четвъртък, 26 декември 2013 г.

Негово Високопреосвещенство Антоний, митрополит на Западно- и Средноевропейската епархия:

В дни на изпитания трябва да се научим да прощаваме

Да се обединим, да гледаме позитивно и да вървим напред
Силвия Николова, в. "МОНИТОР",
24 декември 2013 година
Снимка: Борис Войнарович
Ваше Високопреосвещенство, вече сме в дните на предпразничната суетня около Коледа, около вида и броя на ястията на трапезата на Бъдни вечер. Означава ли това, че българинът е станал по-вярващ в последните години, или си остана християнин само на маса?­ 
-В края на Рождественския пост всички ние се прекланяме пред повития в яслите  
Богомладенец, като му принасяме нашите дарове. Това са даровете на твърда и непоколебима вяра и венец от Христови добродетели. Българският народ е закърмен със светата православна вяра. Поглеждайки назад в историята, той знае за значението на Българската православна църква и съхраняването ни като народ и нация от нея. В предпразничните дни ние действително сме обзети от тръпката да подредим празничната трапеза, да купим подаръци на нашите близки и в това няма нищо лошо. Но така оставаме смисъла и значението на този светъл ден, на този свещен миг, на заден план. По този начин пренебрегваме Богомладенеца. Улисваме се в шетня, подобно на Марта, улисана във веществената трапеза, Мария слуша боговдъхновените слова на Спасителя. Важно е преди всичко, на Рождество Христово да отидем в храма и да отправим нашата сърдечна молитва към Бога, подобно на мъдреците и пастирите, подобно на ангелите да възхвалим Богомладенеца с песента: „Слава във висините Богу и между човеците блага воля.” Тази блага воля да се всели в сърцата ни и ние да станем по-добри.­
- Руснаците са доста емоционални, гърците твърде шумни във вероизповедността си. Къде сме ние, българите, по отношение на изразяването на религиозното чувство?­ 
- Българинът е по-сдържан. Дълбоко в себе си той има потребността да живее своята вяра на дело, а не само да є дава външен израз. В последните години сякаш той губи своето самочувствие. Поглеждайки назад в историята, ще видим, че ние сме били народ славен. Наши сънародници са ни прославяли и ни прославят по цялото земно кълбо. Ние трябва да имаме повече самочувствие, да не се свеним да показваме на дело нашите таланти и преди всичко да показваме заложената у всеки един човек вяра в Бога. Не бива да се свеним и да се притесняваме от нашите близки, които не са много религиозни или не са вярващи въобще. Дълбоко в себе си, когато останем сами, ние чувстваме нуждата да запълним една вътрешна духовна празнина с изповядването на нашата вяра без страх в тези благодатни дни. Нека посегнем към рафта с вече толкова богатата духовна литература и да научим истината на нашата вяра, да отидем и целунем ръка на свещенослужителя и да му зададем без страх и притеснение всички въпроси, за които няма отговор в нашето сърце. Тогава, получавайки отговора за вярата, ще получим отговора за вярата, ще получим и удовлетворение и ще заживеем пълноценно. 
