понеделник, 30 август 2010 г.

За словото и българското школо

Силвия Николова, В. "МОНИТОР"
31 август 2010 г.

"Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божията уста." (Матей 4:)С това свое послание започва общественото си служене Исус Христос, когато сатаната му предлага целия блясък и човешка слава, познати на тогавашния свят. И ги отказва, избира да служи на ближния, за неговото спасение.Подобни изкушения, макар и не така колоритни персонажно, ни притискат всеки ден с въпроса, дали да ги приемем, или отхвърлим. Подобни изкушения все по-често ни служат за лицеприятно оправдание, когато отстъпваме от съвестта си, но не за хляба насъщен, а за задоволяване на собственото его. Като се има предвид, че действията ни се репродуцират от децата в семейството и дори от чуждите, чийто модел на подражание често пъти сме, вината ни се превръща в смъртен грях.Затова кампанията на Българската православна църква за по-сериозно застъпване на предмета религия буди твърде много въпроси. От една страна, предложението на клира идва съвсем навреме. И вероятно ще бъде възприето с възторг от мнозина. Вероятно с изключение на тийнейджърите – възрастовата група, която у нас има най-голяма нужда от нова ценностна система. Фактите го показват недвусмислено, младежите и девойките не желаят да изучават религия. Тя им е чужда и напълно неприложима за действителността, в която живеят.Българската младеж няма нужда от религия, тя има нужда от съвсем други неща, за които са необходими пари. Защото така живеят тийнейджърите по света. Ако не вярвате, направете собствено проучване. Достатъчно е да прегледате няколко тв канала вечер.Затова, колкото и да изглежда добра идеята на клира ни да изкара народа на литийно шествие в подкрепата на една христолюбива кауза, тя е обречена на съмнителен успех.Пределно ясно е, че вярата не се преподава. Вярата се изживява – в обществото, но и в семейството – въпрос, който мнозина подминават тихомълком от безсилие.Какво ще даде изучаването на религия на един подрастващ? Разбира се, ще разшири културата му, вероятно ще запамети няколко догматични истини, ще чуе за друг морал и ценностна система, в повечето случаи напълно противоположни на чутото и видяното в семейството. Представяте ли си, например 11-годишен хлапак, изучаващ религия, как се терзае между Божието и татювото ­ Евангелието го учи как да обърне и другата си буза за плесница, но когато пияният му баща налага родната му майка, пъзелът с Божието и човешкото се разминава. В 85% от случаите извършителите на насилие са били постоянен обект на насилие или са гледали как то се извършва в дома им. Данните са напълно реални и се припокриват в няколко проучвания на тази тема.По съвсем друг начин стои въпросът с децата на вярващи семейства, независимо дали те са християни, мюсюлмани, или изповядват което и да е друго вероизповедание. В тях разминаване между догма, нравствени ценности и действителност няма, защото въпросните догми и ценности се прилагат и живеят у дома, с най-близките.Затова много по-естествено е БПЦ да насочи усилията си към подсилване на финансовия и педагогическия ресурс в прицърковните неделни училища. Свещениците и вярващите да влязат и заработят с хората в затворите, в системите за пробация, в центровете за девойки и младежи, жертви на насилие и трафик, в защитените жилища. Защото да се работи на неразорана нива, каквато е всяка човешка душа, е не само лесно, но и опасно. Но да се работи с душите на отписаните от нас човеци, е най-голямото достойнство.
.

Няма коментари: