Уволняват отец Иван от Разбоишкия манастир

Поп гони с пистолет вярващи от храма

Местните безни, че не ги пуска на курбан
Силвия Николова, В." МОНИТОР", 20 август 2010 г. фото: Алексей Димитров

Отец Иван Христов от Разбоишкия манастир ще бъде уволнен съвсем скоро заради скандалното му поведение. Хората се оплакват, че божият служител ги посреща по потник и ги пъди от обителта с пистолет, съобщи викарийният епископ на Софийска митрополия епископ Йоан. Владиката вече пише мотивите за освобождаването на несговорчивия поп.
Духовникът не е монах, а мирски свещеник, стопанисва манастира от две години, но откакто е там, оплакванията по негов адрес не спират нито в митрополията, нито в кметството на община Годеч. Само за две седмици епископ Йоан е получил повече от 40 мейла с оплаквания и разкази за скандалното поведение на духовника. Инициативен комитет от Годечка църковна околия пък е събрал подписка с искането за уволнението на свещеника, в която фигурират над 320 имена на вярващи. През ден в Софийската митрополия пристигат и жалби по пощата срещу отец Иван Христов.
„Юри, вътре, Юри, че сега ще вдигна сопата. Чу ли какво ти казах? Докога ще се разправям с тебе?”, нарежда гневен мъжки глас зад вратата. На всяка негова дума отговаря ожесточен лай от няколко кучешки гърла. Когато лаят затихва, зад паянтовата врата се подава брадат мъж с монашеска шапкаокалян панталон и сменил няколко нюанса на зеленото суичър. Мъжът е гневен, невчесаната му брада стърчи страховито. Още по-страшни са думите му: „Няма курбани, Господ бе последната жертва. Това е място за молитва, не за плаж и разни щуротии. Който иска да върти чевермета, да върви другаде. Написал съм го на вратата, да не стават грешки”, сочи той два листа, изписани на пишеща машина и обвити в найлон.
От тях става ясно, че в манастира са забранени гуляите, плажът, пиенето, пушенето, неприличното облекло и непристойните думи. Като разбира, че няма пред себе си гуляйджии, а журналисти,брадатият започва да размотава неохотно веригата, намотана на импровизираната порта. Това е добилият скандална популярност не само с негостоприемството си, но и с несговорчивия си характер отец Иван Христов. От 2008 г., когато умира и последната монахиня в обителта Зиновиятой е единственият стопанин на Разбоишкия манастир. Поклонниците тук са рядкост. Ако се появят, то са предимно хора, попаднали за пръв път по тези места и в повечето случаи за последен. Защото отецът пазител ги посреща „на нож”, а често пъти и с пистолет. Попът скандалджия дори изтъква, че е въоръжен. Ако някой му намекне за разрешително, в най-добрия случай казва, че патлакът бил газов, в лошия – направо пресича следващите въпроси с пушкане напосоки. Обителта е на хвърлей от сръбската граница, долу на ливадата са манастирските постройки. На 50 м в скалите над левия бряг на река Нишава високо в скалите е черквата. Поляната пред стопанските постройки, в действителност три съборетини, отец Иван е оградил с няколко прогнили пръта, вързани един за друг къде с канап, къде с остатъци от силиконово въже. Илюзорната му ограда служи

колкото да очертае манастирските владения

Истинските им пазачи на практика освен свещеника и неговият пистолет са кучето Юри и петте му четириноги сестри. На километри околовръст друго човешко същество не се мярка. В това число не влиза машинистът на товарната композиция на близките мини, която минава оттук веднъж-дваж седмично. Не се броят още кравата, бикът и бичето Светльо, което отец Иван нарекъл с това име, защото се родило на празника Свети Три Светители. Попът е от онзи тип хора, които по-лесно общуват с животните, отколкото с представителите на човешкия род.
„Казано е в апостолските правила – благопристойно поведение. Идват ми тук всякакви, жени на по 60, опънали се голи по бански. Питате ли каква картинка е да гледаш жена по бански на 60, пита риторично свещеникът вместо оправдание, дори да не го питат, но не уточнява поради какви причини му се налага да гледа кой какво прави по поляните. - Вчера връщах кравата, паднах в реката, окалях расото, сега го суша, затова не съм уставен”, бърза да оправдае светското си облекло поп Иван. – Вместо да дойде някой да ми помага да гледам стоката (животните), идват ми тук някакви, спонсори искат да са, ама аз знам, че искат да сложат

ръка на манастира, хотели и ресторанти да вдигат

нарежда свещеникът. По думите на викарийния епископ Йоан обаче никой не е пожелал да вдига каквито и да било постройки около обителта.
„Твърденията на отец Иван са безпочвени. Никой не иска имотите на манастира, а и той е толкова несговорчив, че и хора, които да помагат, там се вясват рядко", обяснява кметът на община Годеч Владимир Александров. За последен път той е бил там преди година. Отношенията му с духовника са обтегнати. Преди близо две години градоначалникът издействал от Дирекцията по вероизповеданията 30 000 лв. субсидия за манастира. Попът обаче веднага пуснал слух, че Александров иска да прибере парите.
„И дума не може да става за присвояване - отсича кметът. – Като видях, че отец Иван цели скандал, приведох парите на Софийската митрополия, тя да му ги дава за ремонти”, обяснява той.
Викарийният епископ Йоан също потвърждава правотата на думите му.
„Знам ги аз какви ще ги наговорят срещу мене кметът и Йоан. Поклонически туризъм искат да правят в манастира, сиреч бизнес, ама няма да го бъде - люти се духовникът. – Лесно няма да им се дам, и обителта няма да им дам лесно. Светиня е това, а не място за търговци”, разгневява се съвсем не на шега страховитият поп и захлопва паянтовата порта. После подсвирва на кучетата и поема към обора да нагледа бика, кравата и Светльо.

