четвъртък, 27 юни 2013 г.

Молебен за българския народ в Ловчанска епархия



Молебени за мир и благополучие на българския народ ще бъде отслужен в петък, на 28 юни, с благословението на Ловчанския митрополит Гавриил  във всички храмове на   Ловчанска епархия.  
Молебенът в Ловеч ще бъде отслужен лично от дядо Гавриил в катедралния храм в града от 17,30 часа.



Д-Р НИГЯР ДЖАФЕР, председател на здравната комисия в парламента:

Нужна ни е цялостна концепция за спешната помощ

Диагностично свързаните групи не са панацея

 

 Силвия Николова, в. "Монитор",

 26 юни 2013 годна

 

- Подкрепяте ли идеята  касата да провежда обществените поръчки за доставката на лекарства, а не всяка болница поотделно, за да се постигнат по-високи отстъпки в цените?

- Преди да се предприеме каквото и да било, трябва да се направи щателен анализ, за да се видят всички недостатъци и преимущества на един или друг вид договаряне. Бързите мерки в сектора здравеопазване не всякога водят до добър резултат. Имаме един много сериозен проблем в здравната система и той е непредвидимостта. Твърде много тя се управляваше по принципа проба – грешка. Нека не забравяме, че имахме два много сериозни доклада – одитния на Сметната палата и на временната анкетна комисия. В доклада е записано ясно, че хаотичното законодателство и фрагментираните решения са довели и продължават да водят до хаос в регулацията на цените на лекарствата, както и в цялото здравеопазване. Затова трябва да се вземат решения, но след много задълбочен анализ, какъвто не е правен. Според нас, отчетоха го и докладите, пораженията върху бюджетите на лечебните заведения, както и на  НЗОК бяха в размери на милиони левове от прехвърлянето на тези търгове и договаряния. Дали децентрализацията на болниците доведе до положителен резултат, отговорът е по-скоро не, тъй като доведе до отсъствието на редица медикаменти към настоящия момент.-  Клиничните пътеки са алгоритъм за качество, докато алгоритъм за финансиране са диагностично свързаните групи. Как гледате на въпроса те да бъдат въведени и ако бъдат въведени, ще се увеличат ли и разходите?- Най-скъпото лечение в здравеопазването е болничното. У нас хоспитализациите се увеличават с всяка изминала година. Съществува парадоксът – по-лесно е да влезеш да се лекуваш в болница, отколкото да ти назначат терапия от доболничната помощ за лечение вкъщи, след като преодолееш джипито, което да ти даде талон и да стигнеш до специалист в извънболничната помощ. Тук отново потвърждаваме пословицата ”Евтини на брашното, скъпи на триците”. Над 1 млрд. лева се дават за болнична помощ. По информация на управителя на здравната каса сега сумата тази година вероятно ще достигне 1,5 млрд. лева.  Илюзия е обаче да се смята, че диагностично свързаните групи са панацеята за разрешаване на всички проблеми в здравеопазването. Действително, те ще разглеждат пациента в неговата цялост, той няма да бъде прехвърлян от една пътека в друга и от едно отделение в друго, каквито са сега наблюдаваните тенденции. Трябва да даваме сметка, че те ще изискват сериозен финансов ресурс с 40-50 на сто повече от сегашния. Аз не мисля, че България в момента може да си го позволи. Не казвам обаче, че не трябва да се работи в тази посока. - Директорите ли са лоши мениджъри, или причината е друга, че болниците все закъсват за пари?- Не одобрявам метода, включително и на хора от доскорошните управляващи здравеопазването, да прехврълят изцяло отговорността върху мениджърите от ниски нива, например на ниво общинска болница. Имахме такъв случай, в който министър на здравеопазването се изправи и каза, че управлява само държавните болници. Това не е така. Законодателството е много категорично. Здравният министър нови отговорност за това, което се случва както в държавните, така и в общинските, така също и в частните болници, защото и в трите категории лечебни заведения се лекуват български граждани. Да се обвиняват общинските болници, че заради лош мениджмънт имат натрупани дългове, е нелепо.  Навсякъде, във всички доклади и анализи се констатира, че общинското здравеопазване консумира едва 17% от ресурса за болнична помощ, а осъществява помощ на население на над 2/5 от територията на България. На хората от отдалечените населени места трябва да бъде осигурен достъп до медицинска помощ така, както и на тези, които живеят в университетските центрове. - Някои експерти смятат, че проблемът идва и от липсата на действаща здравна карта. Така ли е?