и разните сетивни усещания — топлина, студ, мекост и други.

Оттук, могат да се извлекат следните правила за ограничаване на плътта:

1) Властвувай над сетивата си, особено над зрението и слуха (1); усмирявай подвижността на тялото си (2), въздържай езика си. Който не обуздава тези три неща, неговият вътрешен човек се разорява, отслабва, намира се в плен; такъв дори няма вътрешен живот. Защото тези три неща са като излази на душата навън, като прозорци, през които изстива вътрешната духовна топлина.

2) Своята власт над сетивата проявявай, като принудително ги насочваш към неща, благопотребни в настоящия момент. По-рано те неудържимо са се стремели към онова, което е хранело твоята самост (3) и най-главната ти страст. Сега трябва да ги насочваш към това, което съзижда духа ти.

3) Измери потребната за плътта си храна — проста и здравословна, определи мяра и час за хранене и повече не мисли за това. Същото направи и със съня. Чрез изсушаване на плътта умъртви половото влечение. По отношение на външните условия винаги дръж плътта си в известно угнетение, в хлад, в суровост и пр., така че да няма в теб никаква разглезеност.

4) Като определиш всичко това, бори се с плътта си, докато тя се усмири, докато свикне с това свое скромно и притеснено състояние и стане безгласна робиня на духа. Накрая смиряването на плътта ще ти се удаде. То трябва да бъде наша цел и нека се стремим към него като към награда за своите трудове. Чрез телесните подвизи се постигат телесните добродетели: уединение, мълчание, пост, бдение, труд, търпение в лишенията, чистота, девственост.

5) Трябва впрочем да помним, че тази съдружница — нашата плът — ще воюва с нас до гроб. Казват: не вярвай на плътта си, тя лукавствува. И ако с надежда, че вече си я смирил, само малко я поотпуснеш, в същия миг тя ще те сграбчи и надвие. Борбата с нея е доживотна, но все пак в началото е по-трудна, а после става все по-лека и по-лека, докато накрая се ограничава само с внимаване над установения вече порядък и с [преодоляване на] незначителни пориви на плътта.

6) За траен успех, както навсякъде, така най-вече в областта на телесните подвизи, трябва да се спазва правилото постепенност. Ето един общ съвет: отначало дръж своята плът под закона на въздържанието във всички нейни членове, но насочвай цялото си внимание към вътрешния духовен труд (4). Когато страстите започнат да се усмиряват и в сърцето ти се появи топлина, тогава, според мярата, в която се разгаря този вътрешен жар, потребностите на тялото сами ще започнат да отслабват и някак естествено ти ще се захванеш с по-големи телесни подвизи.

7) Най-главните телесни подвизи, ограничаващи плътта, са постът, бдението, трудът, чистотата. Измежду тях чистотата е по-действена от всички, по-нужна, по-потребна. Затова девството е най-бързият път към християнско съвършенство. Без него човек не може да придобие нито такава сила, нито такива дарове. Трябва само да помним, че освен телесна има и душевна чистота, която може и да липсва у съхранилия до гроб девствеността на тялото. И тя е много по-важна от телесната. Затова и живеещите в съпружество могат до известна степен да се доближат до живеещите в девство. Благодатта помага на предания Богу труженик. Затова и сред живеещите в съпружество виждаме такива, които са достигнали съвършенствата на духа.

© 2001—2005. Превод от руски език. Епископ Феофан Затворник. Путь ко спасению. СПб , 1875, с. 244-246.

Бележки

* Православно слово, бр. 1/2001, с. 9-11.
1. Пазенето на очите и ушите от греховни и излишни впечатления е важен закон в духовния живот. Неговото съблюдаване е твърде нужно днес, когато чрез общата атмосфера в света и особено чрез т. нар. видеокултура душата е жестоко атакувана с открито антихристиянски послания. Човек, който търси спасение и желае да съхрани верността си към Христа, тежко съгрешава, когато сам подлага душата си на разрушителното въздействие на тези послания — нещо, което е равносилно на беседване и сдружаване с дявола. Бел. прев.
2. Това означава движенията на тялото да не бъдат разпуснати, волни или разгорещени, а съобразени с изискванията на благонравието, целомъдрието и скромността. Бел. прев.
3. Самост — егоистична насоченост на човека към собственото “аз”, изместваща в душата му любовта към Бога и ближния и пораждаща гибелна самовлюбеност. Самостта е извор на страстите и на злото у човека и в света. Бел. прев.
4. Вътрешният духовен труд обхваща главно борбата с помислите, всявани в ума от бесовете. Тази борба е от решаващо значение в духовния живот, защото, ако лошите помисли не бъдат веднага прогонвани с молитва към Господа и негодувание срещу тях, те увличат сърцето и неизбежно водят до грях. Бел. прев.

