Водещият онколог проф. Иван Черноземски навършва 90 години днес, на 17 февруари, празнува в тесен семеен кръг
Водещият онколог, спасил хиляди от коварната болест, проф. Иван Черноземски навършва днес 90 години. Едва ли има човек, в България който да не е чувал името му и да не го свързва с онзи изчезващ вид в нашето общество, този на хората, които имат ум, душа и съвест, на джентълмените.
Биографично за него
Проф. Иван Черноземски е роден на 17 февруари 1933 г. в София. Завършил е Висшия медицински институт в столицата, както преди години се наричаше Медицинския университет. От 1984 г. е професор.
Бил е директор на Националния онкологичен център (1987-89 и 1995-2000) сега Специалидирана болница за активно лечение на онкологични заболявания, министър на здравеопазването в правителството на Димитър Попов (1990-1991), член на съвета на директорите на НСБАЛО (2000). Национален консултант е по онкология в периода 2000-2006 и експерт към Световната здравна организация. От 2003 до 2006 г. е основател и председател на Българската асоциация по клинични проучвания. От 2006 г. е председател на настоятелството на Международната изследователска фондация „Хасуми". Почетен и пожизнен председател е на Българската национална асоциация по онкология, Европейската асоциация за изследване на рака и Европейското дружество по мутагенеза. С научните си статии в авторитетни медицински издания е познат не само у нас, но и по света.
Благословията на бащата
Проф. Иван Черноземсски произхода от два рода с много дълбоки корени. Дядо му – Иван Черноземски от Карлово отива в Пловдив, за да учи гимназия. По онова време гимназиалното образование е било авторитетно. Живеел много бедно, скромно и често пестял от храна, за да си купи някоя и друга книга. За да се издържа, свирел на цигулка в Кооперативния театър. Бил жаден да опознае света. И точно, както сега младите българи заминават зад граница да учат или да правят кариера, така и той натоварил бедната си покъщнина и пристигнал в София. Тук впоследствие със сина си Никола – бащата на проф. Черноземски, вдигнали своя къща в квартал „Лозенец", онези години място в края на столицата, откъдето започвали лозята. Често професорът се шегува, че точно мобилността, така присъща за неговия баща и дядо, са му отворили хоризонта и самият той да не се спира пред границите - нито физически, нито в науката. Нещо повече, работел за двама, и така успял да изучи сина си Никола, който завършил химия в Софийския университет и на свой ред създал семейство. Младият Иван – неговият син се оказал човек с подчертани изяви в хуманитарните науки. Много искал да следва театрознание, бил дори приет,но се разболява. Една година пропуска обучението. През това време си мислел: „Ето, аз ще завършва театрознание, но тези хора, които ме лекуваха и лекуват, да не би да са по-малко достойни?" Споделил размислите си със своя баща, а той на свой ред му дал съвет. „Иване, има две науки, с които човек никога няма да остане на улицата – медицината и инженерството", казал му той вместо благословия. Така, вместо днес да говорим за театроведа Иван Черноземски, говорим за изтъкнатия онколог проф. Иван Черноземски.
Да се хвърлиш сам в трудното
През 50-те години действа системата на разпределенията след завършване на висше образование. Всеки млад специалист задължително трябва да работи в продължение на три години там, където го изпрати държавата. Целта е в страната да не се чувства недостиг на лекари, инженери, учители и всякакви други висшисти. Съпругата му по онова време, която е и негова състудентка, е изпратена във Врачанско. Той отива там с нея, макар и като отличник да може да избере, къде да изкара трите години разпределение. Междувременно започва да чете за аспирантура и спечелва място в тогавашния Институт по онкология. Разпределението му отпада, връща се в София и се захваща с науката. Синът му Николай си помня с умиление за онези години, в които наричат баща си „началника на мишките", защото продължително време прекарвал във вивариума на тавана на института. „Все залагаше някакви опити. Колкото и странно да е, но най-уютната миризма за мен, като дете, беше тази на карбол. Усещах я, когато се гушнех в баща ми и майка ми. Тя ми създаваше усещането, че сме заедно, че съм защитен, че се обичаме", спомня си с вълнение Черноземски – младши. След защитата на кандидатската дисертация проф. Иван Черноземски спечелва стипендия в Холандия, впоследствие и друга в Лондон, където е с цялото си семейство. Там, в началото на 70-те години формулират с тамошния си шеф Джери Уоруик т. нар. клетъчен цикъл при чернодробния рак. И досега той смята това за свое доста сериозно достижение, тъй като черният дроб е единственият регенериращ орган в човешкото тяло.