- Здравна карта има. Проблемът е, че тя не е със задължителен характер и затова не може да изпълнява своите функции. Реален е проблемът с новооткриващите се лечебни заведения. Само в София те са 10. Няма нищо лошо, ако те дават качествена услуга при равни условия, тъй като са добре оборудвани и привличат висококвалифицирани специалисти. Когато обаче имаме цели области, в които на 100 км няма нито едно лечебно заведение и през зимата хората трябва да преодоляват препятствия, за да извозят човек с инфаркт, инсулт или родилка до най-близката болница, имаме сериозен проблем. Държавата трябва да намери начин и да стимулира по някакъв начин функционирането на част от тези лечебни заведения.  Една работеща здравна карта би определила колко точно за съответен регион болници да има така, че населението да има осигурена медицинска помощ. Като се има предвид едно такова изискуемо минимално ниво, всеки желаещ да отвори лечебно заведение, да поеме риск за това.  - Болна тема на българското постболнично лечение са хосписите.- Хосписите са един от огромните проблеми на здравната система в България. В момента на основата на публично-частното партньорство функционират единици такива заведения. В момента пред фалит е например единственият хоспис в Шумен. Този въпрос ще става все по-актуален. Трябва да си дадем сметка обаче, че проблемът не е само здравномедицински, но и социален. Аз виждам изхода в добро сътрудничество със социалните служби, с Министерството на труда и социалната политика и Министерството на здравеопазването, каквито опити вече имаше. Само така можем да решим проблема с хосписите. В момента таксата за частните такива заведения е непосилна дори за голяма част от работещите българи. Или един човек от семейството трябва да си остане вкъщи и да гледа болния, или единият да работи само за таксата, ако е на по-добра заплата. За съжаление към момента НЗОК не може да си позволи финансирането на такъв тип дейност, а клиничните пътеки за палеативни грижи са само две.  - Кадрите в центровете за спешна помощ особено в София са крайно недостатъчни? Какъв е изходът от тази ситуация?- За да се решат проблемите там, е необходима цялостна концепция. Подобряването на заплащането е първото нещо, което може да задържи хората в спешната помощ. Работещите там колеги нямат възможност за перспектива и развитие, трудно могат да направят специализации предвид тежките графици. Редно е да им се предложи възможност за специализации, тогава ще има и повече кандидати за системата на спешната помощ. - Колко здравни каси са ни нужни?- НЗОК към настоящия момент е един от най-мощните монополи в България, управлява над 3 млрд. лв., според някои изключително непрозрачно. Големи мастити фигури в Надзорния съвет на касата оставиха на една служителка да дава отговори на тежки въпроси пред депутатите от миналия парламент. По въпроса каква здравна система ни е нужда, аз твърдя, че 40-те млн. лв., които управляваха фондовете за допълнително осигуряване, преди да бъдат принудени да се прелицензират като застрахователни дружества, бяха най-мотивираните средства от тези в здравната система. Хората или работодателите, които бяха решили да осигуряват своите служители допълнително, или гражданите да се осигуряват допълнително, бяха го направили най-мотивирано, за да получат повече здравни грижи. Сега там понятията се смесиха – здравноосигурителен със застрахователен модел. Здравноосигурителният модел е много скъп. Той е американският, но докато в САЩ разходите за здравеопазване за 2,5 трилиона долара, като за него от БВП се отделят 12%, у нас те се движат между 2,3 и 4 на сто пред годините.  Ние категорично сме за демонополизация на касата и всякога сме твърдели това. Смятаме, че така ще се постигне по-голяма конкуренция, от която пациентът може да спечели. Ясно е, че в Германия със сто фонда и 10 пъти повече население, има едва около 50 000 души неосигурени.
 
Визитка
 Родена е на 20 май 1966 г. в град Цар Калоян
 Специалист по вътрешни болести и здравен мениджмънт 
Депутат е от ДПС в 40-о, и 41-во и 43-то Народно събрание
 Председател е на здравната комисия в парламента

 

вторник, 18 юни 2013 г.

