Българите, които светът призна

 Проф. Димитър Пасков, д-р Сребра Родопска и проф. Иван Митев – незабравимите личности не само в Деня на Европа

Силвия Николова, 08.05.2026, Clinica

www.clinica.bg

 

На 9 май Стария континент отбелязва Деня на Европа, посветен на мира и обединението. Това е дата – символ, насърчаваща единството и възможностите за свободно ползване на достиженията в редица области, даващи по-добри възможности за развитието на обществата чрез достиженията на хората на изкуството, науката, политиката, икономиката. Сред тези личности има и немалко българи, които не само Европа, но и светът припозна за свои заради техния принос в медицината. В навечерието на 9 май да си припомним имената на поне трима от тях. Това са проф. Димитър Пасков – откривателят на нивалина, д-р Сребра Родопска – разработила ваксината БЦЖ срещу детски паралич и откривателят на шестия тон на сърцето проф. Иван Митев.

Как се взима медицински Оскар

В края на 50-те години на миналия век да се получи награда от Запада е не само твърде трудно, но и опасно – кой, защо, как така и защо точно на този, а не на онзи другар са решли капиталистите да я дадат. На такъв низ от въпроси е трябвало да отговаря откривателят на лекарството нивалин, добивано от блатното кокиче проф. Димитър Пасков. За своя труд, през 1961 г. той е удостоен с престижната международната награда за постижения в науката "Еньо", равносилна на Оскар за постижения в науката. Тя му е връчена в Италия.

Преди да я получи обаче, той преминава през няколко кръга на ада. Проф. Пасков успява да изолира антихолинестеразната съставка от листата и цветовете на блатното кокиче – алкалоид, който наричат галантамин. Това става през 1959 година. В чист вид той я нарича нивалин. Медикаментът подобрява състоянието при някои видове парализи, включително и детски паралич. Изследванията си върху луковицата на блатното кокиче българският учен започва още в 1950 година. В 1952 г. заминава за Ленинград (сега Санкт Петербург), където прави изследвания с лекарството върху различни парализи. След завръщането си в България, под съветски натиск, е обвинен в плагиатство. Върху откритието му е искал да сложи ръка бившият Съветски съюз. Двама тамошни и почтени учени обаче се обявяват в него подкрепа. Това са професорите Сергей Аничков  и Михаил  Машков. Така откритието на проф. Димитър Попов остава защитено в България. Това не омилостивява родната власт и великият български откривател е уволнен като ръководител на Института по експериментална медицина. Академик Атанас Малеев - брат на Мара Малеева-Живкова (съпруга на Тодор Живков), се обявява против връчването на Пасков на званието Лауреат на Димитровска награда. През 1977 година, под натиска на Малеев, Пасков подава оставка и от Военномедицинска академия и до самата си смърт работи в Базата за внедряване и развитие към „Софарма". Умира на 19 април 1986 година в София на 72-годишна възраст. Роден е на 18 октомври 1914 г. в българското село Горно Броди, останало впоследствие на гръцка територия.

Спасителка на милиони деца

Това е д-р Сребра Родопска, създателката на БЦЖ ваксината срещу бацила на туберкулозата.

Тя се използва в над 180 страни. От десетилетия УНИЦЕФ закупува най-големите количества за ваксинация на малчуганите по света точно от българския препарат. Макар и скоро след своето откритие д-р Родопска да печели известност зад граница, в родината дълго време не й обръщат внимание. Родена е на 17 април 1913 година в София. Смъртта на малкото й братче от заушка я насочва още от дете към медицината. Завършва Медицинския факултет в Софийския университет. Впоследствие, в продължение на 30 години работи в Института по заразни и паразитни болести в София, наричан тогава Научноизследователски институт по епидемиология и микробиология. Впрочем желанието за създаването на ваксина срещу жълтата гостенка има необичайна история. То е вдъхновено от наблюдение, че доячките не развиват туберкулоза. Първи опити за разработването й правят д-р Албер Калмет и д-р Камий Герен в началото на XX-ти век чрез щама на mycobacterium bovis, форма на туберкулоза, която заразява говедата. Четири десетилетия по-късно, преди да се утвърди като име, на д- Сребра Родопска й се налага да изчете купища учебници, да слуша стотици лекции на европейски и съветски преподаватели.

Пътят на науката минава през Франция

През 1948 година д-р Сребра Родопска има невероятния шанс да замине за Париж и в продължение на една година да специализира в института „Пастьор" в екип, който работи върху живата френска ваксина срещу туберкулоза.

 Това не е просто шанс от съдбата. Властите я пускат да замине на Запад без да й създават пречки, както на останалите граждани, та било то и с научни цели. Просто, нейният съпруг е специалистът по вътрешни болести проф. Ташо Ташев, но по онова време е личният лекар на Георги Димитров. Това й отваря всички врати. От Франция д-р Родопска пренася нелегално щама в България и адаптира ваксината, използвайки съветския ваксинален субщам 374А. В Политбюро са доволни , очаква се страната също скоро да има своя ваксина срещу бацила на жълтата гостенка. В книга "Борбата с туберкулозата" Христо Михайлов описва, че екип на създадената в София лаборатория е получил "препоръка" от партията и одобрение за използване на московския ваксинален субщам 374А. Българският учен започва да произвежда малки серии, чиито свойства изпитва в лабораторни условия чрез въведени от нея методи на контрол. Оказва се, че новият щам е по-подходящ. Опитите потвърждават по-ниската му остатъчна вирулентност, но същевременно той е с по-висока му имуногенност. Резултатът от „кръстоската" е впечатляващ. Ваксината не само дава много висок имунен отговор, но се оказва, че замяната на единия щам с другия поевтинява много българския продукт. Освен това, съветският щам позволява тя да бъде прилагана широко, защото в онези години е изключено в социалистическа страна, като България, да се допусне масово имунизиране с ваксина без руско участие. Още през 1951 година започва пераралното й прилагане на деца у нас. Признанието за д-р Сребра Родопска идва късно. Властите мълчат, ордени и медали за нея няма. Новите апаратчици в края на 50-те открехват вратата към заслуженото признание. Ваксината е представена на научна общност през 1956 г. по време на първата техническа конференция в Женева. Оттогава досега тя се смята за най-добрата в света. България става втората страна в света след Япония, въвела задължителното БЦЖ ваксиниране през 1951 година, като от българския опит днес се възползват повече от 180 държави. От 1991 година българската лаборатория е сред едва трите в глобален мащаб, одобрени от Световната здравна организация за доставчик на УНИЦЕФ. Колкото до д-р Сребра Родопска, тя доживява до 93-годишна възраст. Резултатите от нейната научна дейност опазват здравето и живота на милиони хора по света и до днес.

Умението да слушаш сърцето

Още по-голямо умение е да го чуеш особено шестия му тон, за който никога досега не е подозирал.

Това успява да направи проф. Иван Митев през 1972 година. По това време той е старши научен сътрудник. Откритието си прави напълно случайно. Докато преслушва сърцето на пациент, долавя допълнителен тон. Несигурен в своето откритие, лекарят продължава да преглеждането на други пациенти, като се опитва да долови наличието и при тях на този допълнителен тон. Оказва се, че не е сгрешил – той съществува и това го изкачва по стълбицата, за да го нареди сред световните откриватели. Преди да се случи това обаче му се налага да чака цели осем години. Още през 1974 г. д-р Иван Митев дава гласност на своето откритие в брой 4 на списание „Педиатрия". „В началото на 1972 г. при фонокардиография на деца с недостатъчност на аортната клапа, бяхме привлечени от регистрацията на нискофреквентни телесистолични добавъчни колебания под формата на 1 – 2 зъбеца, откъснати от I и II тон... За изясняване на находката направихме поликардиографско изследване на 26 души с изолирана недостатъчност на аортната клапа. При 12 от тях се записа допълнителен нискофреквентен тон. Тъй като такъв тон се записва и у здрави, счетохме, че е правилно да се нарича шести сърдечен тон", съобщава изследователят за своята находка. Шестият тон на сърцето, установен от него, е признат за съществуващ, както и неговата заслуга, едва през 1980 година. И макар той също да е от хората на науката, извървели в миналото нелекият и трънлив път към признанието, има и утешение, което допълнително прославя името му не само в сферата на кардиологията и кардиохирургията. В негова чест е издадена единствената по рода си марка в света, свързана с кардиологията, наречена „VI тон". Тя е една от най-скъпите и редки във филателията. Проф. Иван Митев се ражда на 4 октомври 1924 г. в село Крушовица, област Враца. Умира на 15 април 2006 година. Специализираната болница по педиатрия в София носи неговото име.