Да пафкаш, колкото за авторитет
Другото авторитетно изследване, с което проф. Иван Черноземски се гордее и до днес, е това за тютюневия дим като причинител за рак при мишки. Дали преди или след резултатите от него никой вече не помни, но той става върл отрицател на пушенето. Хората, които го познават, а и тези, които не чак толкова, помнят участията му в активните години от неговия обществен живот в кампании срещу тютюнопушенето. Тази тема го вълнува и днес. Случвало се е някой в компания да го закачи, че авторитетът изисква хубава пура или лула. И макар да е противник на пушенето, никога не отказвал а сина си Николай да му донесе кутия хубави цигари от командировка в чужбина. „Случвало се е дори и той да запали, но той не умееше да пуши. То беше едно пуфкане, изкарва само дима, но пък държи цигарата така сякаш, цял живот само това е правил", разказва синът му. Пак така, за авторитет, пробвал по някое време да си натъпква и лула, но и с нея ефектът от пушенето бил пафкане. Така, след някои и друг опит и солидно количество майтапи, проф. Иван Черноземски напълно се отказал да влиза в ролята на пушач. „Това, което съм видял, като причина от цигарите, е неописуемо. Не мога да го преглътна и не искал никой да го вижда. Това поне е нещо, което човек може да спре и да си осигури здраве. Спрете и толкова!", каза и досега проф. Иван Черноземски в навечерието на своята 90-та годишнина.
Как се впечатлява японец
Всеки би повдигнал невярващо рамене. Оказва се обаче, че е възможно и то не с любезни усмивки, разходки из красиви кътчета на България и отрупани трапези, а със стройна реч, обясняваща точно и ясно какви са възможностите на българската онкология и с какво лично човек може да даде своя принос в дадено начинание. Точно така, съвсем в своя стил, постъпилпроф. Иван Черноземски при срещата си с японеца Кеничиро Хасуми. Д-р Хасуми залага на своя метод за терапия на рака чрез имуностимулация на организма. В онези години, 2004-2009, посланик в Япония е акад. Благовест Сендов. По същото време японецът обмисля създаването на фондация в Европа и последваща научно-изследователска работа на Стария континент. При среща с него посланикътзаявява, че това може да се случи в България. Д-р Хасуми не му обещал нищо, но му казал да покани двама български учени, с които да се срещне. Единият от тях бил проф. Иван Черноземски, който и спечелил доверието му. Така, през 2006 г. била създадена Международна изследователска фондация Хасуми-България, председател на чието настоятелство и до днес е проф. Иван Черноземски.
Участта да си тук и сега
За проф. Иван Черноземски да си роден, да живееш, да работиш и се развиваш в България е и благословение, и до известна степен прокоба. Дори в най-тежки моменти той намира сили да окуражава и близките, и студентите си, които не пропускат да го потърсят не само, за да споделят успехите си, но и да се оплачат, съвсем по нашенски. „В нашия народ има нещо здраво, дръжте те!", подкрепя ги той. Като наблюдава политическото фиаското в последните години и несгодите, с които все се сблъскват онкологично болните, не крие болката си. „Добре, че не съм ръководител сега", казва той. И макар, е самият той не излиза много от вкъщи, следи новините, най-вече по радиото, и е запознат с всичко, което преживяват хората навън. Често пъти, гледайки Витоша от своя прозореца, си спомня времето, когато беше министър на здравеопазването, през 1990 и 1991 година. За онова време, в което нямаше лекарства, а за основни храни, за които се чакаше с часове на опашка, си спомнят тревогите му не само неговите близки, но и мнозина българи.
Борбата за пациента не само в болницата
И досега се помни призива на проф. Иван Черноемски от екрана на БНТ, в който той се обърна към близките на болните и към самите болни. Той ги призова да не изхвърлят остатъците от лекарства. Да не ги държат в шкафчета и чекмеджета, а да ги дават на болни, които дори да имат пари, няма откъде да си ги купят. „В онези години медикаментите, не само за онкологичните заболявания, но и за редица други, се внасяха от чужбина по т. нар. „второ направление", тоест плащаха се с валута. И тъй като хазната нямаше достатъчно долари и марки, нямаше почти нищо. В същото време имаше мораториум върху дълга. Изход отникъде. Татко беше сломен. Затова и призова хората да споделят остатъците от лекарства", разказва неговият син Николай Черноземски. Самият той, когато видял баща си на малкия екран, искрено се разтревожил за него. Безпокойството, отчаянието се виждало отчетливо на лицето и в жестовете му дори от тези, които не го познавали. „След това излизане по телевизията гледаше да се усамотява, доколкото беше възможно. Беше му много тежко. Преживяваше дефицита заради своите и хилядите други болни, които не познаваше, но на които никой не можеше да помогне без лекарства", казва още Черноземски – младши. Един ден, вече не можел да търпи, нахлул в кабинета на тогавашния финансов министър Белчо Белчев и директно му заявил, че иска да се отпусне някаква валута за внос за медикаменти по второ направление, както и за купуване на фолио за запечатване на кофичките за кисело мляко, без които то не можело да бъде пуснато в търговската мрежа. Авторитетът му извоювал победа. Дни след това министър Белчев действително разпоредил отпускането на пари по „второ направление". Мнозина са били свидетели и как лично той е търсил дефицитни лекарства за раковоболни, които дори не познава. Сега вече, в навечерието на своя 90-т рожден ден проф. Иван Черноземски няма тези грижи, но съпреживява несгодите в България. Синът му Николай и близките му се надява, макар и с много тесен семеен кръг, да го откъснат от тъжните мисли тази вечер, на 17 февруари, за която са му поръчали любимата му торта.
