Болници отказват пациенти с инсулти

 Да се създаде регистър на хората, които са го преживели, така ще е ясно и какви центрове за долекуване да се създадат, казва доц. Росен Калпачки

 

Силвия Николова, 28.05.2026 г.

Сайт Clinica    www.clinica.bg

 

Месец май минава под знака на информираността за инсултите. В България за лечението им се изграждат шест строук центъра, от които първият вече беше открит неотдавна в УМБАЛ „Света Анна“-София. Какви проблеми остават нерешени, кога ще има регистър на хората, преживели това състояние, какви грижи са необходими за тях и защо все още те са крайно недостатъчни в България, вече по-смели ли са лекарите при прилагането на тромболизи. Това попитахме доц. Росен Калпачки. Той е основател на Българското Дружество по инсулт и ръководител на Центъра за инсулти в УМБАЛ „Света Анна“.

 -   Доц. Калпачки, месец май преминава под знака за информираността за инсулт. Преди време алармирахме, че 50% от хората стигат ненавреме до болница заради отказ за прием. Има ли вече промяна и, ако не, защо лечебни заведения отказват пациенти с инсулти?

-   Иска ми се да кажа, че има промяна, но няма как да го твърдя, защото ако нещо се променя, то е отчайващо бавно. По последни данни на Центъра за спешна медицинска помощ в София и информацията, която имаме в УМБАЛ „Света Анна“ лечебните заведения, които взимат такива пациенти дори стават по-малко. Болниците ги приемат, но късно, защото се налага да бъде търсено място, където те да бъдат хоспитализирани. Ако виждам нещо положително по този проблем е в информираността на обществото чрез интервюта или кампании. След подобни кампании има отчетлив добър ефект, но кратковременен.  Липсва системност в това, най-напред хората навреме да забелязват симптомите, второ – да се отнасят към тях като към нещо наистина неизменно спешно и на трето място – чисто логистично да се променят нещата особено в големите градове, за да има къде да бъдат настанявани болните. Много често хора с инсулт са разкарвани от една болница във втора, че дори и в трета, докато се намерят свободни легла за тяхното приемане.

-  Свободни легла няма или болниците не искат да се ангажират с такива пациенти?

-  Големият проблем е, че няма свободни легла за лечение на инсулти, защото това не е болест, която може да бъде планирана. Те се случват по всяко време на денонощието, в почивните дни, на национални празници, а повярвайте ми, но в София след 14.00 часа в петък работят само две-три болници със системата на спешна помощ, т.е. да приемат спешни пациенти безотказно и непрекъснато. Обяснението хората да бъдат връщани е, че няма свободни легла, но като се провери в системата, се вижда, че легла има. Инсултът е тежка и недофинансирана диагноза и не всеки иска да лекува такива болни. Когато нещата се сложат в някакви административни рамки, макар и да не ми се иска това да се отнася до медицината, ще се види голямата разлика между това, което се декларира и това, което се прави. Разминаването за коментираните легла може и сега да се установи чрез проверка в сводките. В Министерството на здравеопазването сме изпращали много писма за това, че в петък, събота и неделя буквално е препълнено в УМБАЛ „Света Анна“, „Пирогов“ и още едва-две болници. Всички останали дават отказ от прием заради липса на легла. Изведнъж, в понеделник сутринта, същите тези болници започват да приемат охотно всички планови болни, които са си планирали предварително. И тук искам да уточня, че за този проблем сме уведомявали поне десет екипа на МЗ в последните години. Вероятно заради непродължителната институционалност нито един от тях не се нае да предприеме нещо за решаване на този въпрос. След като една болница се нарича многопрофилна, сключила е договор с НЗОК и работи по клинична пътека „Инсулт“ няма как да отказва болни и да не ги приема. Коментираното поведение противоречи на цялата концепция на спешната неврология. Инсултът не се лекува в работно време. Правим модерни високотехнологични инсултни центрове точно за неговото лечение, съобразени с всички принципи на съвременната медицина, но в ежедневието губим пациенти, Ние, лекарите – невролози, можем да действаме. Големият проблем по отношение на изоставането ни в лечението на острия инсулт обаче се дължи на факта, че пациентът идва късно или е насочен в болница, която го връща или няма ресурс да направи необходимото. И отново казвам – най-честият отказ е поради липсата на легла.

-   Ще поставите ли този въпрос отново пред новия министър на здравеопазването?