Мъдрецът на колело

74-годишният анестезиолог д-р Живко Черкезов от УМБАЛ „Царица Йонна“-ИСУЛ извървя на велосипед част от маршрута на Giro d'Italia

 

Силвия Николова, 15.05.2026 

сайт Clinica  www.clinica.bg

 

Един български анестезиолог премина индивидуално отсечка от пътя на Giro d'Italia. Облечен с характерната за състезанието розова фланелка, шапка и ръкавици 74-годишният д-р Живко Черкезов извървя на своя стар, но верен велосипед разстоянието по бул. „Цариградско шосе" от УМБАЛ „Света Анна" до бившия ресторант „Ропотамо" без да си поставя за цел рекорд, а за да съпреживее вълнението от най-мащабната колоездачна обиколка в света.

„Бях вдъхновен от това, което направи България, най-добрата реклама за нашата страна. Отлична организация. В устроения Giro парк беше пълно с хора – българи, чужденци. Възрастни италианци в спортни трика бяха дошли, за да видят старта на състезанието от нашата страна. Имаше урогвайци, хора от различни точки на планетат. Булевардът беше спрян за движение, хората можеха да се разхождат, да карат велосипеди. Възползвах се да покарам и аз, създадох си неповторимо преживяване", разказва въодушевено д-р Черкезов. Колоезденето е любимото му кардиозанимание, заради активирането на всички мускули и системи в тялото. С тази полза от велоергометрията той обяснява и ежедневното си идване на работа в болницата с колело, а в нея той работи вече 42 години. И, както твърди, това е мястото, в което пак би избрал да работи, ако сега започваше кариера си на лекар-анестезиолог.

Биографично

Д-р Живко Черкезов е роден на 1 юли 1952 година. Когато го попитат къде, изумява с отговора „В град Сталин". И бърза да уточни, че така по онова време била преименувана Варна, Шумен пък бил Коларовград. Баща му Йордан Черкезов бил с изключително търсена за времето професия – завършил агрономство, растениевъдство и агротехника. След назначаването му в Министерството на земеделието семейството се преместило в София, където и сетнешния д-р Черкезов завършил Медицинска академия (сега Медицински университет). Майка му е сметоводител – родители, които не можели да предположат, че синът им ще избере професия, различна от тяхната – лекарската.

Изборът

Известно влияние, макар и индиректно, за него изиграл и баща му. Първоначалното намерение на младия Черкезов било да следва ветеринарна медицина. Дори избирал къде да учи средното си образование, кандидатствал и бил приет в Техникума по ветеринарна медицина и зоотехника. „В онези времена обаче отговорността на ветеринарния лекар и зоотехника беше голяма, следваха тежки наказания за грешки. Ако нещо се случеше с животните, се приемаше за диверсия срещу народното стопанство и човек направо попадаше в затвора. Затова баща ми ме посъветва по-добре да запиша нещо друго, например хуманна медицина. Така, след като завършил средното си образование, кандидатствах и ме приеха в Медицинската академия в столицата", разказва д-р Живко Черкезов. Наложило му се да се откаже и от втора мечта в професионалното поприще. „Исках да специализирам хирургия, но съдбата явно е имала друго предвид, специализирах анестезиология и интензивно лечение", споделя той. Бил стажант лекар в Първа хирургия на Медицинска академия (сега Александровска болница). Асистирал на доказани хирурзи. „Справях е добре, но като виждах какво правят те, дадох си сметка, че нямам необходимите качества за хирург. Така избрах да съм анестезиолог, което пак ме прави близък до хирургията", казва още д-р Черкезов. Твърди, че харесва работата си, предизвикателството постоянно да надхитря онази с косата. И коментира своя избор с онази отмерена и трезва преценка на човек, преживял много – и добро, и не толкова добро, но успял да извлече ценното от всяка ситуация, за да не повтаря грешки или пък да надгражда успехи. Носи в себе си онази ненатрапчива мъдрост, която не раздава непотърсени съвети, не изтиква напред собственото „Аз", но всякога деликатно ще насочи човек към точният път за решаване на житейския му ребус. Когато го попитат, как е постигнал този баланс, отговаря кратко: „С трезва самопреценка".

Предизвикателствата

Те са във всеки работен ден, на всяко дежурство. Така е от първия ден самостоятелна работа, като анестезиолог, на д-р Живко Черкезов. Недоумява, защо сега специализантите не влизат още от първия ден в операционната да помагат, както някога. С вълнение си спомня и първия случай, в който е трябвало да покаже умения, макар и едва що защитил специалност. „Бях анестезиолог само от шест месеца. Спира линейката веднъж пред квартирата ми, шофьорът казва, че трябва да ме закара в Бяла за тежко раждане. Аз объркан, най-напред отидах в Окръжната болница в Русе. Питам дежурната лекарка д-р Чипкова, опитен специалист, какво да правя. Отговори ми кратко „Облякъл си се с костюм и братовръзка, а там те чакат. Бягай бързо!". Заминах. Родилка с проблем, а анестезиологична сестра няма. Дойде да ми помага една от другите сестри. Всичко мина отлично, но този случай няма да забравя. Бях и притеснен, но и доволен, че са ми гласували доверие", споделя д-р Живко Черкезов. Нещо повече, платили му, но не пациентката, а държавата „Получих първото си извънредно възнаграждение – около 3 лева, но за 1979 г. това си бяха пари", смее се лекарят. Не крие безпокойството си от заминаващите за чужбина млади анестезиолози. Недоумява, как е възможно за проблема дефицит на кадри да се знае от години, а да не се вземат наистина ефективни мерки – по-добро заплащане на младите, повече възможности за кариерно израстване и редица други неща, които биха им дали по-добър шанс за развитие в професията.

Душата на пациента

„Анестезиологът, а и всеки лекар, трябва да умее да надниква в нея. Това би му помогнало да установи контакт, да спечели доверието на болния и така да го направи съучастник в лечебния процес", убеден е д-р Черкезов. За да придобие това умение, още преди години е преминал специализирани курсове по психология. Чел е и е изкарал и допълнителни курсове по редица други специалности, за да бъде максимално от полза на колегите си. „Анестезиологът трябва да има поглед върху голяма част от медицината. На него му се налага да се намеси в неща, които не са от неговата практика, но трябва да помогнеш на специалистите да излязат от дадена ситуация", казва още той. Към пациентите, с които се среща преди операцията, за да им обясни как тя ще протече, също има индивидуален подход според разбиранията им. Лекарят залага много на религиозното чувства у вярващите, което, по думите му, помага в лечебния процес. В кабинета му има икони, пред които християнинът може мислено да се помоли. Снабдил се е и с плоча с цитат от Корана, което е в подкрепа на мюсюлманите. И макар, че досега никой не му е казал, че е будист, помислил е и за хората с такива убеждения – на стената има няколко картини с хиндуистки мотиви. Д-р Живко Черкезов държи на новостите в медицината, чете много не само в сферата на своята специалност. Преминал е и редица обучения – четири модула по здравен мениджмънт, преминал е курс по организация и тактика на медицинската служба във Военномедицинска академия и редица още други полезни за професионализма му семинари, колоквиуми и други. Колкото и да обича медицината, д-р Черкезов е дал пълна свобода на дъщеря си, която избрала английска филология, а сега и усилено изучава френски. Внуците му също нямат стремежи към бялата престилка. „Човек сам трябва да прецени каква професия ще избере, защото тя трябва да му носи удовлетворение. Насочен ли е под диктат, кариерата му няма да върви с необходимите темпове. Подводни рифове има винаги, но убеден ли си, че трябва да работиш точно това, но не самоцелно, а за да помагаш на хората, тези рефове се преодоляват безаварийно", заключава вместо съвет към по-младите колеги анестезиологът д-р Живко Черкезов.

 

Изборът, който връща към живота

Доц. Незабравка Чилингирова от УМБАЛ „Света Екатерина“ е човекът до първия пациент с трансплантирано сърце у нас

  

Силвия Николова, 27.05.2026 

 

сайт Clinica 

 

Преди 40 години в България се случва нещо неочаквано, изненадващо и будещо недоумение – как така в една страна от Източния блок става възможно да бъде направена транспантация на сърце? Този въпрос не дава мира на трансплантолози от цяла Европа и още повече на политически функционери в Москва. Едните се възхищават на постигнатото, другите се питат, защо това не се е случило в Съветския съюз.

Постижението обаче е налице, на 14 май 1986 г. 11-годишният Иван Сарафски от Кърджали получава ново сърце. Операцията е осъществена 19 години, след като на 3 декември 1967-ма д-р Кристиан Бърнард прави първата в света трансплантация на човешко сърце в Кейптаун, ЮАР. Заслуга за новото сърце на Иван има проф. Александър Чирков, който до този момент работи в Западна Германия, и екип от лекари и сестри, обучени от него. Сред тях е доц. Незабравка Чилингирова, тогава все още медицинска сестра. Тя е човекът, който специално е бил посочен от проф. Чирков да наблюдава и да е до трансплантираното момче.

Биографично

Година след операцията, през 1987 г., тя записва медицина в Медицинския университет – София.

 След дипломирането си работи в Отделението по детска кардиология на тогавашния Институт по педиатрия, сега Педиатрична болница „Проф. Иван Митов". Придобива специалност кардиология и се връща в болницата вече с даденото й от проф. Чирков име „Света Екатерина". Дотогава тя е била Клиника по сърдечно-съдова хирургия към Медицинската академия. Това е времето, когато шеф на Националната кардиологична болница е синът на Цола Драгойчева – Чавдар. По същото време министър на здравеопазването е акад. генера-майор Атанас Малеев – брат на Мара Малеева, съпругата на Тодор Живков. „Всяко нещо, което се правеше, го гледаха под лупа. Конкуренция и подмолни удари под кръста. Случвало се е умишлено, след осем операции през деня, вечерта да ни спрат електричеството. Правили сме невъзможното, за да не изгубим пациентите в реанимация. Обдишвахме ги на ръка, правехме всичко, за да не ги изпуснем.Тогава проф. Чирков внесе електрически генератори и така си осигурихме спокойствието за работим и да се грижим за нашите болни и оперирани.", спомня си сега, от дистанцията на четири десетилетия доц. Незабравка Чилингирова.

Различната медицина

Точно така тя определя подходът на проф. Александър Чирков. „Това беше медицина не за отчитане на някакви постижения, а обърната към човека, с внимание към личността. Той даваше възможност и на лекарите, и на сестрите да пътуват в чужбина, да гледат как се отнасят там с болните, да се обучават и да работят така, както се работеше там – Западна Германия, Великобритания, дори в САЩ. Така постепенно, точно от екипа на проф. Чирков навлезе по-различното отношение към пациента, западният стил на работа. Скоро стигнахме нивото на Западна Европа и това е неоспорим факт. С неговото идване в България нещата започнаха да се променят. От нашата болница тръгнаха много кардиохирурзи, обучени от него. Едни са в Националната кардиологична болница, като проф. Бояджиев, д-р Борис Мишев в болница „Лозенец" и много други", връща се със спомените си назад в годините доц. Чилингирова. И бърза да добави, че най-добрите в кардиохирургията в момента в страната са все ученици на покойния проф. Александър Чирков с много малки изключения. Променя посоката на разговора към 11-годишният Иван. Видяла го преди операцията. Дотогава момчето било проследявано в Педиатричния институт, където му била поставена диагноза дилатативната кардиомиопатия с тежка сърдечна недостатъчност.

Експеримент или спасение

„Когато животът на детето ти виси на косъм, когато знаеш, че можеш да го загубиш всеки момент, си готов на всичко, дори на експериментална хирургия", казва доц. Чилингирова за избора на родителите да позволят трансплантация.

Изводът й е въз основа на разговори с майката и бащата на детето след операцията. „Иван имаше много добро качество на живот в продължение на две години. Без трансплантацията, смъртният изход щеше да настъпи много по-рано, детето щеше да си отиде в мъки. Родителите споделяли, че синът им не можел да прави нищо, коремът му тежал, не успявал да извърви повече от десет стъпки. В операцията, макар и несигурна, родителите видели някакво спасение. Две години по-късно, докато кара колело, Иван получава пристъпно сърцебиене и пада. Бърза помощ идва късно, когато вече реанимационните действия били напълно безполезни. „Независимо от всичко, това беше огромен успех за трансплантологията в България. Сега вече те имат добро качество на живот", казва доц. Чилингирова. Помни и досега момчето – жизнерадостно и любознателно. Когато започнал да се възстановява след операцията, му подарили компютър „Правец", играел игри на него, задавал въпроси за програмата. „Той беше порастнал преждевременно от страданието", казва още доц. Незабравка Чилингирова. След случая Иван, 1985 – 1986 г., последвали трансплантации на още шест човека. „Продължителността им на живот беше между два и шест месеца. Проблемът не беше в техниеското изпълнение на операциите, а по-скоро в имуносупресията. Тогава имунологията правеше първите си плахи стъпки в трансплантологията чрез лечението именно с имуносупресори. Затова и тогава пациентите живееха по-кратко. След 2003 г., когато тя се разви много, и качеството на кардиохирургията се подобри. Тези пациенти вече имат продължителност на живот над двадесет години", пояснява парливите точки в трансплантологията доц. Чилингирова. Един от тези пациенти е Евгени Георгиев - първият българин с успешно присадено сърце през 2006 г., след продължително прекъсване на тази дейност у нас. Операцията му е направена, след като около две години е живял с изкуствено сърце. По онова време апаратът се носеше в чанта навсякъде. Той живя пълноценно почти 21 години, превръщайки се в символ на надеждата и активен застъпник за донорството. Изключително успешен случай, също наблюдаван от доц. Чилингирова, е и журналистът и общественик от Хасково Георги Пеев, който е с трансплантирани сърце и бъбрек. Това е човекът, който изкачи на 7 декември 2023 г. връх Ухуру (5895 м) в планината Килиманджаро, участник в състезания по плуване, запален и неуморим спортист и турист, популяризиращ каузата донорство.

Дарът Живот

Така най-накратко могат да бъдат описани многобройните търсения в медицинската наука, придобиването на различни специалности и квалификации от доц. Незабравка Чилингирова. След завършването на медицина, тя специализира педиатрия, а после детска кардиология. Когато сърдечните трансплантации стават по-регулярни, проф. Чирков разделя екипа на две. Тя попада в този, който подготвя пациентите за операцията и ги включва в листата на чакащите, а д-р Кардева ги проследявала след трансплантацията. Професорът изпращал екипите в болница „Шерите" в Германия и други страни, на обучение. Сега, когато връща времето назад в спомените си, доц. Чилингирова успява да преброи 70 осъществени трансплантации в България, предимно в болница „Света Екатерина". Сред тях е и Огнян Ганчев, трансплантиран през 2006 година, изкачил най-високият връх в Европа – Мон Блан. „Изборите винаги са тежки, но по-тежки от тях са неблагоприятните резултати, казва тя и се замисля. Има случаи, в които даваме всичко от себе си. Нещата са изпълнени прецизно и резултатът трябва да е добър, дори много добър, дори отличен. Оказва се обаче, че доброто не се случва. Пациентът си отива. Каквото е писано на човек отгоре, това се случва. Ние сме само едни изпълнители в ръцете на Господ. Той прави, каквото е решил", продължава доц. Чилингирова. Не крие, че е вярваща, а и не може да бъде другояче при положение, че всеки ден трябва да се бори с онази с косата. Убедена е, че това вътрешно чувство за една друга сила е в душите и на колегите й, макар и да не афишират религиозни убеждения.

Ефекти и дефекти

„Имаме отлично обучени екипи, апаратура, условия за работа. Вярно, не можем да си поръче сърца, но има неща, които могат да се направят, за да се подобрят нещата в трансплантологията", убедена е доц. Незабравка Чилингирова. Допълва, че там, където тази медицинска дейност се развива добре, то е в резултат на факта, че е издигната в държавна политика.

