Великден

Свято място пусто не остава

Фамилия от кв. "Дървеница" се отказа от апетитни земи и ги дари за градеж на храм

Силвия Николова
в. "ДУМА", 26 април 2008 г.

"Свято място пусто не остава", твърди една руска поговорка. Оказва се, че тя е валидна и за нашите географски ширини, поне що се отнася до едно място в столичния комплекс "Младост 1". На последната спирка на тролейбус 5 от известно време е побит грозноват железен кръст с лаконичния надпис: Храм "Преображение Господне". В подножието винаги има положени свежи цветя, понякога в импровизиран свещник от тухла мъждукат вощеници. Някои от минаващите оттук възрастни, а и не само възрастни обитатели на "Младост 1" и съседния квартал "Дървеница", се прекръстват или поне спират, преди да продължат нататък.
Оказва се, че това е едно от трите божии места, както ги наричат хората тук. Другите две са девическия манастир "Свети пророк Илия" между първи и втори микрорайон на "Младост" и храма "Свети Георги Победоносец" в квартал "Дървеница".

Отец Димитър Вукадинов е оптимист: "Само да положим темелите,
спонсорите ще дойдат."

Някога на мястото с железния кръст е имало параклис "Свети Спас" - народното название Възнесение Христово - събитие, според евангелията, състояло се на 40-я ден от Възкресение Христово, което посрещаме утре. В края на 60-те години той е разрушен, но теренът е запазен. На него не са застроени панелки, оцелял е като по чудо между съседните сгради на посолствата. Едва през последните две години в непосредствена близост до него е вдигната нова жилищна сграда. Кръстът пък е побит като паметен знак по инициатива на енорийския свещеник отец Димитър Вукадинов от храма "Свети Георги Победоносец" в кв. "Дървеница". Но и като знак за бъдещ строеж на черква, която ще се нарича "Възнесение Господне".
Оказва се, че мястото е дарено за градежа от съвсем небогата фамилия от "Дървеница". В този район квадратният метър земя в строеж вече се търгува за стотици евро. Въпреки това обаче покойната пенсионерка Цветанка Карадашка не се замисля и за миг. Преди две години тя потвърждава в общината дарителския акт на нейната майка от преди повече от половин век земята да бъде дарена на църквата и на нея да бъде възстановена съборената сграда при това не само като параклис, но като храм с помещения за социална дейност и неделно училище. С инициативата по бъдещият строеж, за който вече проектите и разрешителните за строеж са готови, се е заел отец Димитър Вукадинов.
Мария Карадашка-внучката на дарителката (в ляво)
и Лазарина Христова при оброчния кръст
По подобен начин някога същият този терен е дарен от майката на Цветанка - Спаса Тодорова Стоичкова от някогашното село Дървеница. Наследниците й, пряка от които сега е Мария Карадашка, не знаят кога точно е родена тяхната баба. Помнят само, че тя е починала през есента на 1978 г. По изчисленията на внучката й Мария бабата се е споминала на около 84 години.
Тя обаче пази до подробности предавания устно в рода разказ за живота на благочестивата Спаса.
"Преди да стигне до идеята да дари земята за градеж на параклис, в продължение на девет години баба е била на легло. През това време периодично й се присънвало, че трябва да дари точно това парче от земята си за параклис, сънувала дори неговото име. От момента, в който тя взела решението да го предостави, здравето й започнало да се подобрява", разказва внучката Мария. Впоследствие тя дори наглеждала градежа, за който с дарения в пари, материали, и най-вече с доброволен труд се включили нейните съселяни. Според преданието във фамилията той бил завършен около 1935-1936 г., а скоро след това и осветен. В продължение на три десетилетия, колкото той е съществувал, за него са се грижили монахините от близкия манастир "Свети пророк Илия".
"Параклисът беше на север от нашата обител, близо до днешния блок 70 в "Младост 1". Към него имаше и две стаички. През Средновековието там имало голям манастир, но турците, след като завладели нашата страна, разрушили и заличили светинята. Когато баба Спаса от село Дървеница дарила мястото и започнал строежа, работниците се натъкнали на много кости на избити християни. По време на Втората световна война войници копаеха окопи тук и все изкопаваха човешки кости на непогребани хора", разказва престарялата игуменка на манастира Анисия. Тя е убедена, че Господ ще помогне на желанието на отец Димитър на святото място да бъде построен храм.
Пенсионерката Таня Стоянова не
хваща вяра, че тук ще има църква

Старци от енорията разказват, че на метри от параклиса е имало изворче, за чиято вода се твърдяло, че била лековита. Някога софиянци впрягали файтони и с целите си домочадия идвали в нивята на село Дървеница (на тяхно място е днес "Младост 1"), за да се измият за здраве в него и да си налеят вода, която пазели и пиели пестеливо като светена. За него спомня 79-годишната Таня Стоянова, софиянка. Някога тя също е идвала тук със своите
родители и е слушала различни истории за чудни изцеления. Тя си спомня и някогашния параклис "Свети Спас", край който на Преображение Господне всяка година се събирал много народ на молебен и за курбан. После той бил разрушен. Заради строежа на посолствата, а в последните три-четири години и строежа на нови сгради, мястото е съвършено променено. Възрастната жена се радва, че сега святото място е обозначено с кръст и на него пак се правят курбани на празници. Когато научава, че тук ще се вдига храм, при това не само параклис, но и черква с помещения за социална дейност и неделно училище, тя не вярва, че това е възможно да се случи. Учудва се, че теренът е предоставен от наследниците за богоугодно дело вместо да го продадат и на него да бъде построена поредната бизнес сграда или скъп жилищен блок.
"Вие сериозно ли говорите? Не може да бъде! Радвам се, много се радвам. Само да не се шегувате, че с такива неща шега не бива", казва възрастната жена. Таня Стоянова е дошла при металния кръст без специален повод, ако не се брои този, че иска да се помоли някъде на свято място по време на Страстната седмица преди Възкресение Христово, но краката не я държат нито да преодолее стръмните стъпала между "Младост 1" и "Дървеница", още по-малко да пътува до центъра на София, за да отиде на църква. От тридесетина години тя живее в комплекса.

Дарителката Спаса Стоичкова
и дъщеря й Цветана

По спомени на друга жителка на кв. "Дървеница"- Лазарина Христова, параклисът "Свети Спас" е разрушен през 1966 г., до началото на 70-е все още е имало отломки от него, сред които играели децата. Някои от предметите в него, както и няколко икони, са запазени в близкия манастир "Свети пророк Илия". Вярващите от инициативната група за градежа на новия храм, в която е и Христова, се надяват някои от предметите да бъдат върнати отново на черквата след завършване на градежа. Вече има желаещи да станат и негови дарители. Очаква се темелите на божия дом да бъдат положени през лятото.

Алтернатива

Родители не само за пред хората

Красимира и Явор Константинови изпитват на свой гръб радостта и трудностите на приемното семейство

Силвия Ангелова

в. "ДУМА", 21 април 2008 г.