Обителта е опожарявана три пъти

През 1863 г. в продължение на шест месеца четата на Матей Преображенски–Миткалото е действала в района на Разбоишкия манастир. На 16 август 1863 г. пред портите се води най-ожесточената битка с турската потеря. Четата успява да отблъсне преследвачите си, но Йовчо пада покосен от куршум. За него мълвата разказва, че е племенник на Филип Тотю. Йовчо всъщност е брат Йосиф – монах от обителта, който през деня служел в скалната черква. Всеки път обаче, щом научел за извършена неправда някъде в околните села, нощем заменял расото с потури и втъкнат в пояса пищов и отивал да раздава правосъдие. Три пъти манастирът е опожаряван заради него. Накрая Йовчо заявява на братята, че напуска, за да не идат мърцината заради него. Животът си приключва в четата на Матей Преображенски-Миткалото. Монахът бунтар пада в последната битка пред портите на манастира на 16 август 1863 г.

Богородица посочила мястото

Легендата разказва, че Богородица е посочила място за скалния манастир. По време на управлението на цар Иван Асен II монаси започнали да градят постройки на ливадата на десния бряг, въпреки че от векове отшелниците се молели в скалите. Денем те строели, а нощем построеното се рушало, а материалите пренасяли в една от големите пещери в скалата. За три дни калугерите не успели да построят нищо. На третата нощ на игумена се присънила Богородица. Божията Майка му казала: "Където сте се молели от векове, там ще продължите." Така в същата пещера изградили параклис, който през годините бил разширен с притвор отпред.

Коментар:

Вързаният поп и трите села

Преди промените в устата на агитпропчиците, особено на онези, които се пънеха да организират младежта в разни кръжоци по атеизъм, все се търкаляше онази народна мъдрост „Вържи попа, да ти е мирно селото”. Толкова безогледно я повтаряха те наред с останалите си хлевоустия срещу християнството и служителите на култа на всички вероизповедания у нас без разлика, че дори тези от нас, които нямаха кой знае какви познания за религията, започваха някак си да симпатизират на божиите служители заради нападките, на които бяха подлагани катадневно от комунистическите глашатаи. След промените скриваното от службите така усърдно започна да става явно. Което върна много хора към изконните вярвания на прадедите им отпреди времето на комунистическия преврат. Храмовете започнаха да се пълнят, интелигенцията открито и без страх заяви своите християнски убеждения, децата започнаха да изучават религия дори в светските училища. Все неща, за които обществото ни като цяло би трябвало да се радва. Но се появиха и изключения, които някак си ни карат да се срамуваме от обстоятелството, че в някои случаи наистина се налага попът да бъде озаптен, за да миряса не едно, а цели три села. Хубавото е, че Софийската митрополия като цяло проявява воля да очисти църквата ни от расоносци, които я маскарят. Лошото обаче е, че архиереите ни не се стараят по-целенасочено да налагат имиджа на църквата ни не само като носител и съхранител на православието ни и като кредо за нравственост. Резултатът е липса на младежи да й посветят живота си като църковнослужители. От което страдаме всички ние, защото мястото на непризваните заемат хора, на които приляга повече въже за връзване, нежели да служат в олтара на Бога.

Българският църковен проблем в САЩ

Нещо, върху което си струва да се замислим.


Георги Иванов (Чикаго):
В САЩ и Канада върви безвъзвратна асимилация на българските църкви

10 август 2010 | 10:33 | Агенция „Фокус”

Начало / Мнение

Георги Иванов е завършил Висшия химико-технологичен институт в София. От дълги години е в Чикаго. Работи като старши инженер в R&D отдела на престижна частна компания. Хоноруван професор е в Illinois Institute of Technology в Чикаго. Научните му интереси и многобройни публикации и патенти са в областта на полимерните материали и технологии. Проявява интерес и към историята на българските църкви в САЩ. Подготвил е за печат документална хроника по този въпрос. Разговорът е свързан с държавната политика към българите в чужбина и българските църкви в САЩ.