И е категорична: „В България такава държавна политика няма! Всяко ново правителство, като дойде, обещава как ще бъде ангажирано с донорството, с трансплантациите, но всичко остава до обещанието. Нещата станаха още по-трагични, откакто Изпълнителната агенция по трансплантациите беше сложена под шапката на Изпълнителната агенция „Медицински надзор". Случвало се е да правим до девет трасплантации годишно, когато шеф на агенцията беше д-р Мариана Симеонова. После нещата се разводниха. Много ми е мъчно през последните години, че оттам се отчитат дейности като едно обучение, някакви курсове. Ще ми повярвате ли, че през последните две-три години ме търсят само за отчети – колко човека са в списъка на чакащите, какво е състоянието на трансплантираните, не крие огорчението си доц. Чилингирова. Не е начинът да няма комуникация, а да искаш нещата да се получават добре", допълва тя. Смята, че трябва да се възстанови Агенцията по трансплантациите, както и тя да бъде оглавена от млад и амбициозен човек, който иска да работи. И си спомня още нелицеприятни неща, но се иска да се връща към тях.

Вивалди, но не и Вагнер

С музиката на венецианеца доц. Чилингирова си почива у дома.

Не й допада творчеството на немеца зарази драматизма, с него тя е заобиколена чрез чуждите съдби всеки ден в болницата. Синът й е 32-годишен, не е последвал пътя на майка си, не е станал лекар. „От него аз се уча на много неща. Противно на някои всезнайковци, аз казвам, че от младите можем да почерпим немалко", смее се доц. Чилингирова. Не му е обидена, че не е избрал медицината. Когато трябвало да кандидатства, направо казал, че това е тежка професия и не се чувства готов да поеме такъв товар. Другият й начин за почивка, освен музиката, са пътуванията. Не пести времето си за приятели, макар и да е от хората, които се стараят кръгът им да не е много широк, но пък в него да са все верни. За разлика от тях обаче, пациентите си приема за роднини – могат да я потърсят винаги, а тя да им окаже помощ, от каквато се нуждаят. „Това е животът – да не враждуваме, да не пречим, а да помагаме. И в това е ценността ни на човеци", заключава доц. Незабравка Чилингирова.

Благословеното семейство

Фелдшерът от филиала на ЦСМП – Кърджали в Момчилград Нихат Сали вече 36 години работи тази професия, всички във фамилията му са свързани с медицината

 

Силвия  Николова, 29.05.2026г.

сайт Clinica  www.clinica.bg

 

Тази седмица премина под знака на Световния ден на спешната помощ, който отбелязахме на 27 май. Безспорно, най-натоварените в този сектор са работещите в центровете за спешна медицинска помощ. Един от тях е фелдшерът Нихат Сали от филиала в Момчилград.

Биографично

Нихат Сали е роден на 26 април 1967 година в Кърджали, но живее в Момчилград. Откакто през 1991 година получава дипломата си за фелдшер, е неизменно в тази професия. Работи във филиала на Центъра за спешна медицинска помощ в Момчилград. Всички в семейството му са свързани с медицината.

Предопределената професия

Да избира какво да учи и какво да работи, на Нихат Сали не се наложило. Баща му бил фелдшер и затова той още от дете се бил насочил да го последва професионално още повече, че историята на татко му по пътя на медицината, сам по себе си, е удивителен. Името му е Феим Мюмюн Сали, завършил с отличен медицинското училище в Хасково, специалност „фелдшер".

Ръководството извикало баща му, казали му, че в сина му има огромен потенциал и е добре да запише медицина, да стане лекар. „Дядо ми обаче нямал средства да издържа студент и отказал. Един роднина предложил да поеме тази грижа, пък да му върнат парите, когато могат", разказва Нихат Сали. Младият Феим обаче също отказал, не искал да натоварва родителите си финансово със своето учене. Така останал фелдшер, но пък се радвал на уважението на целия град и околността. Хората го почитали и на улицата, при среща, сваляли шапка, като пред уважаван в обществото човек, какъвто и бил. Обичали го заради отзивчивостта му винаги да помогне при всякакви обстоятелства – в сняг през преспите нощем до съседното село при пациент, да се отзове по всяко време за вдигнало температура дете и за всякакви други случаи. Докато учел, през ваканциите поемал реда за пасене на кравите в селото и така отменял баща си. Случвало се да извади част от храната в бохчата, сложена от майка му, да остави една-две филийки, за да има повече място за книги, които носел навсякъде със себе си и четял. Тази удивителна история за своя татко разказва фелдшерът Нихат Сали и бърза да добави „От млади години и аз не съм глезльо. И аз съм ходил да паса кравите и в това няма нищо унизително. Важното е човек да работи, всеки честен труд е достоен за уважение. Разказва още, как като млад фелдшер трябвало да работи допълнително какво ли още не, за да влиза по някоя още пара в семейния бюджет.

Младите и тези преди тях

Мнозина са склонни да ги обвиняват, че едва що започнали работа, искат да получават богато и пребогато от живота – от заплати, до удобства, та дори и прекомерен комфорт. Прави ли са или не младите лекари и лекарски асистенти, които искат да живеят добре или са разглезени деца? На този въпрос Нихат Сали е категоричен: „Прави са. Всеки иска да живее добре. Винаги съм казвал, че при нас в медицината, независимо дали си лекар, фелдшер, лекарски асистент, акушерска или медицинска сестра, хората трябва да са отдадени на работата си и да я вършат със сърце. Необходимо е обаче те и да са достойно заплатени, за да не се чудят как да работят на по две, че и три места, за да издържат нормално семействата си. Тук не става за лукс и прекаленост, а за един достоен живот." И привежда за пример 1991 година. Когато завършил и започвал, както казва „от нулата", негови връстници без образование през това време работели в строителството, правели ремонти и за четирите години, в които той получавал образование, те вече били успели дори да си вдигнат къщи. „Сега, за да стане млад човек лекар, му трябват 11 години – първо завършва медицина, а после и специализация. Това е неговото златно житейско време. Всеки родител би се радвал да изучи детето си, но не всеки успява и сега. Повече от ясно е, че тези млади хора са учили много, дали са много безсънни нощи в четене, в подготовка в университета, в самоподготовка, в семинари, курсове. Редно е техният труд да са лекари, да бъде възнаграден достойно. Те имат право на това!", убеден е Нихат Сали. И бърза да добави: „Да имат достойно заплащане, но да се държат и достойно със своите пациенти – да ги уважават, да са търпеливи, защото когато човек е прекрачил прага на кабинета ти, той със сигурност има неразположение, болка, няма да идва за няма нищо. Проблемът може да е физически, но може и да е психически, да го е обзела паника от мисълта за страшна болест. Човекът отсреща, в бялата престилка, е този, който трябва да му вдъхне увереност, да го успокои, защото пациентът в такъв момент има само него – лекарят, фелдшерът, лекарският асистент. В тяхно лице той вижда спасението". Разказва този подход от своя собствен професионален опит.

На него неведнъж му се е налагало не само да преглежда, но и да разговаря по-продължително време с пациент, изпаднал точно в паника, в страх, че с него се случва нещо страшно, необратимо, смъртоносно. А, както е известно, най-уплашените пациенти са тези на работещите в центровете за спешна медицинска помощ.