Ако човек мине случайно покрай спретнатата къща с просторен двор в Бистрица и чуе оживената глъч на деца в него, неизбежно ще се възхити: "Ето, че и българи се решават на многобройна челяд." Цифром и словом децата на семейство Красимира и Явор Константинови са четири. С една малка особеност, че техни родни са само две - Юлия на 10 години и Мартин на 27. Останалите две в дома им довежда съдбата, както самите те обясняват. Но те не само ги наричат свои, но се и грижат за тях така, както би се грижил всеки родител.
По-малката, Александра, са взели преди година и половина от дома за деца в кв. "Драгалевци" и след продължителни митарства по различни служби са станали нейни приемни родители. Към по-голямото момиче - 17-годишната Анджи нямат такъв юридически ангажимент, но й помагат като на свой, близък човек.
Александра със своите приемни родители
Първото цвете, което поднася Александра за 8 март
е на приемната си майка
По-малката, Александра, са взели преди година и половина от дома за деца в кв. "Драгалевци" и след продължителни митарства по различни служби са станали нейни приемни родители. Към по-голямото момиче - 17-годишната Анджи нямат такъв юридически ангажимент, но й помагат като на свой, близък човек.
Красимира и Явор Константинови са от все още малкото български семейства, престрашили се да станат приемни. При това те са приемни семейства на доброволен принцип, за което не получават нито лев от държавата, за разлика от т.нар. професионални приемни семейства, на които хазната плаща издръжката на приетите от тях деца, както и осигурява възнаграждение на поне единия приемен родител и неговите осигуровки.
Имаме възможност да помагаме, затова не пожелахме да получаваме средства. Всички разходи поемаме ние и това ни радва, казва лаконично Красимира и измества разговора към децата и техните успехи.
Приемната им дъщеря Александра е при тях от 2006-а. Дъщеря им Юлия и синът им Мартин я приели съвсем спокойно без нито капка ревност. Те не само са свикнали с мисълта, че човек трябва да помага на нуждаещите се, но го правят и на практика. От години, всяко лято, те посещават фестивала за изкуства на питомци от домове за деца и юноши, лишени от родителски грижи, който се провежда в село Овачевци и е организиран от фонд "Детство". Вече десетилетие Красимира е доброволка към фонда. Именно на един такъв фестивал видели момиченцето, а после, при една от дарителските си инициативи го срещнали повторно в социалния дом в кв. "Драгалевци".
Докато уреждали документите си за приемно семейство в социалната служба в район "Красно село" се запознали с Анджи - момиче, отглеждано само от майка си. 17-годишната девойка е отличничка във Втора френска гимназия в комплекс "Люлин". Двамата преценили, че могат да подпомагат и нея, дори без да се налага тя да им става приемна дъщеря. Оттогава досега момичето им гостува всяка ваканция и в почивните дни, водят я на море със себе си и на екскурзии. Намислили са и изненада за абитуриентския й бал, който е след месец. Девойчето е решило да следва право. Затова още от миналата година нейните благодетели са я записали на двегодишни подготвителни кандидат-студентски курсове по история и български език.
Спряхме се на Александра, защото се оказа, че е дете с проблем в документите и затова не може да бъде осиновено, независимо че няма никакви близки, които да я посещават. Видяхме, че тя е обречена да израсне в домове, а след пълнолетие - да попадне неясно къде, споделя Константинова.
Проблемът на момиченцето е, че няма българско гражданство. Майка й е чужденка, социалните служби не могат да я открият от години, не е ясно дали въобще е в България. За бащата няма достатъчно данни. Детето няма никакви спомени за нея. След повече от година митарства из различни ведомства, то вече има личен номер за чужденец. С това обаче проблемите не са останали в миналото. Оказва се, че като на чужденка, трябва да й бъде изваждано разрешително за пребиваване. Семейството се борило то да е постоянно, но засега успяло да вземе разрешително за пребиваването на Александра само за една година. Таксата са него е 500 лева и е за сметка на семейството.
Проблемът дори не е в парите, макар че всички документи струват пари, колкото във факта, че нормативните документи у нас не предвиждат изключения от общия ред, каквото е този с нашата приемна дъщеря, казва Красимира Константинова. Тя е родена в България, но няма други близки тук, не се знае къде са роднините й, не може да бъде екстрадирана при тях. Не получихме разбиране за постоянно разрешение от оторизираните за това служби, но продължаваме да се борим и няма да се откажем, зарича се тя. Всеки път, когато трябва да се извади поредното разрешение за пребиваване, семейството се притеснява, че няма гаранции дали то ще бъде издадено. Конcтантинови се надяват на по-скорошното приемане на новия Семеен кодекс, който би разрешил не само проблема на тяхната приемна дъщеря, но и този на повечето изоставени деца в домовете. Текст в него предвижда дете чужденец, като Александра да бъде осиновявано по същата процедура, по която и българските. Другият проблем е, че приемните родители са натоварени с много отговорности, но нямат много права. Ако например се наложи то да бъде оперирано, трябва да се иска съгласието на биологичната майка или баща. В повечето случаи обаче те не могат да бъдат открити или излежават присъда в затвора.
Много се надяваме на по-скорошно приемане на новия Семеен кодекс, за да уредим най-сетне положението на детето, казва Красимира и уточнява, че със съпруга си вече са говорили за възможността да осиновят Александра. Впрочем не само те, но и малката отдавна ги нарича "мама" и "тати", неразделна е от сестра си Юлия и дори двете учат в едно и също училище, а след обяд подготвят уроците си в един и същи детски център. Любимите им почивни дни са, когато при тях е синът на семейството - Мартин, който живее отделно, защото знаят, че ще ги заведе на цирк, сладкарница, басейн и въобще ще им осигури всякакви глезотии. Иначе в делник правилата вкъщи са строги. В 20.30 ч. момичетата са в леглата, до 21 часа трябва да са заспали. Изключения не се правят нито, когато има гости, нито за филм по телевизията. Но пък наваксват пропуска, като двете си ходят тайно "на гости" в стаите, за да си играят или да четат книжки.
Независимо от опита си с две отгледани собствени деца, Константинови общуват активно и с други приемни семейства, за да обменят опит и споделят трудностите, които срещат в отглеждането и възпитанието на хлапетата. Те осъществяват своите контакти с помощта на фондация "Приятели 2006", която от скоро е създала мрежа за общуване на приемните семейства и център за подпомагането им от психолог, юрист или социален работник според нуждите. Помежду си приемните родители се шегуват, че за своите деца не са търсили чужда помощ, но чуждите се стараят да отглеждат по книга. Защото отговорностите са много по-големи. Изглежда заради тях броят на приемните семейства у нас е все още твърде нищожен.
Краси Константинова с родната си дъщеря Юлия и приемната Александра
Красимира и Явор Константинови са от все още малкото български семейства, престрашили се да станат приемни. При това те са приемни семейства на доброволен принцип, за което не получават нито лев от държавата, за разлика от т.нар. професионални приемни семейства, на които хазната плаща издръжката на приетите от тях деца, както и осигурява възнаграждение на поне единия приемен родител и неговите осигуровки.
Имаме възможност да помагаме, затова не пожелахме да получаваме средства. Всички разходи поемаме ние и това ни радва, казва лаконично Красимира и измества разговора към децата и техните успехи.
Приемната им дъщеря Александра е при тях от 2006-а. Дъщеря им Юлия и синът им Мартин я приели съвсем спокойно без нито капка ревност. Те не само са свикнали с мисълта, че човек трябва да помага на нуждаещите се, но го правят и на практика. От години, всяко лято, те посещават фестивала за изкуства на питомци от домове за деца и юноши, лишени от родителски грижи, който се провежда в село Овачевци и е организиран от фонд "Детство". Вече десетилетие Красимира е доброволка към фонда. Именно на един такъв фестивал видели момиченцето, а после, при една от дарителските си инициативи го срещнали повторно в социалния дом в кв. "Драгалевци".
Докато уреждали документите си за приемно семейство в социалната служба в район "Красно село" се запознали с Анджи - момиче, отглеждано само от майка си. 17-годишната девойка е отличничка във Втора френска гимназия в комплекс "Люлин". Двамата преценили, че могат да подпомагат и нея, дори без да се налага тя да им става приемна дъщеря. Оттогава досега момичето им гостува всяка ваканция и в почивните дни, водят я на море със себе си и на екскурзии. Намислили са и изненада за абитуриентския й бал, който е след месец. Девойчето е решило да следва право. Затова още от миналата година нейните благодетели са я записали на двегодишни подготвителни кандидат-студентски курсове по история и български език.
Спряхме се на Александра, защото се оказа, че е дете с проблем в документите и затова не може да бъде осиновено, независимо че няма никакви близки, които да я посещават. Видяхме, че тя е обречена да израсне в домове, а след пълнолетие - да попадне неясно къде, споделя Константинова.
Проблемът на момиченцето е, че няма българско гражданство. Майка й е чужденка, социалните служби не могат да я открият от години, не е ясно дали въобще е в България. За бащата няма достатъчно данни. Детето няма никакви спомени за нея. След повече от година митарства из различни ведомства, то вече има личен номер за чужденец. С това обаче проблемите не са останали в
В Германия
миналото. Оказва се, че като на чужденка, трябва да й бъде изваждано разрешително за пребиваване. Семейството се борило то да е постоянно, но засега успяло да вземе разрешително за пребиваването на Александра само за една година. Таксата са него е 500 лева и е за сметка на семейството.
Проблемът дори не е в парите, макар че всички документи струват пари, колкото във факта, че нормативните документи у нас не предвиждат изключения от общия ред, каквото е този с нашата приемна дъщеря, казва Красимира Константинова. Тя е родена в България, но няма други близки тук, не се знае къде са роднините й, не може да бъде екстрадирана при тях. Не получихме разбиране за постоянно разрешение от оторизираните за това служби, но
Александра, Анджи и Юлия (от ляво на дясно)
продължаваме да се борим и няма да се откажем, зарича се тя. Всеки път, когато трябва да се извади поредното разрешение за пребиваване, семейството се притеснява, че няма гаранции дали то ще бъде издадено. Конcтантинови се надяват на по-скорошното приемане на новия Семеен кодекс, който би разрешил не само проблема на тяхната приемна дъщеря, но и този на повечето изоставени деца в домовете. Текст в него предвижда дете чужденец, като Александра да бъде осиновявано по същата процедура, по която и българските. Другият