ЛЕКАРИТЕ ОТ КОМИСИЯТА ЗА ПРОВЕРКА НА СЛУЧАЯ:


Няма чудо с проходилата Ваня
Разпитаха поп Стоян за мистерията в Стамболийски



Чудо с прохождането на 30-годишната Ваня след молитвата на отец Стоян Божурин в Стамболийски няма. Жената се е изправила на крака в резултат на отлична терапия, добра и упорита рехабилитация, а ритуалът в храма само й е дал увереност и тя е преодоляла страха да тръгне без чужда помощ. Това съобщи за „Монитор” д-р Константин Зисов, хирург от Университетската болница „Свети Георги” и преподавател в Медицинския университет в Пловдив. Той е в комисията за проверка на случая. В нея влизат и още двама лекари - доц. Георги Паскалев, специалист по обща и гръдна хирургия, и д-р Петър Дамянов, ортопед, и седем духовници, изпратени от Пловдивския митрополит Николай. Повече от два часа те разпитваха отец Стоян, в чийто храм се твърди, че преди две седмици прикованата на количка от рождение Ваня е проходила. По-късно вчера комисията посети и 30-годишната жена. Тя посрещнала лекарите лично, като се подпирала на бастун. Медиците прегледали документите й, разговаряли още с джипито и лекуващия й лекар.Ваня се е изправяла и
   придвижвала и преди молитвата  
но с помощта на родителите си или на други хора. След нея обаче, подобно на дете, което прохожда, се е освободила от страха и е започнала да се движи сама с помощта на бастун, обясни д-р Константин Зисов. Той подчерта, че тя е напълно с разсъдъка си и няма претенции с нея да се е случила някаква мистерия. Хирургът припомни, че тя страда от детска церебрална парализа от раждането си, претърпяла е седем операции, последната от които преди четири години в Белгия. Тя не е спирала рехабилитациите от години, в дома й също има уреди за тях, а краката й са обути в специални ортопедични обувки. Ваня разказала пред лекарите, че не смята с нея да се е случило чудо, но споделила, че след молитвата  
   почувствала прилив на сили 
и смелост да се изправи сама от инвалидната количка.Отец Стоян Божурин избягваше да споменава думата „чудо” по време на двучасовия ни разговор, каза пък за „Монитор” архиерейският наместник отец Добромир, който също бе в комисията, изпратена в Стамболийски от митрополит Николай. Хората са тези, които говорят за чудо, подчерта той. Духовниците ще посетят още няколко пъти свещеника и не по-рано от месец ще излязат със становище дали се е случило чудо или не.




 Чудото честност

Чудесата са дар от Бога, но Той ги изпраща на чистите по сърце, бе казал един мъдрец.
Една жена, мъченица на болестта, показа чудото на честността . Вчера 30-годишната Ваня от Стамболийски, която се изправи сама на крака от инвалидната си количка в храма на отец Стоян Божурин, показа на дело чудото да избереш честността пред опасността да изгубиш ореола на известна личност. Пред лекарите от специално изпратената комисия да разследва случая с нейното оздравяване тя обясни чистосърдечно, че след молитвата на свещеника в храма е почувствала сили, освободила се е от страха и е направила няколко крачки сама, без да бъде придържана от своите близки. След признанието си младата жена вероятно скоро ще бъде забравена, но съгражданите й ще се сещат за нея като за почтен човек, който не спекулира с болестта си, нито търси евтина популярност в мистичността. Славата на отец Стоян Божурин едва ли ще бъде накърнена. Безспорно, хората ще го търсят и занапред заради умението му да им вдъхва увереност в собствените сили със своята благост и усърдните си молитви за страдащите. От Ваня и отец Стоян трябва да се поучат мнозина – и ние, и тези от познатите ни, които упорито търсят чудеса там, където ги няма – при врачки, баячки, екстрасенси и всякакви шменти капели, успяващи с обещания да измъкнат и последния лев от джоба на страдащия.