Благословеното семейството

За тази съпричастност към тегобите на хората, на пристъпващите прага на лекарския кабинет той често пъти разговаря и със своя син д-р Бюлент Нихат, който е онколог и работи в Пловдив. Преподава и в Медицинския университет там както на английско, така и на българоговорящи студенти. Наскоро признал на баща си, че още от малък искал да стане лекар, защото виждал как работи баща му, как със съпричастност към пациентките се отнася и майка му Диана Иванова – Сали, която е старша акушерка. Като родител, който познава детето си обаче Нихат Сали прозрял отрано накъде го влече отрокът му. „Не исках да се възгордява, защото тя – гордостта, е огромен дефект за всеки човек. Веднъж направо му казах: Сине, ако си решил да ставаш лекар само, за да се обръщат към теб с „докторе" или си мислиш, че ще станеш много богат, ще сгрешиш. Желанието да си лекар трябва да носиш в сърцето си. Само така ще успееш". Вижда се, че д-р Бюлент Нихат се е вслушал в думите на баща си и не само. В знак на благодарност към него се подписва не с фамилията си, а със своето презиме. „Доволен съм. И самият аз изпадам в известна гордост, като ме срещнат хора на улицата ми кажат „Бях при сина ти. Много добър лекар е". Усещаш, че не си живял напразно. Оставил си нещо добро, а синовете, на свой ред ще оставят добро поколение, което да е от полза за обществото. Само така, с възпитаване на достойни хора държавата ни може да успее", убеден е той. Другият син на Нихат Сали - Джем Сали също не е изневерил на семейната традиция, поел е по пътя на баща си. Сега завършва и му предстои държавен изпит. Скоро и той ще може да практикува професията на лекарски асистент. Независимо от ангажираното всекидневие, вечно включените телефони и отзоваване на пациентски обаждания по всяко време, семейството се старае да е заедно не само на празници, както тези дни, когато мюсюлманската общност посреща Курбан Байрам, но и в почивните дни, в част от отпуските. Обикновено спорове в семейството на професионални теми не се подемат. „Ние възрастните трябва да се вслушваме в по-младите. Те са нашите по-добри издания. Когато обаче в него грешат, е добре да ги спрем, да ги посъветваме, че не е правилно", казва още Нихат Сали. И се замисля за времето, когато може би ще види и внуци, поели по пътя на медицината.

 

 

И в България има огнище на хантавирус

Типът му обаче е съвършено различен, не е Андис като на круизния кораб, казва проф. Ива Христова

 

Силвия  Николова, 12.05.2026 г. 

сайт Clinica   www.clinica.bg

 

Морбили вече надхвърли епидемиологичното огнище и се разпространи в още седем области, същевременно светът тръпне от страх заради смъртоносния хантавирус от тип Андис на круизния кораб. Защо се получи пробив в системата с морбили, ще се проверява ли истинността на отчетените имунизации, каква е готовността да посрещнем хантавируса попитахме проф. Ива Христова. Тя е директор на Националния център по заразни и паразитни болести.

- Проф. Христова, от 19 март, когато бяха регистрираните първите случаи на заболели от морбили в Бяла Слатина, по последни данни от края на миналата седмица те вече са 225 човека при това в седем области на страната. Защо се стигна до изпускане на духа от бутилката? Къде здравната ни система се пропука?

- Морбили е силно контагиозно заболяване, което търси възприемчиви индивиди, за да може да се разпространява. Към момента от всичките заразени, 159 са лица от ромски произход.

- Децата обаче ходят на детска градина, на училище, а записването без да е изпълнено неоходимото към дадения момент от задължителния имунизационен календар, не се приемат. Не смятате ли, че е редно да се предприеме една стриктна проверка за истинността на имунизациите там, където има огнища?

- Аз не мога да кажа как е станало, случай по случай дали детето е било на градина или вкъщи. Мога да кажа, че малко над половината от заболелите са без ваксинации, а от останалите масово са с една доза без реимунизация на 12-годишна възраст, когато трябва да се направи втората. В 5-6 на сто от случаите имаме заболели пълнолетни, дори човек на 41 години. Основната причина е липсата на имунизация или болестте настъпила в интервала до поставянето на втората васина.

- Стойностите, като цяло за страната, обаче не са никак успокоителни. Ще бъде ли обявена епидемия и кога?

- Още не сме ги достигнали за епидемия, но сме в епидемичен взрив, за който се взимат противоепидемични и профилактични мерки. Може да се каже, че той по-скоро пълзи към възприемчивите компактни лица.

- Означава ли това, че щом сме в епидемичен взрив трябва да сме спокойни, не е ли редно да се вземат по-стриктни мерки?

- Противоепидемичните мерки са в ход. Това включва работа на терен, издирване на контактните лица и изследването им, изолация, карантиниране и много сериозна работа със здравните медиатори в ромските общности. Тези мерки водят до това, че епидемичният взрив все още е ограничен.

- И все пак, не смятате ли, че е редно да се предприемат проверки за истинността на отчетените имунизации поне там, където има епидемичен взрив?

- В днешно време данните вече могат да се засекат. Винаги обаче може да се каже, че ваксината е напарвена, но не се е получил имунитет. Наистина до 5% от хората имунният отговор е много кратък. Като цяло, може да се каже, че има пропуски в това направление. Съмнявам се, че конкретно може да се удостовери къде точно е един или друг пропуск. Проверка би могла да бъде направена по-насочено, ако се провери в практиката на кой лекар по-често има пробиви в имунитета на пациентите при отчетени, като направени, ваксини.

- Ваксината срещу морбили е тривалентна и включва още паротит и рубеола. При компрометирания имунизационен календар, предвид епидемичния взрив сега, да очакваме ли такъв и за другите две заболявания?

- Не. Календарът не е компрометиран сериозно. Официалните данни показват, че нивото но имунизационното покритие срещу морбили, паротит и рубеола за страната, като цяло, е 94,2% с първа доза. Това означава, че доста се доближаваме до това, което ни е необходимо, за да ограничим морбили. За съжаление с втора доза, която се поставя на 12 години, спадът е с 4 на сто. Така, средно имунизационното покритие за страната е 90,5 на сто, което вече е ниско. В последните три-четири години обаче, макар и слабо, но то се повишава с около половин процент годишно. Морбили е толкова силно заболяване, че няма как да не се разболеят тези, които не са ваксинирани. Имунитетът след втората доза би следвало да е доста стабилен, той е пожизнен, макар и с годините леко да спада. Смята се, че то 3% от ваксинираните не изработват достатъчна защита за продължително време и при тях би могъл да се получи пробив.

- Световната общественост беше изненадана от хантавирус. При безпроблемните и чести пътувания, ясно е, че инфекцията може да влезе и в България. Готови ли за здравните власти за отговор и какъв е той?

- Хантавирусната инфекция е много сериозна – тежко протичане и високо ниво на смърност. Трябва обаче да правим разлика от типовете на хантавирус. Този на круизния кораб е Андис и е единственият, който се предава от човек на човек. В България също има хантавируси не отсега, но са от друг тип. Тези у нас протичат с хеморагична треска и бъбречен синдром, тоест висока температура и бъбречна недостатъчност, която налага диализа, като пациентът се възстановява доста продължително време. Съвсем друга са тези вируси в Северна и Южна Америка – засягат белия дроб с вирусна пневмония, като смъртността е висока. За такъв вирус става дума и на круизния кораб. Взети са много сериозни мерки за ограничаването му. Теоретично, рискът за Европа, като цяло, е минимален.

- Кога са последна в България вече регистриран случаи на хантавирус, та макар и от друг тип?

- Всяка година имаме по няколко случая, стигали сме и до десет и повече. За 2026-та все още нямаме. У нас обаче съществува ендемично огнище на хантавирус, което е открито и се изследва. То е в района на Пещера и Батак. Зооноза е, което означава заболяване, пренасяно от полски мишки, но самите те не боледуват. Хората се заразяват от техните екскрементите чрез вдишване или през устата чрез частици, попаднали по ръцете ни. Заболяването започва с висока температура и тежка отпадналост. Бързо се развива шоково състояние с много ниско кръвно налягане, запушват се бъбреците. Хантавирусът се съдържа именно в бъбреците на мишките и засяга тези на хората. Ако в момента на запушване, човек не е бъде насочен към диализа, ще умре. Ако е на нея, за няколко дни ще прескочи този тежък стадий и ще навлеза в следващия, който е с полиоурия. Това означава отделяне на огромно количество урина, светла като водата. Причината е, че бъбреците не могат да изпълняват своите функции и да задържат полезните за нас йони. Възстановяването е около месец. Подчертавам, че нашите хантавируси са от друга група, различна от тази на круизния кораб, които са южноамерикански вариант. Почистването на бараки, мазета, гаражи на вилите, където се държат хранителни продукти и вероятно мишки са правели набези, трябва да се почистват с ръкавици и висок клас защитна маска. Ще припомня, че други заболявания, пренасяни от мишки са туларемия, но в последните години нямаме случаи, както и лептоспироза – бактериално заболяване, за което има антибиотици. При нея бактериите също се задържат в бъбреците на мишки, като се заразяваме от тяхната урина. Инфектирането, освен чрез инхалиране, става и при престои във водоем със застояла вода. Най-често се заразяват рибари, които стоят там с часове. Вторият вариант е при наводнения. Тогава броят на лептоспирозите скача във всички европейски страни, защото докаго водата се оттече, мишките са я замърсили с урината си и инфектирането на хората става изключително лесно. Опасно е газенето в оризища, в миналото се е срещата и в мините. Ако работник в кланица не е обезопасен, също може да се зарази при дрането на инфектирано животно.