Съботна разходка на Витоша
проблем е, че приемните родители са натоварени с много отговорности, но нямат много права. Ако например се наложи то да бъде оперирано, трябва да се иска съгласието на биологичната майка или баща. В повечето случаи обаче те не могат да бъдат открити или излежават присъда в затвора.
Много се надяваме на по-скорошно приемане на новия Семеен кодекс, за да уредим най-сетне положението на детето, казва Красимира и уточнява, че със съпруга си вече са говорили за възможността да осиновят Александра. Впрочем не само те, но и малката отдавна ги нарича "мама" и "тати", неразделна е от сестра си Юлия и дори двете учат в едно и също училище, а след обяд подготвят уроците си в един и същи детски център. Любимите им почивни дни са, когато при тях е синът на семейството - Мартин, който живее отделно, защото знаят, че ще ги заведе на цирк, сладкарница, басейн и въобще ще им осигури всякакви глезотии. Иначе в делник правилата вкъщи са строги. В 20.30 ч. момичетата са в леглата, до 21 часа трябва да са заспали. Изключения не се правят нито, когато има гости, нито за филм по телевизията. Но пък наваксват пропуска, като двете си ходят тайно "на гости" в стаите, за да си играят или да четат книжки.
Независимо от опита си с две отгледани собствени деца, Константинови общуват активно и с други приемни семейства, за да обменят опит и споделят трудностите, които срещат в отглеждането и възпитанието на хлапетата. Явор и Краси с дъщерите
Те осъществяват своите контакти с помощта на фондация "Приятели 2006", която от скоро е създала мрежа за общуване на приемните семейства и център за подпомагането им от психолог, юрист или социален работник според нуждите. Помежду си приемните родители се шегуват, че за своите деца не са търсили чужда помощ, но чуждите се стараят да отглеждат по книга. Защото отговорностите са много по-големи. Изглежда заради тях броят на приемните семейства у нас е все още твърде нищожен.

Стигнахме американците

Силвия Николова

в-к "ДУМА", 19 април 2008 г.

Тодор Колев вече не е актуален. А култовата му за началото на 90-те на м.в. песен "Как ще ги стегнем американците?" си е направо демоде. Настигнахме ги поне в едно нещо. Не само ги настигнахме, но сме и на път да ги надминем. И в това няма никакво съмнение.
Вчера се случи това, което мнозина бяха убедени, че един ден ще се случи, само не знаеха кога. Петнадесетгодишен тийнейджър пострада от въздушен пистолет не къде да е, а в училище. Тук няма нищо общо въпросът чий син е той, както и това с какво си е играло момчето и неговите приятелите, нито това дали точно един въздушен пистолет подобава да е играчка в детските ръце. Всекиму е ясно, че точно за детските ръце скрито- покрито няма - нищо вкъщи, нито другаде. Достатъчно е само хлапето да бъде заинтригувано, после Шерлок Холмс да яде ряпа. Въпросът е във факта, че българското школо вече не е безопасно за децата. Нещо повече. Българското школо става все по-опасно за българските деца. И в това също няма никакво съмнение. Тази опасност не е от вчера. За наркодилърите около оградите, а често пъти и не само зад тях, както и за масата щуротии на едно ведомство и подопечните му структури, облечени във власт, да надзирават училищата, вместо да си вършат работата, ката ден творят недомислици по адрес на същите тези български училища. В последните години Министерството на образованието не успя да инициира нищо интересно, което да привлече децата в училище и да завладее вниманието им. Колкото до тяхната безопасност, тя бе предоставена на общините, които, според възможностите си, назначават в тях за охрана служители от някоя общинска фирма, но в повечето случаи дядковци, които нямат сили да опазят и един бостан. Видно е обаче, че тези пропуски никак не смущават просветния ни минисър Даниел Вълчев. Нещо повече. Минути, след като стана ясно за газовия пистолет в 18-о СОУ той заяви: "Не можем да сложим скенери във всички училища, това по-скоро е въпрос на общия ред в учебното заведение, и добави - Не може да се стигне до изключване на всеки ученик, внесъл в училище газов пистолет."
Тук вече коментарът става излишен. Освен може би една полезна препоръка. А тя е да бъдат поставени надписи над всяка школска порта: "Училището не е безопасно за вашите деца!" Повярвайте, табелата няма да натежи на делегирания бюджет на учебното заведение, за който така много са се загрижили мнозина. Но не и за безопасността на българските деца и техния живот.

За различните деца

Криворазбраната цивилизация

Силвия Николова

в-к "ДУМА", 18 април 2008 г.

Опит за "възрожденска" трагедия, но с твърде много привкус на комедия, се играе в последния месец в различни структури на родното ни образование. То не бяха актуализации, иновации, европеизации. Все - ации, при това до такава степен с докарване пред пустите му европейци, че някак си неусетно, като наблюдава човек цялото това театро съвсем не на ползу роду, се сеща за "Криворазбраната цивилизация" на Добри Войников. Разликата е само една, че неговата е в пет действия, а сегашната по продължителност го докарва на латиносериал.
Вчера се разбра, че съвсем в духа на "Авропата", както казваше госпожа Злата - булята на хаджи Коста Дюкянджията, се изживява в работата си началничката на Регионалния инспекторат по образованието в Бургас - доц. Таня Борисова. Видно повлияна от духа на Европейския съюз, тя наредила проверка с цел съставяне на становище за закриване на помощното училище - интернат в с. Средец. Така правят в Европа, децата с леки форми на олигофрения могат да учат по облекчени програми, но в общообразователни училища, за да се интегрират по-успешно в обществото. Тук обаче нещата стоят другояче. За разлика от Германия и която и да е избрана произволно средноевропейска страна, у нас т.нар. защитени жилища за хора със специални потребности са все още изключение, а не социална възможност да се подслони в тях нуждаещ се с олигофрения, синдром на Даун или аутизъм без близки, на които би могъл да разчита. Това обстоятелство е известно на всички, но най-добре на хората в сферата на образованието и социалните дейности. Затова настояването на госпожа Борисова за затваряне на помощното училище и интерната към него буди още по-голямо недоумение. Любопитното в случая е, че помощното училище с интернат няма проблеми нито с делегираните бюджети, нито с материалната база. В него се обучават 72 деца с лека степен на интелектуална недостатъчност, с аутизъм и болест на Даун. Ако те бъдат изгонени оттам, нямат къде да завършат образованието си, защото школото е единственото за югоизточна България.
Няма логичен отговор защо училището трябва да бъде закрито. И се натрапва един съвсем нелицеприятен вариант - някой се прави на по-голям светец и от папата. Нали "Авропата" не иска интернати. Пък и какво от това, че пари в бюджета има. Като сложим катинара, ще отчетем малко икономии, та може и да ни похвалят от София. Нали в МОН искат да "оптимизираме" разходите!

Интеграцията - така, както я разбират...

Таборът отива към панелките

Частници ще строят евтино на общинска земя, ако дадат 15% от апартаментите на ромски семейства

Силвия Николова

в-к "ДУМА", 18 април 2008 г.

Деца играят в боклуците край хасковския квартал "Република"

"Джелем, Джелем" или "Неда, мале, бела Неда" е възможно да звучат под един покрив занапред, ако бъде приета стратегията за десегрегация на ромите. Според нея в жилищните блокове, не само общински, но и частни, ще бъдат заселвани с 10%-15% семейства на мургави наши съграждани. По този начин ще бъде избегнато самокапсулирането на циганския етнос и ще бъде постигната неговата по-бърза социализация. Очаква се проектодокументът да бъде внесен в най-скоро време в Столичния общински съвет. Негов автор е председателят на комисията по демографска политика и превенция на социалните рискове в СОС Илия Илиев. Илиев, който е общински съветник от партия ДРОМ, е категоричен, че интеграцията на ромското население трябва да става чрез настаняване в жилищни блокове в кварталите, а не чрез благоустрояване на гетата.

Инструктори от полицията в Монтана организираха турнир по стрелба с боен пистолет за роми СНИМКИ: Пресфото-БТА

Репортерска проверка на ДУМА обаче установи, че никому не е известно точно колко роми живеят в гетата "Факултета", "Христо Ботев" и "Баталова воденица". Не е ясно и колко са обитателите на бидонвилите между комплексите "Малинова долина-1" и "Малинова долина-2" край Околовръстното шосе. По официални данни от последното перброяване през 2000 г. броят им е 100 000 души. Преброяването е по адресна регистрация, а само малка част от обитателите на такива жилища са регистрирани. Фактически те са с няколко хиляди повече. Другият проблем е, че само малка част от обитателите на гетата имат нотариални актове за собственост или настанителни заповеди, повечето постройки са незаконни, което по същество е самонастаняване. За да стане ясно кой кой е в бидонвилите, Илия Илиев ще предложи специални работни групи по места да започнат преброяване на ромското население. Той ще настоява Комисията по демографска политика и превенция на социалните рискове в СОС да се заеме с въпроса на т.нар. самонастанили се на общински терени, като първо започне от кв. "Баталова воденица" и в най-крайната точна на жилищен комплекс "Люлин", там където започва пътят за Божурище. Там в калта между бараките се варгалят заедно хлапета, прасета, кучета и коне.
Ще им предложим общински жилища за временно настаняване и ще мислим за по-дълготрайното решаване на този въпрос, заяви Илия Илиев. Проблемът обаче е, че през последните години общинските жилища не достигат, тъй като нови не са строени отпреди промените. Стратегията си за десегрегация и интеграция на ромите той ще внесе в столичната комисия по демографска политика и превенция на социалните рискове в понеделник. Пред ДУМА общинският съветник лансира и друга своя, още по-смела идея - да бъдат настанявани роми по задължителна квота не само в общински жилища, но и в такива, които тепърва ще бъдат строени. Столична община би могла да отдава общински терени на частни инвеститори за строеж на жилища, но срещу условието 10-15 на сто от тях да бъдат предназначени за роми. За това изискване инвеститорите ще бъдат обвързвани с договор, заяви Илиев. Той все още обмисля варианта как ще бъдат плащани тези жилища, като се има предвид, че ромското население, като цяло, е неплатежоспособно. Илия Илиев подчерта, че идеята му всъщност е част от стратегията на партия ДРОМ за интеграция на ромското население. На първо време той ще настоява тя да тръгне от столицата, но впоследствие, чрез структурите на партията и представителството й в общинските съвети, ще се търсят възможности за нейното реализиране навсякъде в страната. Наблюденията му показват, че ромското население иска да се социализира, държавата също има такава амбиция чрез различни програми, обществото ни също е готово да ги приеме. Дали това е така на практика ще стане ясно, едва когато се стигне до първите настанявания на ромски семейства в жилищни блокове с преобладаващо друго население.
За да се стигне дотам обаче, СОС трябва да отговори на два въпроса: колко точно са безимотните или малоимотни роми в София, които живеят при крайно примитивни и дори застрашаващи здравето на хората, особено на децата, хигиенни условия, и кой ще плаща на инвеститорите новопостроените жилища, а също така и поддържането им в добро състояние. Защото ясно е, че всеки етнос има своя специфична култура, вековни традиции и естетични вкусове. Както и това, че невинаги те съвпадат с тези на друг етнос, независимо кой е той.

Провокирано

Параграф за дефицитната капка

Силвия Николова

в-к "Дума", 17 април 2008 г.