Вярваме ли в чудеса


Монитор

Спекулацията с надеждата

СИЛВИЯ НИКОЛОВА
 „И каза му Бог: излез и застани на планината пред лицето Господне. Ето, Господ ще мине, и голям и силен вятър, който цепи планини и събаря скали пред Господа, но не във вятъра е Господ. След вятъра ­ земетръс, но не в земетръса е Господ. След земетръса ­ огън, но не в огъня е Господ. След огъня ­ лъх от тих вятър и там е Господ” (3 Царств. 19:11).По този начин божието чудо, вътрешното усещане за единение с Мирозданието се явява на свети пророк Илия в най-екзистенциалния момент от живота му. Явява се не в шумната буря, нито в грохота на земетресението, а в умиротворението със самия себе си и другите, в тихото нашепване за лична хармония, в чистата съвест и яснота кои сме ние, накъде сме тръгнали и защо. Така древният е разбрал Бога, разбрал е себе си, като Негов образ и Негово подобие.Ние, съвременните хора, обаче сме изгубили способността да се вглеждаме в себе си и да чуваме какво ни казва онова Аз, заложено в човешката ни психика от самото ни раждане. Ние сме изгубили дара да овладяваме емоциите си до степен трезвост при взимане на решения, което съвсем не означава да се лишаваме от чувството на състрадание. Неговото подобие в самите нас, обяснявано от философите като нашата съвест, обаче ни
напомня за нашето обезчовечаване
 всеки път, когато особено остро прекрачим границата, отвъд която е шумът на бурите и грохотът на земетресенията. И пробуденото ни Аз се хвърля тревожно да декомпенсира собствената си отчужденост в търсене на чудеса. Когато ги няма, си ги измисляме, афишираме ги шумно и сакралното превръщаме в профанщина.Такава профанация се случи преди броени дни – една жена на инвалидна коричка се изправи и обяви, че е проходила. Случаят широко беше прокламиран за чудо. Шумът около въпросната клетница беше толкова голям, че ако случката се беше състояла на някой софийски площад, а не в един малък град, човек би си помислил, че шведският „пастор” Урф Екман пак подскача от трибуната, от което слепи „проглеждат”, хроми „прохождат” и неми „проговарят”.Спекулацията с вярата е най-жестокото ограбване, което може да постигне човек. Гаврата с нея, по законите не само на религията, но и на хуманността, е твърде мерзка. Тези 
престъпления от морален характер
 за жалост у нас не се преследват от закона, както например във Великобритания, Германия и някои други държави, с които така много бихме искали да ни сравняват. Несъстоялото се, но така широко прокламирано „чудо” не само не излекува клетницата, но и уби надеждата на не един и двама в светостта на надеждата.„Способността да мислиш е първата принадлежност и достойнство на разумните същества” е казал Белински, „което обаче не му отнема достойнството да вярва и да се уповава”, продължава великият руски философ религионист.Всяко преиграване в едната или в другата крайност етвърде опасноДействително консуматорското ни общество като цяло има нужда от частица святост, от чудото да повярва в нещо, което да го измъкне поне отчасти от материалното и от бездуховността. Преиграването обаче ще попречи на сърцата ни да усетят тихия полъх на вятъра, чрез който на пророк Илия говори самият Бог, на атеистите ­ собствената им съвест.Иначе то – чудото, е всеки ден около нас, в дребните на пръв поглед неща – в усмивката на колегата, с когото вчера се скарахме, в отронената от бабата сълза вместо благодарност за дадената є паричка, в признателния поглед на пациента. Трябва ни обаче чисто сърце, за да го познаем.
Владимир Зарев, писател: 

Животът няма смисъл без вяра


Трябва да вярваме в чудеса. Защото без чудеса и без Бог животът не би имал смисъл.До вярата се стига по два пътя. Единият път е интуитивният, когато човек вярва, защото е предразположен към това. Такива хора са благословени. На тях не може да им се случи нищо лошо. Вторият път – това е чрез познанието. Той е много по-дълъг и мъчителен, тъй като е свързан със съмнения, колебания. За жалост например това е моят път към Бога. И този път към вярата не е по-сигурен отколкото другият. Най-голямото чудо е, че  всеки от нас е на този свят.Това е благословената мистерия, че сме на този свят. Колкото и труден и сложен да е животът, все пак той е прекрасен. Това е голям дар, който ни е даден на всеки един от нас.Аз стигнах до вярата по много по-мъчителния и труден начин с много колебания, съмнения, с много несигурност. Тя и досега моята вяра, за жалост, е свързана с някаква несигурност и това не е добре. Но този беше моят път. Важното е, че все пак аз го извървях и стигнах до това, което за други хора е съвсем естествено състояние на духа.За жалост моето поколение носи клеймото на атеизма.Моята баба беше много вярваща. А родителите ми бяха атеисти. И когато бях малък, преди да тръгна на училище, тя ме водеше в „Св. Седмочисленици”и мен ме упойваше тази атмосфера на мистицизъм, на нещо тайнствено, което съществува. Непрекъснато очаквах по някакъв начин ако не да видя, то поне да позная по някакъв знак Бог. Тези часове бяха много поетични. Имах много прекрасни срещи в черквата. След това ни хвана този атеизъм, това пълно пренебрежение към величието на една духовност, която съществува около нас и която движи този свят и го определя. Докато започнах сам по себе си да се съмнявам в атеизма. Защото без вярата животът ни просто не би имал смисъл. Без Бог животът няма смисъл. Той би бил нещо случайно и нещо, което завършва с поражение.За жалост за повечето хора вярата е на битово равнище. Те изпълняват определени ритуали. Това не е пълноценната вяра. Голяма вина за това има българското духовенство, което ако приемем, че в годините на тоталитаризъм не е имало възможността да изпълнява функциите си на посредник между Бога и човеците, то след 10 ноември 1989 г. българската църква трябваше да заеме достойното си място. Да се възвиси като институт на милосърдието на вярата, на съучастието, на единението. След падането на Берлинската стена хората бяха разединени и трябваше да има нещо, което да ги обединява. Нещо, в името на което те да се събират въпреки всичко. Да се събираме като народ, като нация, като хора, които имат един път и едно обиталище.

понеделник, 10 юни 2013 г.

Концерт в памет на Анджело Ронкали -Българският папа


Потомци на Анджело Ронкали ще почетат  с  концерт в София своя чичо - папа
Йоан XXIII, наричан още Българският папа.
"Ронкали чете Ронкали" е озаглавен концертът, който братята Диего и Гуидо Ронкали ще изнесат в България в памет на своя бележит роднина. Събитието се организира от Италианския културен институт в София на 11 юни от 19.00 ч. във Военния клуб и е част от поредицата тържества по случай 50-годишнината от  смъртта на Йоан XXIII.
Гуидо Ронкали - известен италиански актьор, и виолончелистът Диего Ронкали са приготвили спектакъл с текстове на папа Йоан  XXIII - писма, откъси от документи, негови послания, които ще бъдат прочетени под съпровод на музика на Бах, изпълнена на
виолончело.
Диего Ронкали преподава музика в Консерваторията в град Кампобасо, а Гуидо има множество роли в киното и в ТВ сериали.
Ахиепископ Анджело Ронкали е тясно свързан с България, след  като прекарва у нас годините от 1925 до 1934 г. като апостолически делегат и е известен с хуманитарните си мисии,
директния контакт с хората, ролята си в спасяването на  българските евреи, както и застъпничеството пред папата за брака на Борис III с Йоанна Савойска.
За България папа Йоан XXIII казва: "Винаги пазя скъпия спомен за онзи добър, работен и честен народ с неговата хубава столица София. Всички мои познанства с хора и семейства
живеят в сърцето ми и във всекидневната ми молитва".
Като папа Йоан XXIII има огромна роля в отварянето на католическата църква към другите религии и култури и приближаването й към хората. Той е и папата, назначил за първи
път за кардинали мексиканец, японец и филипинец, припомнят от Италианския културен институт в София.



сряда, 5 юни 2013 г.

Благотворителна прожекция на филма "ЛЮБОВ" на Михаел Ханеке


Благотворителна прожекция на филма "ЛЮБОВ" на Михаел Ханеке в помощ на Дарителската инициатива „За живота”


Събитието ще се състои в Дома на Киното на 7 юни от 18.00 часа

Целта на прожекцията е да събере средства за Дарителска инициатива за борба с рака на гърдата - „За живота”. Михаел Ханеке, в главните роли Жан-Луи Трентинян и Емануел Рива. (На същия режисьор е и великолепния филм „Тетрадката”). „Любов” е носител на Кан 2012 – „Златна палма”, Европейски филмови награди 2012, Златен Глобус 2013, Оскар 2013 г. и още над 60 други награди и номинации.
Цената на билета е 10 лева.
Средствата се събират с цел закупуването на първия и единствен в България апарат за лъчелечение по време на операция, осигуряващ съвременно лечение на жените, страдащи от рак на гърдата. Този вид лечение се използва при 50% от болните от рак на млечната жлеза, но и при други онкологични заболявания, при които наличната съвременна апаратура у нас не би могла да помогне.
Цена на апарата е 3 млн. лева. За да го набави за своите пациенти, Специализираната болница за активно лечение по онкология в София, започна фондонабирателна кампания „За живота”. За нея можете да прочетете повече на www.zajivota.org
Залата и прожекцията на филма са предоставени безвъзмездно от „Арт Фест” (организатор на София Филм Фест и мениджър на Дом на Киното) с управител г-н Стефан Китанов.
Средства за апарата можете да дарите и по сметка:
Име: Национален дарителски фонд „13 века България“
IBAN: BG25STSA93000020562379
BIC: STSABGSF

Както и да дарите чрез SMS.
Изпратете SMS с текст DMS ZAJIVOTA
на единен дарителски номер 17777
(за абонати на GLOBUL, VIVACOM и M-Tel)
За изпращането на дарителски SMS ще бъдете таксувани с 1,20 лв. с ДДС За повече информация посетете www.dmsbg.com