- Преди дни общопрактикуващи лекари алармираха, че имат затруднения по отношение на имунизационния календар на децата бежанци от Украйна – не съвпада изцяло с нашия, има и значителни пропуски заради войната. Създава ли това реална възможност за внос на инфекции в България? Какво държавата може да предприеме за съхраняване на здравето на своите граждани?

- Когато няма данни за имунизация или те не са сигурни, то тя следва да започне от самото начало все едно нищо не е правено до момента. Това е принципът, прилаган към бежанци и групи, които влизат в общесттвото без достатъчни данни за имунизационния им статус.

- Много българи пътуват на море в Гърция, където обаче от няколко поредни лета се съобщава за западнонилска треска. За какви опасности следва да следят нашите туристи там?

- Още е рано за западнонилската треска. Случаите обикновено са през август и септември. През годините броят им варира – когато в Гърция са много, естествено е да се повиши броят им и у нас. Към момента на дневен ред са предаваните инфекции от кърлежите. Сега е пикът на тяхната активност. Хората трябва да знаят, че за тези преносители сегашната температура, съчетана с влажност е идеална. Ето защо не бива да се задържаме с гъсти, неокосени инепръсксани тревни площи, та било то и пътещки в парковете. Предпазването е ясно до баналност – дълги ръкави и крачоли и репеленти. Преглеждане на домашния любимец и на собственото ни тяло и дрехи за кърлеж при прибиране у дома.

Аптечната карта беше обезличена

Под натиска на корпоративни и търговски интереси тя е само индикативен инструмент за информация, казва маг.фарм. Димитър Маринов

  Силвия Николова, 14.05.2026

  сайт Clinica    www.clinica.bg

 

 

 В публичното пространство в последните дни отново беше поставен на обсъждане проблемът с недостъпността до аптека в немалко населени места в страната. Лансирани бяха и различни идеи за разрешаването му. Как той може да бъде решен, къде тук е ролята на Националната аптечна карта, възможно ли е създаването на пътуващи доставчици на лекарства. Това попитахме магистър-фармацевт Дамитър Маринов. Той е председател на Българския фармацевтичен съюз.

 

-Г-н Маринов, в последните дни в публичното пространство отново бе повдигнат въпроса за липсващи аптеки в близо 4000 населени места – проблем, за който се знае отдавна. Толкова нерешим ли е? Какво може да се направи? Колко са новоразкритите аптеки в последните години?

-В действителност има населени места в България, в които няма аптека, но това е една изключителна спекулация с данните. Няма държава в света, в която във всяко населено място да има аптека. Няма и такава необходимост. В този смисъл спекулация е твърдението, че „нещо трябва да се направи" и че това е проблем. В България има повече от 3000 открити аптеки за обслужване на населението, още около 200 болнични аптеки, които обслужват хоспитализираните в тях пациенти. България е на четвърто място в Европа по брой аптеки на глава от населението след Гърция, Кипър и Испания, т.е. ние нямаме липса на аптеки. Дори твърде голямото количество аптеки, особено концентрирани в големите градове и по-специално основно около големите болници и медицинските центрове, също се явява проблем. На една аптека в Европа средно се падат 4150 пациенти, а на аптека в България средно се падат 2095 пациенти, което води до слабо асортиментно зареждане, високо ниво на бракувани продукти, множество откази при изпълнение на рецепти и много други последващи негативи най-вече за пациентите. Какъв е смисълът за пациента на една улица или около един медицински център да има много аптеки, но в нито една от тях да няма наличен търсеният от пациента лекарствен продукт?! В действителност има места в България, където няма аптека, защото няма икономическа възможност да има такава, а има необходимост. Точно за такива случаи от около две години действа специална Методика за финансиране на аптеки, които изпълняват дейности по договор с НЗОК в населени места в труднодостъпни и/или отдалечени райони, или са единствен изпълнител на съответната дейност в община, както и с денонощен режим на работа. В резултат на подпомагането по Методиката за период от година и половина (от 01.01.2024 до 31.08.2025) имаме нови 11 нови аптеки в отдалечени райони (от 29 стават 40), двойно увеличение на броя на аптеките в труднодостъпни райони (от 8 стават 16), 60 нови единствени изпълнители на дейност по НЗОК (от 107 стават 167) и 16 нови денонощни аптеки, работещи с НЗОК (от 19 стават 35). При тълкуването на тези данни, трябва да се отбележи, че не говорим само за отваряне на нови аптеки, а и такива, които са съществували и преди Методиката, но не са работили с НЗОК. След въвеждането на допълнителното финансиране, което не е голямо, но ясно таргетирано, много аптеки увеличиха портфолиото на дейностите, които извършват, което многократно подобри достъпа на пациентите до продукти и фармацевтични грижи.

-Налице са и големи градове, включително и областни, в които денонощна аптека няма. Какво пречи?

- 35 денонощни аптеки са разположени в 14 области на страната, като 8 от тях са единствени за цялата област. Денонощни аптеки има там, където има търсене през нощта и където има икономическа възможност да има нощна смяна. Смятаме, че поне една денонощна аптека трябва да има във всеки областен център, като за големите градове може да има и повече. С допълнителното неголямо, но ясно таргетирано финансиране за нощни смени, сме убедени, че всички области на страната ще имат денонощен достъп до продукти и услуги. Това което притеснява собствениците на аптеки при организирането на денонощен режим на работа, е несигурността, че Методиката ще продължи да съществува. Финансирането за тези дейности се определя година за година с бюджета на НЗОК и без ясни гаранции, че то няма да се намалява и ще се увеличава плавно за напред, са малко готовите да инвестират в намиране на персонал и организиране на денонощен режим на работа.

-Доколко рационална, а и осъществима ли е идеята за т. нар. пътуващи аптеки? Къде в Европа има такава практика?

- Не ми е известно някъде в Европа да има подобна практика. Възможно е да има, но каквито и практики да има някъде по света, те не бива да се екстраполират директно у нас без да се сравнят всички индивидуални локални особености. „Мобилните аптеки" няма да решат нито един проблем на лекарствоснабдяването у нас, дори имат потенциала да задълбочат наличните. Ясно е, че в момента контролните органи, по техни думи, се задъхват и им е трудно да осъществяват контрол дори на стационарните аптеки, дрогерии, болници и т.н. Нямам представа как ще се осъществява такъв на „мобилни аптеки"?! Всъщност знам – няма да има контрол! А може би това е целта?! Няма яснота кой ще зарежда мобилните аптеки? При какви условия ще се избира доставчика продукти за мобилките? Какво би се случило, ако пациентите не са доволни от обслужването на мобилната аптека, ще могат ли да я сменят с друга? Въобще някой смятал ли е колко би струвало едно подобно начинание и дали ако се инвестират поне половината от предвиденото финансиране за мобилки, защото такова ще има, в стационарни аптеки няма да се получи по-добър резултат? Дали пък някой не се е прицелил в усвояването на такова финансиране, скрит зад евтин популизъм?! Как осигуряваме достъп до продукти и услуги във времето, когато мобилката ще бъде далеч?! Въобще тази идея поражда повече въпроси, отколкото отговори...

-А за изпращане на лекарства по куриер, след като магистър-фармацевтът ги предостави след изписване с електронна рецепта от лекаря?