Да не чуе дяволът, понечва да чукне на дърво всеки път човек, когато се заговори за кръводаряване. Защото ясно е, че у нас кръвта и кръвната плазма не от вчера са дефицит във всяка болница. И в това няма никакво съмнение за никой, който има близък, чакащ за операция. Затова някак си повдига въпроси съобщението на директора на Националния център по хематолигия и трансфузиология доц. Андрей Андреев, направено вчера, че броят на младите кръводарители (между 18 и 30 години) се увеличава. А също и това, че през 2007 г. се е увеличил броят на кръводарителите въобще.
Самият им брой не може да се оспори, защото зад всяка цифра стои конкретно име. Зад името обаче не стои причината, поради която упоменатото лице е дарило кръв, както и това дали то го е сторило под принудата да даде, за да сложат негов близък на операционната маса или е платило на някой "дилър" да му осигури задължителните 4 бележки от "кръводарители". Ако тези случаи се изключат, ще се окаже, че абсолютно доброволните кръводарители са нищожно малко на брой - нещо, за което никой няма право да ги обвинява. Причините са много. Но от този дефицит се оформи цял един "бизнес"- този на осигуряващите кръводарители. Негови представители прихващат купувачите пред всеки център по кръвопреливане в страната пред погледа дори на лекарите. Кръвта на черно в София, пред центъра по кръвопреливане на ул. "Братя Миладинови" удари хилядарка. Толкова струват четири бележки, колкото се изискват за коремна операция например. Наддаването обикновено започва от 200 лв. за една банка от по 450 млл, ако "стоката" е от универсалната нулева група. Цената обаче диктува посредникът, който играе с мизата според платежоспособността на купувача.
Според Закона за кръвта, кръвните продукти и кръвните съставки (гл. 1, чл. 4), нито едно от тези неща, обект на нормативния документ, не може да бъде предмет на възмездна сделка. Оказва се още, че "дистрибуторите" на кръв попадат под ударите на глава 6, чл. 46 от въпросния закон. За такава търговия се предвижда глоба от 1000 лв. при първо и от 10 000 лв. при повторно нарушение. Глобен търговец на кръв обаче няма. Сделките са на четири очи и са недоказуеми. На "търговците" не може да бъде търсена наказателна отговорност по условията на Наказателния кодекс, защото в него не е разписан подобен текст.
Затова не е ли по-разумно, вместо да се съобщават лицеприятни цифри, да се инициира параграф за криминализиране на деянието продажба на кръв.

Колоквиум на "Абагар"

Фондация "Абагар" кани своите приятели и съмишленици на втория за тази година колоквиум, на 18 април от 17.30 ч. в Градската художествена галерия. Темата е: "Свети Франциск - 800 години от неговата метаноя (духовно обръщане)". Разглезеният син на търговец на коприни и гуляйджия, какъвто е бил Франциск дотогава, осъзнава празнотата на водения от него живот. През 1208 г. в него настъпва промяната - онази промяна, толкова нужна на мнозина от нас и днес. Галеното конте захвърля дрехите от кадифе, облича дрипи и за смирение се нарежда до просяците в притвора на храма...
Основен лектор ще бъде архимандрит проф. Георги Елдъров - дългогодишен университетски преподавател в Рим и не само там, създател на Българския книжовен дом "Абагар" в Рим, основател и издател на вестник "Абагар" и едноименната фондация, както и дългогодишен изследовател на живота и делото на свети Франциск от Асизи. Проф. Елдъров е автор и на първата биографична книга за светеца по най-ранните източници за живота му, издадена на български език през 2004 година. Откъси от нея, както и някои от произведенията на св. Франциск, ще чете актьорът и преподавател в НАТФИЗ - проф. Петър Петров. На колоквиума се очаква и участието на д-р Петър Константинов - основател на "Мати Болгария".

Предлагам ви публикация за живота на св. Франциск от архим. проф. Г.Елдъров.

Духовното обръщане

Но­ви ду­ми на ста­ра те­ма от све­ти­ли­ще­то в Аси­зи
(с ре­ди­ца не­о­чак­ва­ни бъл­гар­с­ки от­п­рав­ки)

Проф.архим. Георги Елдъров

в. "Абагар", юни 2007 г.

На 17 юни Све­ти­ят отец па­па Бе­не­дикт ХVI нап­ра­ви ед­нод­нев­но по­се­ще­ние в град Аси­зи, на око­ло 160 ки­ло­мет­ра се­вер­но от Рим. Цел­та му, оче­вид­но, не бе­ше прос­то да по­че­те ед­на да­та от 64 го­ди­ни по-ра­но, ко­га­то апе­нин­с­ко­то град­че на то­зи ден бе ос­во­бо­де­но от на­цис­т­ка оку­па­ция - как­то впро­чем до пре­ди де­се­ти­на го­ди­ни на­пом­ня­ше за съ­би­ти­е­то стръм­на ули­ца в гор­на­та част на гра­да, по ко­я­то ра­но сут­рин­та на го­ре­щия ве­че ле­тен ден се бя­ха из­то­чи­ли бро­ни­ра­ни­те ко­ли на съ­юз­ни­ци­те, пос­рещ­на­ти с ова­ции и цве­тя от на­се­ле­ни­е­то.

Jubilaeum сonversionis кeati Francisci
Франциск Асизски - източноцърковна живопис.
(Критска школа XV в.) Се­га де­нят 17 юни тряб­ва да бъ­де за­пом­нен най-ве­че за­ра­ди ду­ми­те, из­ре­че­ни от рим­с­кия пър­вос­ве­ще­ник в чест на Асиз­кия све­тец Фран­циск, то­зи път ти­ту­ляр на ед­на мно­го спе­ци­ал­на юби­лей­на го­ди­на, как­ва­то, до кол­ко­то ни е из­вес­т­но, ни­ко­га не е би­ла про­веж­да­на за хрис­ти­ян­с­ки све­тец. Па­па­та ид­ва­ше, за да прик­лю­чи 800-та го­диш­ни­на от об­ръ­ща­не­то на Фран­циск. Мно­го хо­ра се учу­ди­ха на не­о­чак­ва­но­то му ре­ше­ние, ко­га­то мал­ко пре­ди го­ди­на на­ре­ди на но­вия епис­коп на не­го­ля­ма­та епар­хия, монс. До­ме­ни­ко Сор­рен­ти­но, да по­е­ме ак­ци­я­та за по­пу­ля­ри­зи­ра­не на по­во­да. В ду­хов­на­та ево­лю­ция на све­те­ца не ед­на са да­ти­те, ко­и­то мо­гат да бъ­дат по­со­че­ни ка­то мо­мен­ти на ду­хов­на про­мя­на в не­го­вия жи­вот (Виж на­ше­то "Фран­циск Асиз­ки. Жи­тие по из­точ­ни­ци­те му", вто­ро из­да­ние 2005, на раз­по­ло­же­ние на чи­та­те­ли­те по по­ис­к­ва­не до из­чер­п­ва­не­то му). В те­че­ние на го­ди­на­та, и още по­ве­че на зак­лю­чи­тел­ни­те об­ре­ди на спо­ме­на­та­та да­та, ста­на яс­но, че па­па­та има пред­вид спе­ци­ал­но епи­зо­да, опи­сан от са­мия Фран­циск в на­ча­ло­то на За­ве­ща­ни­е­то си, на­пи­са­но дни преди смърт­та си на 3 ок­том­в­ри 1226 г.: "Ко­га­то бях още в гре­хо­ве, ми бе­ше мно­го гор­чи­во да виж­дам про­ка­же­ни, и сам Гос­под ме до­ве­де при тях и им ока­зах ми­ло­сър­дие. Щом се от­да­ле­чих от тях, оно­ва, ко­е­то ми се стру­ва­ше гор­чи­во, ста­на слад­ко за ду­ша­та и тя­ло­то ми. След ко­е­то по­ча­ках още мал­ко и на­пус­нах свет­с­ки­те гри­жи" (Виж там стр. 90).