- Българската православна църква настоява за по-широкото и ангажирано застъпване на религия в българските училища като задължителен предмет, а не само под формата на свободно или задължително избираем. Ако това се случи, ще ни се върне ли духовността, която сега така много ни липсва?­ 
- Живеем във време на изпитания на целия български народ, когато дебнещата ръка на злото покварява нашите деца. Несъмнено, колкото по-бързо стигнем до извода, че е нужно въвеждането на вероучение в българските училища без страх, толкова по-скоро ще се установи морал и нравственост в неукрепналите души на подрастващите. Не бива да се страхуваме, че това ще им навреди. Никой няма намерение да ги прави фанатици. Целта е да им се покаже правилната посока към доброто, а когато те пораснат, възпитани в добродетели, ще поемат достойно своя житейски път. Наученото в часовете по религия ще им стане пътеводна светлина в живота, решенията, които взимат, и действията.­
- Нашите сънародници в Европа възпитават ли децата си в духа на православието? Записват ли ги в часовете по религия?­ 
- Моят опит за работа с деца е още отпреди десет години, когато бях ефимерий и преподавател в Пловдивската духовна семинария, работих с бъдещите кадри на БПЦ, които се учеха тогава в разсадника на БПЦ, а именно Пловдивската духовна семинария. Там аз за пръв път се докоснах до тази tabula rassa, тази чиста дъска, каквито са душите и сърцата на подрастващата младеж. Аз виждах как това, което посяваме в тях, ако е с любов, го пожънваме с още по-голяма любов. Опитът ми на викариен епископ в Западно­ и Средноевропейската епархия, както и сега като неин митрополит, показва, че в общините линии там, където се изучава вероучение или учениците в българските училища изучават религия, децата не се чувстват чужди на църквата. Когато дойдат в храма, те се чувстват добре, знаят, че това е домът Божий.­ 
- Не рядка практика е децата, водени редовно от родителите си на църква, в началото на пубертета категорично да отказват да ходят на литургия, дори вярата им да охладнее. Какво ще посъветвате тези родители?­ 
- Моят съвет е да не карат децата да правят нищо, което те не искат. Божият призив рано или късно ще стигне до тях. Ако ние сме посели семето на доброто в техните сърца, не бива да го изкореняване със задължения, когато те все още са крехки, а да ги оставим да израснат свободни. Ако родителите подходят по този начин, децата им рано или късно ще се върнат към Бога и вярата им ще е много здрава.Напоследък се забелязва връщане на младите хора в храма. Като цяло обаче българският народ е ритуално религиозен. Новобрачните се венчават, кръщават децата си, но в по-голяма степен, защото така е модерно, а след това не се връщат в храма.­ 
- Защо? Клирът ли не проповядва достатъчно разбираемо, миряните ли са невъзприемчиви?­ 
- Причината е взаимна. Повечето от хората не са осъзнали потребността да са в църквата, тъй като са расли във времето на атеизма или самите те са деца на родители, възпитани в такъв дух. Това поколение просто не е имало шанса да бъде възпитано в духа на православието, но идва и прави венчавки, защото така правят всички. Такова нещо е повече за осъждане от Бога, отколкото за спасение на душата. Всички ние обаче, вярваме и се надяваме, че Той призовава всеки един от нас в своето време. Затова ние, клириците, гледаме позитивно на тези хора. Важното за тях е не кога и как ще дойдат в храма, а дали ще останат в него, как ще променят живота си, дали ще живеят според повеленията на Христа. Словото Божие, благодатта не се връзват. Тази благодат по своеобразен начин се докосва до сърцата на всеки един човек. Оптимисти сме, че всеки влязъл в храма ще си отиде с частица от Бога в себе си.­ 
- Практиката в католическата църква е преди Свето венчание или Свето кръщение свещеникът да има по няколко срещи с бъдещите младоженци или кръстници. Тук такова нещо е непознато.