Поклонение на докторския паметник

Българският Червен кръст организира традиционната гражданска церемония - поклонение на Докторския паметник в София на 29 февруари т. г. (петък), от 11.00 часа, във връзка със 130-годишнината от Освобождението на България от турско робство.
Свещенослужителите от Руската църква ще отслужат панихида в памет на загиналите. Почетен караул и военни почести ще бъдат отдадени от Мотострелковата бригада – София.
"Церемонията ще бъде скромен акт на благодарност към паметта на загиналите за нашето Освобождение лекари, фармацевти, фелдшери, милосърдни сестри, самарянки и санитари, които със своята хуманна дейност по време на войната разпространиха в България непреходните идеи на Червения кръст и допринесоха в значителна степен за създаването на нашата организация.", се казва в прессъобщението на БЧК.
На поклонението са поканени посланиците на Руската федерация, Украйна, Молдова, Беларус, Румъния и Финландия, държавни ръководители, кметовете на София и район “Оборище”, представители на български неправителствени организации, руски землячески дружества, ръководството и медицинският екип на Военно-медицинска академия, партньори на БЧК и други.


В събота (1 март) срещу Неделя Месопустна (Месни заговезни, 2 март) е задушница. Задушниците в българския църковен календар са общо четири. Останалите три са в съботите преди Архангеловден - Велика задушница, преди Петдесетница, наричана още Черевшова задушница и преди Успение Богородично (Голяма Богородица). Седмицата след Неделя Месопусна е своеобразна подготовка за Великия пост, в нея от менюто се изхвърля месото. След Сирни Заговезни започва същиянският пост, който продължава до Възкресение Христово. Тази година Валикден е на 27 април.

ИСТОРИЧЕСКА СПРАВКА

Докторският паметник в София е създаден около 1882-1883 г. по идея на руски лекари – участници във войната, които решават да увековечат паметта на своите бойни другари, загинали при изпълнение на хуманния си дълг. Открива се подписка, в която участват и много българи.
Заедно със събраните средства у нас се получава и проектът на руския архитект Антон Осипович Томишко (роден в Пардубице, Чехия). Главният архитект на София Колар организира построяването на паметника от бял песъчлив камък във формата на четиристенна пресечена пирамида.
Върху каменните блокове са изсечени фамилиите и инициалите на т. нар. “медицински чинове”, загинали през Освободителната война – 531 души. Сред тях стои и името на възпитаника на Московския университет, лекаря на Българското опълчение, д-р Константин Везенков.
На четирите страни на паметника са обозначени местата, където са загинали най-много медици – Плевен, с.Мечка, Пловдив и връх Шипка.

Барон Мюнхаузен в Стражица

С добив на енергия от слама и европроекти местните търсят начин не само да оцелеят

Силвия Николова,
в."Дума", 26 февруари 2008 г.

Ако някой каже, че барон Мюнхаузен не може да се измъкне сам за косата от блатото, това означава, че не е бил в община
Съсипаната от труса художествена галерия
Стражица. Защото тук затъването е отколешно, има-няма, точно 22 години от разрушителното земетресение. На 7 декември 1986 г. трус с магнитуд 7.2 срина 130 къщи в самия град, съсипа обществени сгради и буквално затри инфраструктурата в този район. Сега обаче инфраструктурата е възстановена, има и нови сгради, но пораженията оттогава все още са налице. Макар че ако трябва да е честен човек, в България има много по-опустошени и без природно бедствие, селища.

Зам.-кметът Красимир Василев показва медицинския център, в част от който ще бъде направен хоспис или старчески дом