Si licet parva cum magnis comparareЗа точ­на­та да­та на спо­ме­на­тия епи­зод съ­щес­т­ву­ва спор меж­ду ис­то­ри­ци­те на фран­цис­кан­с­ко­то яв­ле­ние в цър­к­ва­та и той не се от­си­ча от на­ме­са­та на па­па­та. При­ят­но е оба­че да из­тък­нем ед­но мо­же би нес­лу­чай­но съв­па­де­ние на та­ка оп­ре­де­ле­на­та го­ди­на на ду­хов­но­то об­ръ­ще­ние на Фран­циск с та­зи на смърт­та на бъл­гар­с­кия цар Ка­ло­ян при сте­ни­те на Со­лун през 1207 г. Си­гур­но Ка­ло­ян не ще да е зна­ел, че на Апе­ни­ни­те един мла­деж от за­мож­но се­мейс­т­во точ­но то­га­ва пре­ми­на­вал през дъл­бо­ка ду­хов­на кри­за. Оба­че ня­ма на­чин Фран­циск да не е зна­ел за мощ­ния бал­кан­с­ки вла­де­тел Йо­а­ни­кий Влах, как­то го на­ри­ча­ли на За­пад - то­га­ва в цър­ков­но об­ще­ние с Рим­с­ка­та цър­к­ва - за ко­го­то хро­нис­ти от вре­ме­то об­с­той­но док­лад­ват, а тру­ба­ду­ри­те пе­е­ли за под­ви­зи­те или съ­от­вет­но за ги­бел­та на кръс­то­нос­ци­те по на­ши­те зе­ми и в це­лия близ­ко­из­то­чен ре­ги­он, за Бал­ду­и­на, Тан­к­ре­ди, Бо­е­монд, Бо­ни­фа­ций. Един от "гре­хо­ве­те" на Фран­циск, спо­ме­на­ван от всич­ки не­го­ви жи­ти­е­пис­ци, бил, че оби­чал да пее та­ки­ва пес­ни с връс­т­ни­ци­те си - ка­то най-чес­то по­е­мал и раз­нос­ки­те за ку­по­на...
Аси­зи оба­че има съ­що ре­ди­ца бъл­гар­с­ки от­п­рав­ки от по-близ­ко вре­ме, ко­и­то неп­ре­мен­но ще ни поз­во­лят да при­е­мем по-лес­но нас­тав­ле­ни­я­та на па­па­та по важ­на­та те­ма. От бли­зо един век цен­т­рал­но-ита­ли­ан­с­ко­то град­че е пря­ко свър­за­но с Бъл­га­рия по си­ла­та на го­ле­ми и мал­ки съ­би­тия пре­ко­си­ли съд­ба­та на бъл­гар­с­ки че­да, а чрез тях и един дос­та ши­рок кръг от хо­ра и съ­би­тия мно­го да­леч от на­ши­те гра­ни­ци. Мно­го хо­ра ще си спом­нят, че през 1930 г. в Аси­зи бе склю­чен бра­ка на бъл­гар­с­кия цар Бо­рис III със са­войс­ка­та прин­це­са Йо­ан­на, ка­то точ­но през пло­ща­да, къ­де­то на 17 юни го­во­ри па­па­та, пре­ди 77 го­ди­ни се ни­же­ше сват­бе­но­то шес­т­вие на бъл­гар­с­ка­та цар­с­ка двой­ка, прид­ру­же­на от пред­с­та­ви­те­ли­те на най-ви­со­ки­те ев­ро­пейс­ки осо­би. По-къс­но в за­ве­ща­ни­е­то си бъл­гар­с­ка­та ца­ри­ца на­ре­ди­ла пог­ре­бе­ни­е­то й да бъ­де съ­що там, къ­де­то бил и най-щас­т­ли­вия ден от жи­во­та й. Ще на­ме­ри­те мав­зо­лея на ца­ри­ца Йо­ан­на, из­диг­нат през 1997 г. на ня­кол­кос­то­тин мет­ра от мяс­то­то на юн­с­ко­то съ­би­тие, пре­вър­нал се ве­че в цел за пок­ло­не­ние на де­сет­ки бъл­га­ри и много чуж­ден­ци.
От 1930 г., в про­дъл­же­ние на осем­те из­ми­на­ли де­се­ти­ле­тия, не сек­ва при­със­т­ви­е­то на бъл­га­ри в бла­гос­ло­ве­ния от Бо­га град. Об­що 28 мла­ди бъл­га­ри, на че­ти­ри въл­ни са­мо меж­ду 1930-1951 г., са след­ва­ли в сред­ни­те и вис­ши шко­ли на фран­цис­ка­ни­те в Аси­зи, ка­то 16 от тях са би­ли ръ­ко­по­ло­же­ни све­ще­ни­ци, за да слу­жат на раз­лич­ни ду­хов­ни и об­щес­т­ве­ни ни­ва на мно­го ши­ри­ни и дъл­жи­ни по све­та, в Бъл­га­рия и в чуж­би­на. Един се под­ви­за­ва в ки­тайс­ка­та про­вин­ция Шен­си в края на 30-те го­ди­ни; два­ма об­с­луж­ват ду­хов­но Ав­с­т­ра­лия в про­дъл­же­ние на три де­се­ти­ле­тия (1959-1992), ка­то еди­ния от тях- все още бо­дър­с­т­ва­щи­ят член на ре­дак­ци­он­ния ни съ­вет, Мак­си­ми­ли­ан Ба­ла­бан­с­ки - по­е­ма кон­ти­нен­тал­но­то ръ­ко­вод­с­т­во на фран­цис­ка­ни­те в те­че­ние на два пъл­ни ман­да­та. Ня­ма да пре­мъл­чим, без да нав­ли­за­ме се­га в под­роб­нос­ти, че съ­що епо­пе­я­та Аба­гар се ко­ре­ни в она­зи бо­га­та асиз­ка поч­ва, как­то про­ли­ча­ва от мно­го стра­ни­ци на то­зи вес­т­ник. По­нас­то­я­щем ос­та­ва са­мо един бъл­га­рин, га­рант на на­ци­о­нал­но­то ни при­със­т­вие в Аси­зи. Си­гур­но ще го е за­бе­ля­зал и госту­ва­щи­ят па­па. Отец Вла­ди­мир (Луд­виг) Пе­нев, член на на­шия ре­дак­ци­о­нен съ­вет, неп­ре­мен­но ще ни ос­ве­до­ми през след­ва­щи­те дни по ня­кои ек­с­к­лу­зив­ни за вес­т­ни­ка ни под­роб­нос­ти от по­се­ще­ни­е­то на па­па­та.