Въпрос: Каква трябва да е политиката на българската държава спрямо емиграцията?
Георги Иванов: Преди всичко държавата трябва да коригира разбирането си по отношение термина „емиграция”. Времето, когато емиграцията се делеше на икономическа и политическа, (не включвам категорията на авантюристите, както и тези, които са напускали страната, за да избегнат преследване на закона) отмина. Сега в голяма степен емигрантите са напуснали България законно и законно са в страната, в която са. Причините защо са там нямат значение, те са лични. Хората нямат проблеми да се завръщат в България, когато пожелаят. Това „до Чикаго и назад” и „назад до Чикаго” го нямат за нищо. Няма вече „вражеска емиграция”, както е наричана емиграцията ни в архивите на тайните служби от времето преди 1989 година. Не виждам защо политиката на българската държава спрямо емиграцията трябва да бъде по-различна от тази към живеещите в България. Трябва да бъде еднакво добра.
Струва ми се, че емигрантите се нуждаят най-вече от добро консулско обслужване - подмяна на документи за самоличност, заверка и легализиране на документи, пълномощни и други. Получаването на тези услуги трябва да бъде бързо и изчистено от бюрократизъм. Имаше една добра практика в Чикаго – веднъж месечно през неработните дни консулският офис се изнасяше в някоя от черквите. Не знам защо беше прекъсната.
Въпрос: Колко е активно посолството ни в САЩ за съхраняване на българския дух и подпомагане на емиграцията?
Георги Иванов: От мемоарната литература и архивни документи става ясно, че държавната политика от преди 1989 г. за съхраняване на българския дух у емигрантите е била доста активна, независимо че емигрантите нито за миг не са забравяли своята национална идентичност. Няма съмнение, че тази активност е била продиктувана най-вече от политически и идеологически съображения. Тази политика тогава среща твърд отпор от страна на емиграцията и техните многобройни политически структури на принципа - не щем ви нито меда, нито жилото.
Сега времената са други. Отпор няма, но няма забележима активност от страна на посолството. Предполагам, че посолството е търсено най-вече от създаваните български училища или други културно-просветни формирования за лицензиране, методическа помощ и пособия. По отношение на най-първите огнища за поддържане и съхранение на българския дух – църквите, политиката на посолството е пагубна. Там от времето на първия мандат на г-жа Поптодорова още не са разбрали какви български църкви и какви български свещеници има в САЩ и Канада, както и какви са тенденциите тези църкви да запазят или не българската си принадлежност. Няма да е пресилено да се каже, че отношението на посолството по въпроса за българските църкви в САЩ и Канада не обслужва българските национални интереси.
Въпрос: Защо е толкова важно българите в чужбина да имат църква? Много българи не са религиозни.
Георги Иванов: Не съм виждал оригинала, но съм чел, цитирам по памет, че „няма Църква като българската, която да е дала толкова много на своя народ, и няма народ като българския, който да е толкова неблагодарен на Църквата си, както е българският.”
Организирането на българите в църковни общини и строежа на български църкви в САЩ датира от 1907 година. Защо са го правили? Да съхранят българската си национална идентичност – вяра, език, традиции, култура. Да чуват Светата литургия на майчиния си български език: така е записано във всички архивни документи, до които съм имал достъп. Нямам други аргументи, които да противопоставя на онези българи, религиозни или не, които отхвърлят духовната връзка с майката БПЦ и игнорират важността на националния и етнически характер на Църквата в емиграция. Не малка част от днешната емиграция започнаха културно-просветителската си и обществена дейност в църквите.
Въпрос: А днес?
Георги Иванов: Църквата продължава историческата си роля – да разпространява православната вяра, да обгрижва духовно-религиозните потребности, да възпитава в християнските добродетели. И всичко това на майчиния български език. За съжаление в не малка част от нашите български църкви в САЩ вече се разпореждат духовници и архиереи, които нямат нищо общо с България и Българската православна църква, нашия език, история и национални традиции. В контекста на това, бих допълнил, че не е необходимо да си религиозен, за да осъзнаеш опасностите, надвиснали над българщината в църквите ни в САЩ и Канада и да се противопоставиш на това. Ако се чувстваш българин.
Въпрос: Тогава сте съгласен с „има църква, има българщина; няма църква - няма българщина”?
Георги Иванов: Напълно споделям това. Православната църква в емиграция има в много голяма степен национален характер, за разлика от католическата или протестантската. Когато в разговор американци ме попитат “каква религия изповядвам” и отговоря: “източно-православна”, то следващият въпрос е: “имате ли българска църква тук?”, т.е. имането на наша църква се идентифицира със страната България. Затова има руска, сръбска, македонска, гръцка и т.н. православни църкви по света и в Чикаго. И хората казват точно така – отивам в македонската църква, например, а когато са тръгнали към католическа църква, се казва само местонахождението й, без да уточнява националната й принадлежност. Нека да бъде ясно – българска не е църквата над входната врата, на която е написано – “българска”. Това не е достатъчно. Българска е църквата, която поддържа духовна връзка с майката църква в Родината и свещеникът по време на Светата литургия споменава името на българския патриарх и Свети синод. Така е по Каноните на православната църква. Всичко останало е заблуда и манипулация, на която мнозина се поддават.
Въпрос: Защо от 1963 г. има разкол в българските църкви в САЩ и Канада?
Георги Иванов: Това е дълга история. Както споменах, българските църкви в САЩ са създавани и строени от 1907 година насетне от българи и македонци с българско национално самосъзнание. Причината за разкола е личностна с политически оттенък, придаден по-късно за пред хората. През март 1963 г. по искане на митрополита на българската епархия в Америка, епископ Андрей, в САЩ, от Светия Синод е изпратен епископ Пимен. Целта е възстановяване на връзките, прекъснати преди години под натиска на Георги Димитров. По време на разговорите от страна на няколко свещеника е поставено искането един от тях, архимандрит Кирил Йончев, да бъде въздигнат в епископски сан и той да поеме управлението на епархията в САЩ. Пимен отказва с мотива, че той няма тези пълномощия. Това дава повод на тази група свещеници да издигнат политически лозунги, че и епископ Андрей, и епископ Пимен са агенти на Държавна сигурност. Само след две седмици свикват църковна конференция и обявяват откъсването си от Свети Синод и формирането на „независима” църква начело на която е поставен архимандрит Кирил Йончев, единственият монах между тях. Година по-късно една небългарска черковна организация го въздига в чин епископ. През 1976 г. епископ Кирил самоволно и еднолично подписва договор за присъединяване към друга небългарска юрисдикция - Православната църква в Америка, ОСА. Тъжното в тази история е, че разколниците, всичките те българи с неподлежащо на съмнение родолюбие и патриотизъм, тогава манифестират като тяхна основна цел спасяването на църквите от безбожния комунистически режим. Така е записано в Епархийският им устав. Като свършел комунизмът в България, щели са да се върнат. Каква ирония.
Въпрос: Комунизмът свърши… Те върнаха ли се?