Сред най-пострадалите и все още невъзстановени места е вилната зона на градчето и базите за отдих края язовир "Казъл дере". Някога там е тренирал и националният отбор по гребане. Сега по цялото крайбрежие се е запазила само една сграда, ако не се брои миниатюрната вила на кметството. Неотдавна община Стражица намери изход за разрешаване на проблема "Казъл дере". Отоплителна система, работеща с енергия от сламата на пшеница, ечемик, слънчоглед, царевица, ръж, овес и от дървесни отпадъци от дърводобива, ще заработи по европроект в община Стражица. С добитата енергия от биомасата ще бъдат отоплявани сградите, спортните зали и плувният басейн в туристическата зона край язовир "Казъл дере", които предстои да бъдат изградени до няколко години, съобщи зам.-кметът на общината Красимир Василев вчера. Проектът, който се финансира по грантова схема на Министерството на икономиката и енергетиката, е на обща стойност 29 900 евро. Инсталацията за добив на енергия от отпадъчна биомаса в Стражица е пилотна за страната и вече има заявители за доставката им. Проектът предвижда зоната за отдих да включва спортен комплекс с игрища за волейбол, баскетбол, футбол, тенис на корт и плувен басейн.
Предстои изграждането на плажна ивица, детска площадка, пътека за крос, места за пикници, а също и бившата гребна база. Сега от нея е останал само железобетонният й скелет, който като по чудо е оцелял от санитарните дружинки с каручките. Ще се изгради и зона за спортен риболов на южната страна на язовира със стоянки за риболовците и бунгала. Общината е решила, след като изгради инфраструктурата, да отдаде на частния бизнес на концесия доизграждането на туристическата зона за отдих. Зам.-кметът Василев подчерта, че изрично условие към концесионера е да
Язовир "Казъл дере"
запази цените на билетите за басейните - 3 лв. за възрастен и 1 лв. за дете, за периода на концесията. Той уточни, че изграждането на инсталацията за добив на енергия от отпадъчна биомаса е в крак с изискванията на Евросъюза, които са за унищожаване на отпадъците от дърводобива, тъй като те загниват и провокират парниковия ефект.
Пак със средства от Европейския съюз, но по друг проект, общината довършва и корпусите, започнати навремето за общежития на СПТУ-то и гимназията. След 1989 г. в единият от тях е настанен дом за деца и юноши, лишени от родителски грижи, другият в момента се ремонтира за кухненска сграда, пералня, сушилни и занимални, а в третия със средства по програма ФАР - защитени жилища за хора с увреждания. Сградата е изцяло съобразена с изискванията за достъпна среда за инвалиди, всяка стая разполага със сервизно помещение за инвалидните колички и санитарен възел. Очаква се първите заселници да се настанят тук през април. По думите на Красимир Василев отсега да ангажират места за себе си и свои близки се обаждат хора не само от областта, но и от други части на страната. От общината обаче все още не могат да се примирят, че не са успели да спечелят проект за социален патронаж, но не са се отказали да кандидатстват отново.
Проблемът с изоставените деца е, след като те станат пълнолетни и завършат училище. Тогава на практика трябва да излязат от дома и стават лесна жертва на бандити и сутеньори, безпокои се възпитателката на дома Маргарита Иванова. В него се отглеждат 45 деца и юноши от 4 до 20-годишна възраст. Затова общината, на чиято издръжка е домът, търси и средства за изграждане на защитено жилище за младите хора, които след пълнолетие трябва да освободят социалния дом. А и новите социални заведения ще дадат поминък и на някой и друг от не малкото безработни в общината.

Ангел Ябланджиев скалъпва пенсионерския си бюджет благодарение на градинката

И за нас, пенсионерите, е страшно, но ние сме взели нашето от живота. По-страшното е, че няма хляб за младите. Избягаха от Стражица, вайка се 70-годишният Ангел Ябланджиев - бивш монтажник, докато прекопава градинката си. От нея той пълни зимника с провизии за зимата, изпраща консерви и на дъщерите си, които са намерили работа чак в Стара Загора и Велико Търново. Старецът живее на хвърлей място от обновената църква "Св. Богородица". Храмът е от 1842 г., а през 1843 г. в двора му е било съградено килийното училище. И двете сгради са сринати от земетресението. С дарения от частни лица и фирми, по проекти, миналата година хората от Стражица успяха да възстановят черквата и да платят на зограф за изографисване на купола й. По фонд "Красива България" от март започва и възстановяването на килийното училище. През 2007 г., на Успение Богородично, храмът е осветен от Великотърновския митрополит Григорий, но стои заключен, тъй като не е назначен свещеник. Владиката пожелал да бъде възстановен и сринатия до основи от труса храм "Св. Василий", но тъй като от негова страна засега има само благословия, то местните пак умуват кому да правят мили очи, за да стане дарител.
На 20-ина метра оттук е художествената галерия - застинала така, както я е покосил земният трус. Оттогава са изминали 22 години, общината продължава да търси средства за нейното възстановяване. На пръв поглед сградата й е като всяка друга. Но се оказва, че тя е първата и засега единствена в страната, строена със стъклен покрив, за да бъдат показвани експонатите във възможно най-добро осветление - естественото. Макар и малка, сбирката е и с платна на Златю Бояджиев, Никола Маринов, Стоян Венев, Димитър Казаков и неговия брат Никола.
И ако общината, къде с помощта на държавата, къде със собствени сили чрез кандидатстване и печелене на европроекти, успява да възстанови обществените сгради, то някои собственици на къщи и досега не успяват да скърпят двата края така, че да им остане някой и друг лев, за да ги завършат. В дворовете си, къде заради спомена, къде по практични съображения, те са запазили фургоните, давали подслон на домочадията им няколко години след злокобния 7 декември 1986 година. Споменът за него обаче най-ярко пазят няколкото изоставени вехти къщи - от глина и плет, пропукани, килнати, сякаш поели в някаква си своя посока. Но все още прилепнали здраво о земята, подобно на
онези пусти хайтовски корени, без които дървото хич не го бива.

Филмът "Гибелта на империята"

Преди три седмици в Русия, по ТВ-каналите и в Интернет бе пуснат документалният филм на архимандрит Тихон "Гибелта на империята" с работно заглавие "Византийският урок". Още с появяването си той предизвика оживени дискусии. И вие можете да се включите в тях, като оставите своето мнение в коментари.
Благодаря за предоставения линк на моята приятелка Янина - Йоанна Алексеева.
Предлагам ви филма, драги приятели. Очаквам вашите впечатления и коментари по него.
Благодаря.
За да го видите, кликнете на линка ДОЛУ. Приятно гледане!

www.pravoslavie.ru/jurnal/080212120041