Paulo majora canamusС ду­ми­те на ве­ли­кия Вер­ги­лий, кой­то ни съ­вет­ва да по­ви­шим то­на на раз­го­во­ра, не­ка пре­ми­нем към по-съ­щес­т­ве­на­та те­ма­ти­ка за па­па­та в Аси­зи. Той го­во­ри за по­во­да на юби­лея и на по­се­ще­ни­е­то си в Аси­зи - ду­хов­но­то об­ръ­ща­не на Фран­циск - глав­но в рам­ки­те на оми­ли­я­та си на от­к­ри­то пред три­кат­на­та ба­зи­ли­ка "Све­ти Фран­циск" (ХIII век), на тъй на­ре­че­ния До­лен пло­щад (Piazza In­fe­ri­ore), с до­пъл­не­ния и уточ­не­ния в дру­ги­те си ня­кол­ко сло­ва през де­ня, ка­то то­ва пред съб­ра­ния в ка­тед­рал­ния храм на гра­да "Св. епис­коп и мъ­че­ник Ру­фин" (Х век) клир от епар­хийс­ко­то и мо­на­шес­ко­то ду­хо­вен­с­т­во, за­ед­но с мо­на­хи­ни­те и се­ми­на­рис­ти­те след­ва­щи в раз­лич­ни­те ин­с­ти­ту­ции в гра­да.
Пър­во, не­що за по­ня­ти­е­то, ко­е­то, за съ­жа­ле­ние, ка­то че ли ня­ма адек­ва­тен тер­мин на бъл­гар­с­ки език. На за­пад­ни­те ези­ци се пол­з­ва най-чес­то тер­ми­нът conversio, conversion, con­ver­sione, Кonversion, счи­тан за ос­нов­но ек­ви­ва­лен­тен на еван­гел­с­ко­то по­ня­тие "ме­та­но­йа"- по­ка­я­ние, в сми­съ­ла на про­мя­на в мис­ле­не­то. На бъл­гар­с­ки мо­же да бъ­де пре­да­ден раз­лич­но ка­то пок­ръс­т­ва­не, ду­хов­но осъз­на­ва­не, об­ръ­ща­не, усъ­вър­шен­с­т­ва­не, раз­ка­я­ние, по­ка­я­ние, зав­ръ­ща­не към ре­ли­ги­оз­на­та прак­ти­ка, за­сил­ва­не на ре­ли­ги­оз­на­та прак­ти­ка, от­да­ва­не на ас­ке­ти­чен и мо­лит­вен жи­вот...В слу­чая с Фран­циск ста­ва въп­рос за ед­но ко­рен­но ре­ше­ние да про­ме­ни жи­во­та си от ед­но пос­ред­с­т­ве­но хрис­ти­ян­с­ко по­ве­де­ние - ня­ма дан­ни да е во­дел раз­пус­нат, раз­гу­лен жи­вот - към прес­лед­ва­не­то на ви­со­ки­те це­ли на хрис­ти­ян­с­ко­то съ­вър­шен­с­т­во. Све­ти­ят отец опис­ва та­ка ду­хов­ния ме­ха­ни­зъм на про­мя­на­та в ду­ха на Фран­циск:
От­въд от­дел­ни­те про­я­ви (на до­то­га­ваш­ния му жи­вот), гре­хо­вен бе­ше на­чи­на по кой­то до­то­га­ва бе­ше раз­би­рал и под­реж­дал жи­во­та си, обър­нат на­пъл­но към се­бе си, прес­лед­вай­ки су­ет­ни меч­ти за зем­на сла­ва. Той не бе­ше ли­шен от ес­тес­т­ве­на щед­рост на ду­ха, ко­га­то се явя­ва­ше сред Асиз­ки­те мла­де­жи ка­то " цар на ку­по­ни­те им". То­ва оба­че бе­ше все още да­леч от хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов, ко­я­то се раз­да­ва без­ре­зер­в­но. Как­то сам си спом­ня (по-къс­но), гор­чи­во му би­ло да гле­да про­ка­же­ни. Гре­хът му пре­чел да ов­ла­дее фи­зи­чес­ко­то от­в­ра­ще­ние да съз­ре в те­зи хо­ра бра­тя­та, ко­и­то тряб­ва да оби­ча. Но­ва­та ду­хов­на наг­ла­са - об­ръ­ща­не­то- му поз­во­ли­ло да им ока­же ми­ло­сър­дие, и сам да по­лу­чи ми­ло­сър­дие. Да об­с­луж­ваш про­ка­же­ни­те до сте­пен­та да ги це­лу­ваш, не бе­ше в слу­чая прос­то из­раз на чо­ве­ко­лю­бие /фи­лан­т­ро­пия/, ня­как­ва "со­ци­ал­на" пре­наг­ла­са, а ис­тин­с­ко ре­ли­ги­оз­но пре­жи­вя­ва­не, в от­го­вор на Бо­жи­я­та бла­го­дат и на лю­бов­та. Как­то сам каз­ва: "Гос­под ме до­ве­де сред тях /т.е. при про­ка­же­ни­те/". То­га­ва имен­но гор­чи­ви­на­та се пре­вър­на "в сла­дост на ду­ша­та и на тя­ло­то ми".Та­ка е, бра­тя и сес­т­ри, да се обър­нем към лю­бов­та оз­на­ча­ва да пре­ми­нем от гор­чи­ви­на­та към "сла­дост­та", от тъ­га­та към ис­тин­с­ка­та ра­дост. Чо­ве­кът е на­ис­ти­на оно­ва, ко­е­то тряб­ва да бъ­де, и се ре­а­ли­зи­ра на­пъл­но спо­ред мяр­ка­та, по ко­я­то жи­вее с Бо­га и от Бо­га, ка­то го раз­поз­на­ва и го оби­ча в бра­тя­та".
С дру­ги ду­ми ду­хов­но­то пре­об­ръ­ща­не, за ко­е­то ста­ва въп­рос в слу­чая с Фран­циск и по по­вод юби­лея, пред­с­тав­ля­ва ед­но клю­чо­во пре­на­соч­ва­не на хрис­ти­ян­с­ко­то би­тие на все­ки един от нас, чрез ко­е­то жи­во­тът ни би­ва пре­об­ра­зу­ван от Ису­са Хрис­та, на ко­го­то се явя­ва по­ве­рен: от се­га на­та­тък; той ще се от­ли­ча­ва с то­ва, че е съ­щес­т­ве­но бе­ля­зан от Хрис­та...