- ­ С течение на времето е зейнала голяма пропаст между народа и клира. Тя може да бъде запълнена с усилия и от двете страни. Да се гледат само формално документите на годениците дали са кръстени, за да ги венчаем, не е достатъчно. Ние сме им длъжници. Необходимо е да получат разяснения, да отговаряме на въпросите им, за да получат в пълнота благословението на светата ни Православна църква.­
- БПЦ вече не е църква на мълчанието, реагира на обществените проблеми. Позицията є към асистираната репродукция, популярна още като зачеване инвитро остава неясна за мнозина. Тя в нормите на православието ли е или напротив?­ 
- БПЦ гледа на този акт със снизхождение към тези, които не могат да имат по една или друга причина деца по естествен път. Тя обаче смята, че щом Бог е допуснал да се зачеват деца по метода на асистираната репродукция, църквата не може да съди това деяние еднозначно. Различните поместни православни църкви имат различно мнение по въпроса – едни приемат инвитро, други го отричат.Ако погледнем дълбоко в себе си, ще видим, че всичко, което се случва в обществото, е в резултат от отдалечаването на човека от Бога. По-рядко хората получават благословението на църквата за съвместен живот, закрепявайки го с благодатта на тайнството брак. Голяма част от тях живеят на съвместни начала, контактуват безразборно, в резултат идва стерилността при мъжете и невъзможността за забременяване при жените. Щом Бог обаче е допуснал да се създаде живот по метода инвитро, ние се молим за всички чеда на Църквата Христова, за да не бъдат те подминати от Неговата любов и милост.­
- Вие изразявате ясно позицията на БПЦ по едни или други въпроси. Защо обаче не всякога миряните разбират какво им казва клирът?­ 
- Църквата не е само храмът, нито само клирът. Тя се състои от богоустановена йерархия в лицето на свещенослужителите и на богомолен, вярващ народ в лицето на миряните. Затова успехите на Църквата не могат да бъдат разглеждани само от страна на върховното управление на Светия синод, епархиите и енориите. Успехите се дължат на симбиозата между клир и народ за свидетелството на вярата. Когато всеки един от нас осъзнава своето място в Църквата Христова, като част от общото тяло на Църквата Христова, когато боледува един неин член, то боледува и цялото тяло. Ние не можем да упрекваме, че народът не е толкова вярващ, но и той не бива да стои безучастно и да твърди, че БПЦ не е достатъчно активна. Всички ние трябва да се обединим около идеята всеки един от нас да поеме отговорност и да носи своя кръст като Христов съработник.Ние, българите, трябва да сме настроени по-позитивно. Вярващият човек, за разлика от невярващия, приема всички несгоди и неволи в своя житейски път като изпитания от Бога. Невярващият ги приема като възмездие, наказание, като безизходица. За православния християнин винаги има изход. Това е светлият лъч на Христос в тунела, който протяга ръка и към най-големия грешник, и към праведника, и дори към тези, които понякога го забравят и загърбват. В дни на изпитания за българския народ ние трябва да се замислим какво вътре в нас не е както трябва и какви наши грешки да поправим. Важно е да се научим да прощаваме, защото това е дар от Бога, да Го обичаме, да обичаме и хората. И накрая ­ да имаме любов и за самите себе си.
-­ Все неща, нелеки за изпълнение. Възможно ли е наистина те да се изпълнят?
- ­ Нелеки са наистина. Но ако свършим дори частица от най-малкото, Бог ще свърши останалото. От нас се иска да проявим добра воля и добра съвест като граждани на нашето общество и членове на православната ни църква. Тогава Той ще види и ще ни подпомогне невидимо в нашия път да получим удовлетворение, полза и земно щастие и небесно спасение.
Визитка
Митрополит Антоний (светско име Живко Киров Михалев) е роден на 17 януари 1978 г. в Стара ЗагораЗавършва Пловдивската духовна семинария „Св. св. Кирил и Методий” и Богословския факултет в Софийския университет „Св. Климент Охридски”Подстриган е за монах в Клисурския манастирПо искане на митрополит Николай от 1 май 2007 г. той е назначен за протосингел на Пловдивска митрополияПо предложение на Пловдивския митрополит Николай на 23 март 2008 г. е хиротонисан за епископ в пловдивския храм „Св. Марина” и назначен за негов викарий, като е изпратен на служение в СмолянОт юни 2010 г. е назначен за викарий на Западно­ и Средноевропейския митрополит, който пост запазва и при управляващия епархията Великотърновски митрополит Григорий след приемането на оставката на митрополит Симеон през юни 2013 г.На 27 октомври 2013 г. е избран за митрополит на Западно­ и Средоевропейската епархия на БПЦ.