-Това е свръх екстравагантна идея, която щеше да е смешна, ако не беше опасна и не се приемаше сериозно от редица популисти и не се подхвърляше в публичното пространство с цел опипване на почвата, за да се удовлетворят нечии корпоративни интереси за монополизиране на пазара на лекарства в страната. Дистанционна търговия с лекарства по рецепта НЕ може и не бива да се допуска, защото носи сериозен риск за пациента. Знам, че това е мечтата на някои мениджъри на големи фармакомпании и търговци, които до скоро са продавали бързооборотни стоки, но лекарствоснабдяването има специфики и е част от националната сигурност на страната. Някой иска всичко произведено от поточната линия, директно да се потребява (умишлено използвам точно този глагол) от пациентите БЕЗ никакъв контрол. Консултация от разстояние при настоящите условия в България не може да се прави. Не бива да се къса връзката и личният контакт при отпускане между фармацевт и пациент. Става дума за доверие изграждано с години, отношения на конфиденциалност и професионализъм, които няма как да се реализират дистанционно. Още берем плодовете на онлайн образованието по време на ковид пандемията. Видя се че има меко казано съществена разлика между него и присъственото обучение. И не е необходима аргументация, от типа „защо пък да не опитаме", когато няма такава необходимост. Колко пъти като общество образно казано трябва да „настъпим мотиката" , за да разберем, че някои неща трябва да се случват само на живо и онлайн не може и не бива?!

-За разлика от лекарите и медицинските сестри, България е със значително голям брой фармацевти при това, работещи в страната. Колко са те? Какво е разпределението им по отношение на работата – в аптеки за населението, в болнични аптеки, в други сектори?

-Фармацевтите сме единственото съсловие от медицинските, което не просто не намалява, а се увеличава и дори се подмладява. Вече сме водеща страна в света по брой магистър фармацевти на глава от населението. В България практикуват вече повече от 7 800 фармацевта, като повече от 6800 работят в аптеките. У нас имаме вече 6 (шест) фармацевтични факултета (два в София и по един в Пловдив, Варна, Плевен и Бургас). Няма необходимост от още, дори са в повече, защото „количествените натрупвания, почват да водят до качествени изменения", но не с положителен знак. И всичко това без да броим големият проблем със скрития, но вероятно най-голям „фармацевтичен факултет Украйна". Не става дума за граждани на Украйна идващи да работят у нас. Годишно български граждани, на брой понякога дори повече от завършващите някои от българските факултети, получават диплома за фармацевт в някои от многобройните факултети в Украйна, която в момента е във война. Силно се съмнявам, че тези българи са учили в редовна форма на обучение, в дипломите им обикновено пише „смесена форма", но това не е проблем за Министерството на здравеопазването, което с лекота признава тяхната професионална квалификация без да се вслушва в мнението на експертите от нашите университети. В този смисъл не знам дали България е „троянски кон" в Европейския съюз, но определено сме врата за достъп до регулирана професия, защото не ми е известна подобна практика на масово желание на граждани на други европейски страни да изучават медицински специалности във военна зона и после да им се признават дипломите. Това е проблем, за които засега единствено БФС говори, но ще рефлектира върху цялото общество.

-Впрочем, така дълго дискутираната аптечна карта на България беше забравена, като тема. Има ли рационализъм в тази идея, с какво тя би могла да помогне и къде биха се очертали пробойни?

-Аптечната карта беше скопена, обезличена, още при създаването й в Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина. Тя трябваше да бъде критерий за откриване на аптека и да се заложат географски и демографски изисквания за брой аптеки. Накратко, да се допуска съществуването на определен брой аптеки на определена територия и население, които да осигуряват цялата палитра от дейности и функции на една модерна аптека. Това щеше да гарантира равномерно разпределение на аптеките в страната в зависимост от територията и населението, както и здравните потребности. Но под натиска на корпоративни и търговски интереси в момента Аптечната карта е само един индикативен инструмент за информация, който дори не се актуализира често, а със съвременните възможности на дигитализацията може на практика да работи в реално време. Всичко е въпрос на желание за решаване на истинските проблеми в диалог с експертите на съсловната организация и поемане на отговорност, а не на изпълняване на поети на тъмно и на бели покривки ангажименти в частен интерес. В този смисъл очакваме разговори с новата власт и ще следим какви ще са действията им в нашия сектор. Необходимо е да се правят реформи, но показателно ще бъде чий интерес ще обслужват – този на пациентите и извършващите дейността професионалисти, или на скрити корпорации и частни лица, които дори няма да видим, защото техните тези обикновено се представят в обществото от знайни и не толкова знайни, но особено кресливи НПО организации (комитети от няколко души; институти постоянно измерващи нещо, обикновено пазарно; познати говорещи глави, винаги имащи мнение по вселенските въпроси; псевдо експерти и други всичколози). Ако искате да се ориентирате в предстоящото поредно реформиране на сектора и да разберете кой какво крои и за какво се бори, следете становищата на съсловната организация на фармацевтите в България – Български фармацевтичен съюз, която по закон представлява всички, упражняващи професията фармацевт в страната. Досега никога не сме бъркали в предвижданията и опасенията си. Имаме големи позитивни очаквания и виждаме възможности!

Нужна е оптимизация на лечебните заведения

 Всяка частна болница, работеща с НЗОК, да провежда обществени поръчки за консумативи, лекарства и други, казва Борис Бонев

 

 Силвия Николова, 18.05.2026 г.

сайт Clinica   www.clinica.bg

 

Втора общинска болница, след Пазарджик, спря работа. Този път в София – Четвърта градска не приема пациенти от началото на месец май. Тя е в критично не само кадрово, но и финансово състояние. Защо се стигна дотам, има ли бъдеще общинското здравеопазване, какво следва да се направи при толкова много болници в страната, какви са очакванията от управляващите в сферата на здравеопазването. Това попитахме Борис Бонев. Той е общински съветник от „Спаси София“ в Столичния общински съвет. 

 - Г-н Бонев, агонията на Четвърта градска болница беше продължителна, докато преди дни стана ясно, че от началото на месец май тя вече не приема болни. Защо се стигна дотук, след като още преди година Столичният общински съвет взе решение за вливането ѝ с Втора градска болница с цел укрепване на финансовото ѝ състояние?

- Действително, до процеса на сливане, по предложение на съветниците от ГЕРБ, за управител беше назначен д-р Стоян Маджаров. Самото сливане обаче беше активно саботирано, а сроковете, определени в нормативната уредба за осъществяване на решението на Столичния общински съвет, бяха пропуснати. Сега сме в ситуация, в която има взето решение, но то не е изпълнено - нещо, което доведе до крайно негативни последици, най-вече за работещите в болницата, чиито възнаграждения не се изплащат редовно, а за известен период не са били внасяни и осигуровки. Изпаднахме в ситуация, в която да не знаем какво да правим. Това наложи преди по-малко от месец общинският съвет да вземе ново решение - да бъдат сменени управителят и съветът на директорите. Ние, като колективен орган, преценихме, че в продължение на година и шест месеца въпросните хора от ръководството не са съдействали по никакъв начин. Същевременно финансовите резултати на болницата значително и шокиращо се влошиха. От около 150 000 евро натрупани задължения преди година и половина, в момента те са над 1 млн. евро. Макар че общинските съветници от „Спаси София“ първоначално бяхме против сливането, на този етап то е единственият шанс лекарите да запазят работата си и трудът им да бъде заплатен.

- Прави впечатление обаче, че не само Четвърта градска болница е проблем в сферата на столичното здравеопазване, но и болницата за долекуване в Ботунец. Защо и как се случва това в най-голямата и съвсем не бедна община в България? Има ли нужда от общинско здравеопазване в София, при положение че тук има много държавни, университетски и частни болници?

- В нашите общински болници работят безспорни специалисти. Тези хора, както и пациентите, не могат да бъдат оставени на улицата. Със сигурност, след години, в които всякакви реформи в здравеопазването се приемаха на нож, нямаше как това да не се отрази и на общинските лечебни заведения. А тяхното състояние е изключително тежко - както финансово, така и в хигиенно-битов аспект. Необходими са сериозни инвестиции, за да могат всички наши болници и диагностично-консултативни центрове да бъдат адекватни на пазара и дори конкурентни на държавните и частните болници. Ето защо е необходимо да направим реформа чрез оптимизиране на тези лечебни заведения. Пътят е в сливането на Четвърта и Втора градска болница, както и на болниците за долекуване в Бухово и Ботунец. Колкото до ДКЦ-тата, те са ключови. Виждам тяхното добро бъдеще в превръщането им в общностни центрове, фокусирани върху превенцията и промоцията на здравето. Абсолютно ясно е, че добрите постижения в здравеопазването се измерват с липсата на голям брой хоспитализации. Световните тенденции са насочени към превенция на заболяванията. Ето защо в този контекст в ДКЦ-тата трябва да се инвестира много по-сериозно. Те не бива да бъдат просто наемодатели на кабинети, както често се случва, а трябва да работят така, че хората да ги посещават за консултации, профилактични прегледи и други дейности, свързани с подобряване на общото здраве. Ниша, в която общината би могла да се включи, са хосписните услуги и сферата на долекуването. По официална статистика към 2060 г. 31% от българите ще бъдат над 65 години. Ние ще живеем по-дълго, но възрастните хора ще бъдат повече. Това означава, че всички грижи и нужди на това население трябва да бъдат предвидени и осигурени навреме, за да не изпаднем в ситуация, в която да не знаем какво да правим и кой да се грижи за тях така, че здравето им да остане добро до по-късен етап от живота им. Тук трябва да уточня, че целият този процес минава през координация както с Министерството на здравеопазването, така и с други държавни структури. Както общината трябва да се научи, че нейните здравни заведения са част от една и съща система, така и държавата трябва да осъзнае, че общинските здравни заведения също са част от системата на здравеопазването. В момента обаче болниците са поставени в твърде нездравословна конкуренция помежду си - за кадри, пациенти и финансиране.

- Като имаме предвид всички тези проблеми, питам Ви съвсем конкретно – има ли бъдеще въобще общинското здравеопазване?

- Определено има, защото за немалко пациенти това е достъпното здравеопазване. Както вече казах, диагностично-консултативните центрове трябва да се специализират предимно в превенция, профилактика и консултиране. Освен това някои лечебни заведения биха могли да бъдат реорганизирани в хосписи и центрове за долекуване, защото търсенето на този тип услуги ще продължава да нараства. В момента обаче няма достатъчно предлагане. Това трябва да става в конкурентна среда. Тук имам предвид болницата в Бухово, където условията и битовата среда са покъртителни, а въпреки това персоналът полага невероятни усилия, за да се грижи възможно най-добре за пациентите. Тя изглежда по-скоро като място, в което си обречен, а не като място за долекуване. Пределно ясни са проблемите на хората, прекарали инфаркт или инсулт, както и на техните близки, след като приключи клиничната пътека в многопрофилната болница, а те няма къде да отидат, за да бъдат раздвижени и наблюдавани от специалисти по време на възстановителния процес. Ако тези условия не се променят и общинските болници не станат конкурентни на останалите, няма как да очакваме, че те ще бъдат търсени от хората. Не можем да очакваме каквато и да било промяна.

- Казвате, че държавата трябва да припознае общинското здравеопазване, тъй като то е част от здравната система. Какво очаквате от новите управляващи в здравния сектор, а и въобще?

- Общинските и държавните болници не функционират в справедлива и равнопоставена среда спрямо частните. За всички привилегиите са едни и същи, но изискванията не са еднакви.

- Ще се конкретизирате ли?

- Да. Едно от най-важните неща, които трябва да бъдат направени, е всяка частна болница, работеща с обществен ресурс по договор с Националната здравноосигурителна каса, да провежда обществени поръчки за консумативи, лекарства и други. Ако това се случи, би могло да се отрази положително и на държавните, и на общинските болници по една проста причина - частникът винаги ще има интерес да купи най-евтиното. Това може да бъде използвано като референция от държавните и общинските лечебни заведения, че е възможно и те да провеждат честни обществени поръчки. За мен подобна промяна би била една от най-важните, които новото правителство трябва да направи в сферата на здравеопазването. Редно е най-сетне да започне и процесът на преминаване от клинични пътеки към диагностично-свързани групи. Такава реформа ще отнеме години, но ще предотврати трусовете, които секторът преживя в последно време. Друг е въпросът, че нито една политика в здравеопазването не беше доведена докрай.

- Преди години бяха закупени групери за диагностично-свързаните групи, но така и не се стигна до въвеждането им, като негласният, но всеизвестен мотив е, че те изискват значително повече средства, отколкото клиничните пътеки. Как тогава очаквате това да се случи сега?

- Наистина те изискват повече средства, но нека сме наясно - в сектор „Здравеопазване“ се краде като за последно. Има достатъчно примери, в които консумативи и лекарства се закупуват на цени, многократно надвишаващи тези, на които същите лекарства се продават на частни болници. През последните години разходите за лекарства са се увеличили почти десет пъти, но не оставам с впечатлението, че българският народ става по-здрав. Пари има и те непрекъснато се наливат. Въпросът е как се изразходват. Ето защо отнякъде трябва да се започне - стъпка по стъпка, но решително, въпреки че ще бъдат засегнати нечии интереси. И съвсем не на последно място, очаквам новото управление в здравеопазването, а и на държавата, да заложи повече на превенцията на здравето. Така след време ще се подобри не само здравето на населението, но и няма да се наливат толкова много пари в джобовете на фармацевтичните компании и за оборудване, а оттам и в сметките на корумпирани хора в сектора чрез обществени поръчки.

- Действително, пари се наливат все повече и повече, но няма доволни нито сред лекарите, нито сред пациентите. Защо?

- Защото не се осъществява достатъчно ефективен контрол, включително върху качеството. Вместо това се случва проверяващи органи да упражняват откровен административен произвол. Познавам случай на медицинска практика, глобена с няколкостотин евро, защото не бил качен ценоразписът ѝ в сайта на Министерството на здравеопазването, при положение че същият този ценоразпис присъства на електронната ѝ страница. Много се съмнявам, че пациентите търсят цените точно на страницата на Министерството на здравеопазването, а не на тази на лечебното заведение. Това е административен произвол. Същевременно ние, общинските съветници, отиваме в Четвърта градска болница и установяваме, че тя не работи от две седмици, защото някой е решил, че сървърът е повреден и няма да приема пациенти. Този факт обаче едва ли интересува други институции. Не бива едни да бъдат тормозени, а на други да се прощават много неща.

- Кои са първите три неща, които бихте препоръчали на новите управляващи да свършат в оперативен порядък?

- Най-напред - преглед и анализ на текущото състояние на здравната система с решение за оптимизация на броя на лечебните заведения. Тук не става дума за уволняване на лекари, медицински сестри и друг персонал, който така или иначе не достига, нито за намаляване на леглата в дадена болница, а за това да се каже от колко болници реално имаме нужда. Факт е, че в България те са прекомерно много, като немалко от тях бяха разкрити през последните години. Има лечебни заведения, които могат да бъдат обединени, без това да наруши оказването на медицинската услуга или да намали персонала, но така биха се съкратили разходите за издръжка. Второто е да се промени законодателството така, че частните лечебни заведения да бъдат задължени да провеждат обществени поръчки, след като оперират с обществен ресурс по начина, по който го правят държавните и общинските болници. Освен това все още малко хора знаят за съществуването на приложението „Е-здраве“. То трябва да бъде популяризирано повече, така че гражданите да знаят, че там се съхраняват техните лични здравни досиета и да са наясно как могат да следят за злоупотреби, като например фалшиви хоспитализации. В по-дългосрочен план новите управляващи би следвало, ако системата остане на клинични пътеки, да удължат престоя по някои от тях, защото е очевидно, че при определени заболявания той е недостатъчен. Така ще се прекрати практиката пациентът да бъде изписван и вписван по друга клинична пътека, за да продължи лечението му. Тази практика в момента изкривява представата за това от какво боледуват българите. Ако не се налагат подобни „фокуси“, ще бъде ясно от какво страдаме и къде по-конкретно трябва да бъде насочена повече дейност по превенция и профилактика.Четвърта градска болница спря работа заради критично кадрово и финансово състояние. Защо се стигна дотам, има ли бъдеще общинското здравеопазване, какво следва да се направи при толкова много болници в страната, попитахме Борис Бонев. Той е общински съветник от „Спаси София“ в Столичния общински съвет.