Георги Иванов: Сега 47 години по-късно и 21 години от края на комунистическия режим в България в отцепилите се през 1963 г. църкви от около 20 свещеника само двама или трима са българи, без да е ясно докога. Те са на доизживяване. Господ здраве да им дава. В Епархийския духовен съвет няма български свещеник, митрополитът не е българин. Черкуващите се са с неясен етнически произход. По тази причина в тези църкви вече не се чува словото Божие на български език, там не се споменава Цар Борис Kръстител, патриарх Евтимий, светите братя Кирил и Методий, отец Паисий, дякона Левски. Не се празнуват 3 март, нито 24 май, не се споменават по време на Светата литургията български Патриарси, българския народ или българското войнство, както е по изискването на канона и българските традиции. В тези църкви е прекъсната духовната връзка с майката БПЦ и е потъпкана волята на техните учредители и ктитори – да се съхрани българският национален дух. Българското в строените от българи църкви е погребано и оставено в забвение. Това се случва пред бездушния поглед на българските емигранти, българската държава и безсилния да направи нещо Свети синод.
Въпрос: Значи излиза, че има сили, които вместо българска църква с български характер и традиции, се стремят да „подарят” нашата църква на друга, чужда православна институция, която не е сигурно, че ще защитава българските позиции?
Георги Иванов: За съжаление това е така. Силите имат име – Православната църква в Америка и неколцина българи в расо или без расо, поставили се в тяхна услуга, за една заплата или нещо друго. И ще им харижат църквите, без да се допитат по хилядите българи дали своя принос за съграждането и поддържането им. Това е резултат и от безразличието проявявано от нас – българските емигранти и българската държава. За защита на какви “български позиции” от чужда православна институция да говорим? Те отхвърлят всичко българско. Четете им устава. Ама, нали все е православие, ще рече някой. Стига интернационализъм – имаме си Българска православна църква с 1100 годишна история и 100 години български църкви в САЩ и Канада, която да се грижи за поддържане на нашата православна вяра. ОСА е църковна юрисдикция от 1970 година, като преди това се е наричала Руска гръко-католическа църква. Нейната автокефалност не се признава от повечето Църкви по света. Наричат я дъщерна църква на Московската патриаршия.
Въпрос: Как гледате на факта, че Елена Поптодорова става известна с това, че признава разколническата църква? Това не е ли разминаване и “липса на координация между институциите”, както Райна Манджукова, бившият ръководител на Държавната агенция за българите в чужбина, беше казала?
Георги Иванов: Много жалко за Нейно Превъзходителство г-жа Елена Поптодорова. Впрочем, тя демонстрира особено добро отношение към една трета група свещеници. Това са тези свещеници, които не признават нито патриарх Максим, нито предстоятеля на алтернативния Синод - епископ Инокентий, т.е. те не признават институцията Българска православна църква, отрекли са се от нея и се опитват да отрекат от нея и част от българската емиграция. Тях г-жа Поптодорова награди с български медали за особени заслуги. Как ви звучи? Нейната политика по време на първия ù мандат към българските църкви в САЩ може да се оцени като вредна.
Въпрос: Разкажете ни за новия устав на Българската епархия към т.н. Православна църква в Америка (ОСА)?
Георги Иванов: За да се говори за новия устав, трябва да се спомене нещо за стария. Старият е приет през 1964 година по времето, когато обявилата се в разкол българска епархия в САЩ, е съставена от 100% българи и македонци с българско самосъзнание – духовници и вярващи. Без да цитирам дословно, ще посоча някои от постановленията в него, които най-добре разкриват намеренията на ОСА сега. Така в Глава І, Член 1 казва: Епархията е неразделна част от духовната цялост на Българската православна църква; Глава І, Член 3: Епархията ще се ръководи от Екзархийския устав на Българската православна църква; Глава І, Член 4: изграждането, съществуването и запазването на църквите в голяма част се дължи на българи от Македония; Глава І, Член 4: да изповядват вярата си в Бога, да се молят Нему на своя майчин български език; Глава ІІ, Член 1, буква (в) църковното богослужение в епархията да бъде на български, да се старае да запази народното минало, традиции и култура на нашия народ; Глава ІІІ, Член 2: Кандидатите за епархийски архиерей (владика) трябва да бъдат българи или американци от български произход и да притежават качества съгласно Екзархийския устав на БПЦ; Глава ХІІ, Член 3: От този Епархийски устав „Глава Първа, членове 1, 2, 3, 4, 5 и член 2 от Третата глава остават непроменливи завинаги”. Това са постулатите, които определят характера и целите на епархията и църквите – да бъде съхранена българската национална идентичност.
В новия устав, който може да се види в интернет, всички положения които „остават непроменливи завинаги” са променени. Останало е само думата българска към наименованието на Епархията. И това няма да е за дълго. Никъде другаде в текста не се споменава думата българска, българско, български. Липсва духовна връзка с българската Църква, липсва заслугата на българи и македонци с българско самосъзнание, че са съградили тези църкви, липсва майчиният българският език, липсва изискването владиката да има нещо общо с България.
Въпрос: Какво следва от тези промени в устава? Има ли вече реална заплаха?
Георги Иванов: Следва заличаване на българския етнически характер и българския дух в тези църкви. Новият епископ на ОСА многократно прави изявления против етническия характер на църквите. Следва лишаване на нашите църкви от функциите им да продължават ролята си в съхраняването на българската национална идентичност, да бъдат място за духовно, културно-просветно и социално общуване на живеещите в района на църквите българи. Свидетели сме на суспендиране на конституцията, утвърдена от създателите на Българската епархия. Свидетели сме на преиначаване на тяхната воля – да остане завинаги духовната връзка с майката Българската православна църква. Това е завещание. По американските закони и морал да нарушиш завещание е тежко престъпление. ОСА прави точно това – променя завещанието на нашите предшественици.
Въпрос: Не е ли редно емигрантите заедно да намерите най-доброто решение на въпроса за църквите – в полза на всички сънародници?
Георги Иванов: Редно е, естествено. Не е морално единици да решават въпроси с широка обществена значимост. Особено пък въпроси, засягащи съхранението на българските църкви, национална идентичност и дух. Тук е мястото за активно участие на посолството и министър Божидар Димитров.
За мен най-доброто решение е българските църкви да бъдат български и по канона, и по закона.
Въпрос: Ще се обърнете ли към външния министър Николай Младенов? Още като евродепутат той беше от малкото, които се вълнуваха от българите зад граница.
Георги Иванов: Опасността българите да загубят част от църквите си тук в САЩ и Канада не е внушение. Това вече се е случило. Тази тенденция продължава. Асимилацията е в пълен ход. Всеки, определящ себе си като българин или българо-американец, всеки, който има чувство за национална гордост и не е лишен от патриотични чувства, независимо дали е извън България или в България, дали е обикновен гражданин, общественик или политик , религиозен или не, да действа по съвест. Не съм следил изявите на министър Младенов като евродепутат. Прочетох негово интервю, след като стана министър, но не си спомням на кое министерство. Беше попитан защо се бил прекръстил, след като е положил клетва. Отговаря, защото е вярващ. Като такъв, да се надяваме, че може и да се ангажира в защита на българските национални църковни интереси. Жалко, че по време на първото си посещение в САЩ, като министър на външните работи през пролетта, той е общувал публично със свещеник отцепник - не разколник, нещо по-лошо – отцепник, а не с редовни клирици, признаващи БПЦ и нейния предстоятел. Отново липса на координация.
Накрая бих искал да резюмирам и дано правилно бъда разбран. Темата е да съхраним или да оставим да ни бъдат отнети нашите български църкви – огнища на родолюбие, завещани ни от нашите предшественици в САЩ и Канада преди 100 години.
Тася ТАСОВА


Бел.ред. „Фокус”: Интервюто е публикувано със съкращения

Гледна точка

ЛИЧНИЯТ КАЗУС: ДА СЪЗДАДЕШ ИЛИ ДА ОБРЕЧЕШ ЖИВОТ
Необходими за спешни промени за донорствата и осиновяванията

Силвия Николова, В. "МОНИТОР", 23 май 2010 г.

България е в демографска криза. И в това няма никакво съмнение. Затова всяко бебе, появило се чрез естествено зачеване или по метода на асистираната репродукция, обществото ни посреща с надеждата, че България няма да се изтрие от картата след близо век, ако раждаемостта остава на сегашните ниски позиции, както прогнозират някои учени. Демографската криза е налице. И в това няма никакво съмнение. Няма нотка на съмнение и в това, че всяка жена по призвание е създадена да бъде майка. Както и това, че в ХХІ век, в страна - членка на Европейския съюз, каквато е и нашата страна, всяка жена има право на собствен избор. Впрочем това право на собствен избор е залегнало и в каноните на самото християнство, в постулата за свободната воля, дадена ни от Твореца, независимо как ние я използваме - за творене на добро или за правене на зло.

Няма съмнение, че зад всяко творене на добро, както и за правене на зло стои дълбок личен мотив. Понякога този личен мотив е твърде сакрален и всеки опит да бъде разбран или отхвърлен сам по себе си е кощунствен. Със сакралността на личния мотив обаче нерядко се прикриват и твърде практични намерения, често пъти разбирани от самата личност като висша форма на благотворителност. Когато обаче правенето на добро според разбиранията на конкретната личност засяга бъдещето, здравето и дори живота на друг човешки индивид, за неприкосновеност на намеренията и мотивите не може да става и дума.По подобен начин в общественото пространство стои и желанието на 62-годишната д-р Красимира Димитрова от Русе да има деца, и мотивът - да остави човешки същества след себе си, които несъмнено тя би се постарала да възпита добре и създаде от тях достойни личности. За тези си намерения тя заслужава аплодисменти. Но аплаузите свършват до тук.Българското общество, което като цяло е едно от най-толерантните в тази част на континента както по отношение на религиозните свободи и етническата принадлежност, така и по отношение на личния избор на всеки един от нас, независимо какъв е той, се оказа твърде чувствително към случая "д-р Димитрова". Защото някак си смущаващо изглежда

да станеш майка точно когато излизаш в пенсия

При това да рискуваш живота и здравето на две човешки същества - родените от нея близначки Жаклин и Мери.Неонатолозите са категорични - дори децата да оживеят, особено родената 500 г Жаклин, те няма да се радват на добро здраве. Нещо повече, специалистите прогнозират тежки неврологични отклонения на бебетата.Към това се прибавя и обстоятелството, че в най-добрия случай, само след петнадесетина години, когато момиченцата ще изживяват трудните моменти на пубертета и всички проблеми, свързани с комуникациите родители-деца, психологическото съзряване и осъзнаването на социалната принадлежност към обществото, тийнейджърките на практика ще имат насреща си една стара 82-годишна жена. Ако обаче предвид напредналата възраст на Красимира Димитрова децата останат без майка, бъдещето им се очертава твърде незавидно - дом за деца, лишени от родителски грижи, в най-добрия вариант настаняване в приемно семейство.Случаят с 62-годишната родилка от Русе освен шокиращ се оказа и изключително навременен. На практика майчинството на пенсионираната психиатърка изтика във фокуса на общественото внимание въпроса за възрастта на осиновителите и аргументирано защити законовото изискване разликата между осиновяваните и поне единия осиновител да не превишава 16 години - неща, които спорадично поставят под въпрос няколко правозащитни организации в последните години.Родилката в напреднала възраст онагледи на практика една от най-сериозните

пробойни в Закона за донорството,

а косвено и в Семейния кодекс. Оказва се, че възрастта за оплождане ин витро е строго регламентирана - до 43 години, но няма ограничения за хора, които подават документи за набавяне на биологичен материал - яйцеклетки и сперма.По същество оплождането на Красимира не е класически метод ин витро, в който биологичният материал е от двамата (или поне от единия) родители, но оплождането се извършва извън човешкия организъм, а впоследствие получената зигота се имплантира в матката на жената. На практика роденото дете носи генетичния код, ако не и на двамата биологични родители, поне на единия.Бебетата Жаклин и Мери обаче нямат нито един общ ген с родилата ги Красимира Димитрова. Защото 62-годишната психиатърка е купила чужда яйцеклетка, която е оплодена в лабораторни условия. С това тя обаче съвсем не е нарушила закона, нито пък лекарят, осъществил асистираната репродукция. Впрочем за д-р Емин да приложи тази манипулация на възрастна жена и тя да се окаже успешна е повече от професионално предизвикателство. Което за сетен път доказва, че в България въпреки незавидното положение на здравеопазването имаме отлични медици. Дали обаче ще имаме перфектен закон за донорството, както и за осиновяванията, е въпрос, по който могат да се изкажат народните ни представители, като дадат своя вот за по-перфектна нормативна база.

Църковното сиропиталище в Елин Пелин спасено

Узаконяват приюта на отец Иван в Нови хан

Силвия Николова, В. "МОНИТОР", 22 май 2010 г.

Приютът за бездомни деца и възрастни "Свети Николай" в Нови хан няма да бъде съборен, както заплашиха от Дирекцията за национален и строителен контрол след направената проверка. Това съобщи вчера неговият основател отец Иван.Проектната документация е налице, имаме пълно съдействие от община Елин Пелин и от контролните органи, така че в рамките на една седмица ще успеем да внесем всички документи, които са необходими, обясни арх. Христо Пенчев - автор на проекта за новото здание, което стана причина за проверката на Дирекцията за национален строителен контрол, полицията и пожарната, при която бяха открити редица нарушения.По думите на отец Иван документацията е била предадена в община Елин Пелин още в края на 2007 г., но заради лична амбиция на шефката на техническата служба Росица Нинова те не са придвижени. През това време обаче зданието е построено.За да бъде узаконено то сега, между двете сгради, които са залепени една към друга, и преходни врати трябва да бъде иззидана дебела тухлена стена като бариера срещу евентуални пожари. Новото крило е вдигнато за броени месеци, то е от типа на т.нар. сухо строителство, което се състои от гипсофазер, минерална вата и дърво. Стълбищата и на двете здания също са дървени и пожароопасни. Според предписанието на пожарната те също трябва да бъдат иззидани, а също и да бъдат поставени по два водни противопожарни крана на улицата пред сградите и в двора.В приюта "Свети Николай" живеят 132 човека, от които 80 деца. В четвъртък директорката на Агенцията за закрила на детето Надя Шабани и екип от Агенцията за социално подпомагане отидоха на крака при отец Иван и поеха нещата в свои ръце, за да получават по-скоро децата и майките полагащите им се помощи и детски на място. Досега това беше проблем заради липса на постоянна регистрация на повечето обитатели.

След намеса на Агенцията за закрила на детето

Спасяват приюта на отец Иван

Свещеникът от Нови хан стяга и защитени жилища
Силвия Николова, 21 май 2010 г., в. "МОНИТОР"
Екипи на Агенцията за закрила на детето с изпълнителната й директорка Надя Шабани, заместник-изпълнителният директор на Агенцията за социално подпомагане Илияна Малинова и експертът от дирекция за закрила на детето към АСП Николина Иванова, както и нейни колеги от община Елин Пелин, дойдоха на крака в приюта, за да видят на място какво може да се направи, за да не останат питомците на свещеника на улицата. "Ние сме тук, за да помогнем на децата и на вас. Първата крачка е да уредим този въпрос, за да могат малчуганите да получават помощи и дори да ви подпомогнем да работите като доставчик на социални услуги", увери го директорката на Агенцията за закрила на детето Надя Шабани и изрази надежда, че община Елин Пелин ще съдейства за възможно най-благоприятното уреждане на въпроса. Опасността домът за деца "Свети Николай" да бъде съборен е напълно реална, тъй като двете сгради, в която живеят 132-ма, от които 80 деца, нямат разрешение за строеж, нито одобрени проекти. Постройките нямат и акт 16без който не могат да бъдат обитавани. Нарушенията са установени от инспектори на ДНСК на 15 май. От пожарната пък са направили предписания да бъдат изградени два противопожарни крана на улицата и два в двора. Освен това огнеборците настояват свещеникът да вдигне дебела тухлена стена между старата и новата сграда, която да спре пламъците, ако евентуално лумне пожар. В момента тече едноседмичният предупредителен срок, в който издадените от тях констативни протоколи могат да бъдат обжалвани. "По-скоро нечия глава ще падне, отколкото някой от хората ми да остане на улицата", категоричен бе отец Иван вчера. Въпреки уверенията му обаче десетина обезпокоени майки, които също са намерили подслон в приюта, се бяха скупчили обезпокоени на двора още от вчера сутринта. Други от жените бяха започнали да прибират оскъдния си багаж в случай, че ги напъдят неочаквано. Децата пък час по час притичваха до свещеника, да се гушнат в него като за последно"Къде ще ходим, деди? Гониш ли ни, деди?", засипваше го с въпросите си 5-годишният Виктор, чиято малолетна майка го е родила, след като била настанена в приюта. "Никъде няма да ходим, дедковото. Ще ходим на разходка, като стане пак слънчево. Хайде, бягай в кухнята, да ти дадат от вафлите, които обичаш", отстранява го ласкаво от себе си отец Иван, докато телефоните звънят на пожар от различни институции и медии. "Дяволска работа. Откакто започна Великият пост преди Великден не ни оставиха на мира от проверки. Децата вече плачат, като видят униформи в двора. Всеки идва, пише нещо, разпорежда се, но никой не ми предлага помощ да оформим документите заедно и да преборим бюрокрацията в общината", разказва отец Иван. Той е убеден, че срещу него се води лична вендета заради стари спорове още от времето преди промените. "Всичко идва от шефката на техническата служба в Елин Пелин Росица Нинова. Тази жена се зарече още през 1987 г. да не ми позволи да вдигна сграда върху основите на някогашния запустял манастир", разказва свещеникът.Новата сграда, която е свързана със старата и е в основата на проблема, но все още не е обитаема, е построена само за 10 месеца по метода на т.нар. сухо строителство - дърво, гипсофазер и минерална ватаСамо основите й са бетонни. В нея са предвидени лекарски и зъболекарски кабинети, склад и 7 стаи за живеене. Документите за разрешение за строеж отец Иван е подал в община Елин Пелин още през 2007 г. Духовникът е подал документи и за преактуване на няколко ниви край Нови хан в парцели за строеж. Той има намерение да вдигне там 15 еднофамилни къщи за навършилите пълнолетие свои питомци. "Нито ни разрешават, нито ни отказват. Появиха се дарители, започнах строежа", обяснява свещеникът. Според мълвата на местните пък местата около сиропиталището се търгуват на много високи цени. Някои дори се страхуват, че цената им може да падне заради мургавите деца, които преобладават в попския приют.

Отказват им адресна регистрация

Отец Иван води образцово домова книга на всички настанени с личните им данни. В общината обаче им правят проблем и не желаят да им дадат постоянна регистрация. По тази причина Агенцията по социално подпомагане не може да превежда на питомците социални помощи, а майките трябва да пътуват до родните си места, за да си взимат детските. Според зам.-директорката на АСП Илияна Малинова обаче напълно е възможно майките да получават помощите и детските си в Нови хан.

Сблъсък

МАЙЧИНСТВО

Темата за късното майчинство разбуни духовете в обществото, след като преди няколко дни 62-годишна психиатърка роди недоносени близнаци чрез донорска яйцеклетка в Русе. Случаят с майката д-р Красимира Димитрова е първи у нас и втори в света. Само шест са случаите на родени от жени над 60-годишна възраст с оплодена предварително яйцеклетка, вложена в майката. Тепърва предстоят дискусиите по въпроса за рисковете на ражданията в напреднала възраст.
По тази тема си позволих на потърся две мнения, които публикувах във в. "МОНИТОР" на 14 май. Дискусията остава отворена.

Марин Марковски, адвокат:

Да родиш на 62 е юнашко

Да стане или не 62-годишна жена майка е въпрос не толкова правен, колкото медицински и религиозен. Практиката ми на адвокат ми е дала и известни житейски познания за човешката природа и култура, затова си позволявам да дам своето мнение. Да бъде една жена майка е сакрално. Майчинството трябва да бъде посрещано и акламирано не само с радост, но и с възхищение. Като се има предвид, че българската нация намалява, възхищението и преклонението ни би следвало да е още по-голямо. Когато обаче става дума за една 62-годишна жена, пожелала да роди деца, това вече е сериозен медицински проблем. Най-разумният отговор могат да дадат лекарите, защото не е без значение, въпреки емоциите, дали тези деца ще оживеят, дали те ще бъдат здрави, дали износването и раждането няма да провокира здравословни проблеми и за самата госпожа. Като изключим тези неизвестни, да родиш на 62 е юнашка работа. В момента критиците към тази жена са повече, отколкото поддръжниците й. Когато се разглежда въпросът за късното родителство, особено майчинство в извънфертилна възраст, осъществено по метода на асистираната репродукция (метода ин-витро, б. ред.) трябва да се вземат предвид и някои други обстоятелства. Детето, в случая децата, ако оцелеят, ще растат. Поне до осемнадесетата - двадесетата си година те ще имат нужда от грижи не само в битов план. Когато дечицата бъдат на 15 години, сегашната майка на 62 ще е на 80 години. Ще може ли една възрастна жена да се грижи за тях? Дори тя да е материално добре обезпечена, какъвто е случаят с родилката от Русе, тя няма да може да им даде нещо много основно и определящо всяка човешка личност - разбирането, общуването, адекватното отношение. Напълно възможно е тогава тя да е в лошо здраве, да не може дори да се обслужва сама. Правозащитните организации, особено някои неправителствени, защитаващи правата на жените, веднага биха се обявили в нейна подкрепа с мотивите, че никой никому няма право да се намесва в личния живот и да определя правото му на избор, особено когато иде реч за един такъв сакрален момент като осъзнатото родителство. На пръв поглед демократичното общество би я подкрепило. Всяко право обаче, което по един или друг начин би навредило на даден индивид и неговите права в същото това общество, подлежи на ревизията на отношението на същото това общество. В случая майчинство на 62-годишна възраст е определена опасност за децата във всеки един аспект - житейско оцеляване за момента, евентуални заболявания занапред, емоционално и социално развитие в бъдеще. Стана ясно, че 62-годишната родилка от Русе е подавала документи за осиновяване на дете преди време, но й е било отказано заради напредналата възраст. Някои правозащитници обаче, се възмущават срещу възрастовото ограничение и смятат, че то трябва да отпадне като условие в Семейния кодекс за осиновяване на дете.

Красимир Калпаков, психолог в областта на детската и юношеската психология:

Това е жива “авантюра”

Народът го е казал: "Всяко нещо с времето си". Аз не отхвърлям възможността такова нещо да се случи, особено за човек, който е имал здравословни или социални проблеми, или просто нещата са се стекли неблагоприятно в живота му. От чисто биологична и психологична гледна точка тази жена цял живот е бленувала радостта да стане майка. Съществува обаче голямо НО. Родителят не е само физически родител. Ролята на майката и на бащата е много важна за възпитанието на децата, особено в първите седем години, когато се оформят най-фините психични функции и дейности за човека. Тогава се формира сетивността, емоционалният свят, отношенията с другите - все важни за личността неща. Когато човек е на една такава пределна възраст - 62, на каквато е майката от Русе, той вече е много уморен и износен и има много преживян и опосредствен опит. В много голяма част оня емоционален и младежки заряд, така присъщ за възрастта между 18 и 40 години, репродуктивната възраст, когато жената е готова да се раздава, на 62 е вече с много намален потенциал. Както всяка монета има две страни, така и нещата в природата не са еднозначни. Българският народ казва още: "От стара коза яре." От гледна точна на оцеляването д-р Красимира Димитрова може да научи своите деца на много повече неща, отколкото някои по-млади родители. Тя може би ще им предаде повече мъдрост, натрупана на базата на личния опит, но в някаква степен ще ги ощети откъм емоционална енергия. Природната спонтанност и емоционалност след репродуктивната възраст са с далеч по-нисък еквивалент, а малчуганите ще имат нужда именно от тях. Те обаче ще спечелят до известна степен, тъй като ще бъдат научени от малки да възприемат познания от чуждия опит и да бъдат по-мъдри, защото майка им има по-голям опосредствен опит. Като психолог приемам факта майка на 62 само ако жената не е имала никаква друга възможност и е хванала последния влак. Тя обаче трябва да е наясно, че родителството не е само акта на създаването на живот. Съществува една тегоба, един кръст, който се носи много години след раждането. Затова тя трябва да си даде ясна сметка дали в чисто биологичен план може да даде на тези деца всичко, от което те имат нужда до съзряването им до 18 години. В този период те имат нужда от присъствието на доверен възрастен в живота си. Ако нещата се сложат на везните и това е единственият й шанс, о'кей, но в случая за мен това е жива авантюра. По някакъв начин тези деца ще бъдат ограбени, независимо че за майка им тяхното раждане е върхът на удоволствието от живота.

Варнескят митрополит Кирил си направи футболен отбор

Силвия Николова, В-к "МОНИТОР", 11 май 2010 г.
Варненският и Великопреславски митрополит Кирил си направи футболен отбор от свещеници, съобщиха от митрополията. В събота дори тимът ще рита за квалификациите за купата "Каменица"."Млад отбор сме, нямаме голям актив зад гърба си, но досега изгубен мач нямаме", похвали се свещеник Живко Георгиев. Капитан на отбора пък е отец Стоян Махлелиев. Зад гърба си попският тим има актив от завидните 2:0 в мача с отбора на военоморския флот.На 27 май свещеническата команда ще рита в Шумен в приятелски срещи срещу отборите на футболистите ветерани и отново срещу военноморския флот. През месец юни пък мъжете в расо ще играят за пръв път футбол на пясък в курорта Албена. Във всеки турнир, в който участват, свещениците се нареждат в призовата тройка.Засега тимът се финансира изцяло с частни средства - на владиката,на негови приятели и на приятели на духовниците.Екипите на футболистите са като на "Атлетико" (Мадрид) - с кръст и котва на гърдите. "Това е символът на Варненската и Великопреславска митрополия", обясни дядо Кирил, който не крие увлечението си по футбола, но засега още не е ритал с командата. Затова пък той е известен като играч в отбора по боулинг на митрополията, който миналата година спечели пето място от общо 54 тима на водещи в региона фирми.

.