Distingue frequenter
По­во­дът поз­во­ля­ва на Не­го­во све­тей­шес­т­во да вне­се яс­но­та съ­що по ня­кои нап­рав­ле­ния сред съв­ре­мен­ни­те по­чи­та­те­ли на Асиз­кия све­тец, ко­и­то во­дят до изо­па­ча­ва­не на не­го­во­то ис­кон­но пос­ла­ние, ка­то из­тък­ват вто­рич­ни и, не­съ­щес­т­ве­ни ас­пек­ти от ха­рак­те­ра и жи­ти­е­то му, ка­то че ли на­роч­но из­т­ръг­на­ти и ли­ше­ни от пре­дим­но хрис­ти­ян­с­ко­то съ­дър­жа­ние на не­го­вия под­виг - при­я­тел на при­ро­да­та и жи­во­тин­с­кия свят, пе­вец и по­ет на все­ле­на­та, стран­ник и бед­няк, па­ци­фист и ми­рот­во­рец. Све­ти­ят отец се спи­ра по-спе­ци­ал­но на ед­но от те­зи не­до­ра­зу­ме­ния, свър­за­но с тъй на­ре­че­ния "Дух на Аси­зи", ка­то на­чин на от­но­ше­ние меж­ду от­дел­ни­те све­тов­ни ре­ли­гии, ко­е­то не­ряд­ко пре­неб­рег­ва ос­нов­ни­те раз­ли­чия сред тях и из­да­ва го­тов­ност за сът­руд­ни­чес­т­во и об­ще­ние въп­ре­ки всич­ко и във всич­ко, ка­то че ли раз­ли­чи­я­та не съ­щес­т­ву­ват или са от вто­рос­те­пен­но зна­че­ние пред на­ли­чи­е­то на "ве­ли­ки­те ка­у­зи" на чо­ве­чес­т­во­то. Не­до­ра­зу­ме­ни­е­то, за­ед­но с име­то, во­ди на­ча­ло­то си от меж­ду­ре­ли­ги­оз­на­та сре­ща в Аси­зи, ор­га­ни­зи­ра­на през 1986 г., ко­га­то се съб­ра­ха пред­с­тавите­ли на поч­ти всич­ки хрис­ти­ян­с­ки ве­ро­из­по­ве­да­ния и на го­ле­ми­те све­тов­ни ре­ли­гии -ис­ля­ма, ев­рейс­т­во­то, бу­диз­ма, ин­ду­из­ма, шин­то­из­ма, пле­мен­ни аф­ри­кан­с­ки и ин­ди­ан­с­ки кул­то­ве... Цел­та бе­ше всич­ки за­ед­но на ед­но и съ­що мяс­то да се мо­лят по сво­е­му за мир в све­та. Ако не се лъ­жем от бъл­гар­с­ка стра­на при­със­т­ва­ха днеш­ни­те мит­ро­по­ли­ти Ка­ли­ник и Ила­ри­он. Пла­ка­тът на сре­ща­та, кой­то до днес е из­ло­жен до вхо­да на ба­зи­ли­ка­та, бе­ше из­пи­сан от чле­на на на­шия аба­гар­с­ки ре­дак­ци­о­нен съ­вет, спо­ме­на­тия по-го­ре, отец Вла­ди­мир (Луд­виг) Пе­нев. Въп­ре­ки че по по­во­да бе дос­та­тъч­но яс­но из­тък­на­то, че цел­та, ко­я­то обе­ди­ня­ва­ше све­тов­ни­те ре­ли­гии, не прес­лед­ва­ше пос­ти­га­не­то на ре­ли­ги­оз­но об­ще­ние или ня­как­во раз­маз­ва­не­ на дог­ми­те и кул­та, ен­ту­си­аз­мът и сла­би­те убеж­де­ния на ня­кои от учас­т­ва­щи­те нап­ра­ви­ха та­ка, че не­мал­ко хо­ра се по­чув­с­т­ва­ха упъл­но­мо­ще­ни да изис­к­ват все по-го­ля­ма вза­им­на иде­о­ло­ги­чес­ка то­ле­ран­т­ност до гра­ни­ци­те на вер­с­ко­то от­с­тъп­ле­ние.
Па­па Бе­не­дикт ХVI на­ме­ри на­чин да оп­ро­вер­гае ав­то­ри­тет­но, що се ка­сае за ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва, по­доб­но тъл­ку­ва­не на съ­би­ти­е­то от пре­ди ско­ро чет­върт век.
В съ­ща­та оме­лия, за ко­я­то ста­ва въп­рос по-го­ре, Све­ти­ят отец пър­во приз­на "про­ро­чес­кия" и "бла­го­да­тен" ха­рак­тер на ини­ци­а­ти­ва­та на своя пред­шес­т­ве­ник, бла­же­но­по­чи­ва­щия Йо­ан Па­вел II, вдъх­но­вен имен­но от фи­гу­ра­та на Фран­циск, всеп­риз­нат мъж на ми­ра и ак­ти­вен ми­рот­во­рец (виж пос­ред­ни­чес­т­во­то му меж­ду кръс­то­нос­ци и мю­сюл­ма­ни през 1223 г.). "Ду­хът на Аси­зи, кой­то от то­га­ва се раз­п­рос­т­ра­ня­ва в све­та - за­я­ви Не­го­во све­тей­шес­т­во - се про­ти­во­пос­та­вя на ду­ха на на­си­ли­е­то, на пог­реш­но­то пол­з­ва­не на ре­ли­ги­я­та ка­то пре­текст за на­си­лие. Аси­зи ни го­во­ри, че вер­ност­та спря­мо соб­с­т­ве­ни­те си ре­ли­ги­оз­ни убеж­де­ния, и в час­т­ност вер­ност­та ни към раз­пъ­на­тия и въз­к­ръс­нал наш Гос­под Исус Хрис­тос, не мо­же да се про­я­вя­ва ка­то на­си­лие и не­то­ле­ран­т­ност, а ка­то ис­к­ре­но ува­же­ние на дру­гия, чрез ди­а­ло­га, чрез апел към сво­бо­да­та и ра­зу­ма, чрез бор­ба­та за мир и по­ми­ре­ние". Но и не­за­бав­но до­ба­ви, че ду­хов­но­то из­лъч­ва­не на све­те­ца тряб­ва­ло още то­га­ва да ос­вет­ли ав­тен­тич­ния хрис­ти­ян­с­ки ха­рак­тер на то­зи дух, "тъй ка­то не­го­ви­ят жи­вот и пос­ла­нието му нед­вус­мис­ле­но се ко­ре­нят вър­ху из­бо­ра да след­ва Ису­са Хрис­та, и сле­до­ва­тел­но се на­ла­га да бъ­де от­х­вър­ле­но ап­ри­о­ри вся­как­во из­ку­ше­ние към ре­ли­ги­о­зен ин­де­фе­рен­ти­зъм, кой­то ня­ма ни­що об­що с ис­тин­с­кия меж­ду­ре­ли­ги­о­зен ди­а­лог".
Ка­то че ли спе­ци­ал­но за фран­цис­ка­ни­те, Не­го­во све­тей­шес­т­во до­ба­ви: "Не би мог­ло да се счи­та за еван­гел­с­ко (т.е. хрис­ти­ян­с­ко), ни­то за фран­цис­кан­с­ко, оно­ва по­ве­де­ние, ко­е­то не ус­пя­ва да съ­че­тае при­е­ма­не­то на дру­гия, ди­а­ло­га с не­го и ува­же­ни­е­то на всич­ки с вер­с­ко­то убеж­де­ние, как­во­то все­ки хрис­ти­я­нин, точ­но ка­то Асиз­кия све­тец, е длъ­жен да при­те­жа­ва и под­сил­ва в се­бе си, за да въз­вес­тя­ва Хрис­та - път, ис­ти­на и жи­вот на чо­ве­ка и един­с­т­вен Спа­си­тел на све­та".