-  Както вече казах, от УМБАЛ „Света Анна“, като водещ инсултен център и една от най-натоварените спешни болници, сме изпращали писма нееднократно до МЗ, РЗИ и ЦСМП. Ежедневно приемаме върнати от една или две болници пациенти преди да дойдат при нас. В натоварения трафик на град, като София, докато се мине пред две лечебни заведения, златният час за лечение на инсулт вече е преминал. Ето защо, някой управляващ трябва да стисне зъби, да начертае една административна мярка и тя да се спазва. Тя ни е необходима, защото факт е, че ние сме напълно различни у нас, когато живеем без правила, и съвсем различни в чужбина, където ги спазваме. Познаваме се и като шофьори, как сме в България и как в Гърция при високите глоби, където ставаме най-прилежните на пътя. Не го казвам случайно, а за подчертая, че на този етап има големи проблеми с достъпа на болните с остър инсулт до център, който е в състояние да му окаже най-квалифицираната помощ. Заради този проблем се ядосвам всяка сутрин и особено в понеделник сутрин, когато имаме по няколко тежки случая, връщани от болница в болница и докарани при нас късно. Реалните инсултни центрове трябва да са достъпни за хората, да бъдат на такива разстояния, че да могат пациентите да бъдат закарвани в тях за възможно най-кратко време, което позволява спазването на така необходимия златен час. То е както при тежките катастрофи – пострадалите се карат в най-близката болница. И при инсултът е така. Колкото повече областните болници бъдат овластени като инсултни центрове да посрещат безотказно и да лекуват съвременно инсултите, толкова и успеваемостта ще бъде по-голяма. Центровете, лекарите, екипите трябва да заведем до болните, а не обратното.

-  На 5 април беше открит Инсултния център в УМБАЛ „Св. Анна“, предстои откриването и на останалите пет в страната. Не закъсня ли разкриването им, кога се очаква и останалите да станат факт?

-  Доставката на апаратурата върви паралелно за всички центрове. Очаквахме в седмиците след нашия да започне поетапното откриване и на останалите. Да се надяваме, че това ще стане скоро. И тук ще кажа нещо с огромно съжаление, но няма как да не го споделя. Вероятно пак поради личностни непримиримости, които в нашата гилдия са ежедневие, някак си позагубихме връзка с останалите центрове. Това, което ние от Света Анна можем да направим напълно безкористно е да покажем добра практика така, че всеки да може да се възползва от нея, да се поинтересуват от това, което правим. Много ми се искаше да кажа, че протегнатата ни ръка се възприема на много места, но не, за съжаление, не се възприема така.

-  Сякаш е излишно да Ви питам, дали лекарите, като цяло в България преодоляха страха си да прилагат тромболизи и  тромбектомии, така ли е?

-  За съжаление, има още сериозен страх към това единствено доказано модерно лечение. И това не е от незнание, а е страх от това да променим малко вътрешния си алгоритъм и наистина да приемем инсулта като спешно състояние. Един от елементите към всичко това е именно организацията, щом едно звено е обявило, че работи с инсулти, няма как да приема само от 8.00 до 14.00 часа. Не можеш да свършиш работа, да затвориш в петък след обяд, защото инсултите не са планови състояния. Инсултният център не може да си позволи такова нещо. Сякаш се създава виждането, че със създаването на шестте строук центъра, проблемът се решава. Необходимо е да се включат и областните болници в тази дейност. Трябва да се върви отдолу нагоре, като специализираните центрове поемат най-трудните случаи, а ежедневните инсулти да се лекуват на място. И отново – областните болници трябва да бъдат първичните центрове за инсулт, за да има по-голяма успеваемост. Тромболизи могат да се правят в почти всички болници и за щастие има колеги, които ги правят на много места в страната, т.е. по-добре сме от преди една-две години, но за мен стъпката е отчайващо малка. Аз си мислех, че много преди да се пенсионирам България ще бъде европейска страна в това отношение. Вероятно обаче няма да го доживея.

-  Въпреки отличните възможности за лечението на инсулт в болница, постболничните грижи остават проблем. Какво трябва да се направи и откъде да се започне?

-  Отново да има повече администриране, т.е. да се създаде регистър на хората с инсулти. Държавата не знае колко са преживелите това състояние. Единна информационна база няма, която да даде отговор на въпроса, колко са тези хора. Всяка болница знае своите случаи. Най-напред трябва да се създаде такъв регистър, за да имаме информация за претърпелите инсулти и преминали лечение, за преживяемостта им в първата и последващи години. При изписването си от строук центъра или областната болница тези пациенти трябва да знаят какво следва по-нататък. Необходимо е да им се осигури рехабилитационна грижа по-нататък. Сега те разполагат с клинична пътека от 14 дни, която в повечето случаи е крайно недостатъчна. Необходими са многоседмични, многомесечни, а понякога и многогодишни грижи. В това отношение сме големи длъжници на нашите пациенти. Ако имахме регистър, за какъвто вече споменах, в един регион щяхме да знаем колко са болните с инвалидизация, колко се нуждаят от рехабилитатор, от логопед, по-лесно щеше да бъде намерено или изградено звено, което да поема такива случаи. Тогава и този, който ще се ангажира да го изгради, инвеститорът, ще е наясно дали то ще е ефективно. Всичко тръгва от това да има ясна картина, а тя минава през това да има регистър на хората, претърпели инсулт в България. Така ще се помогне и за намирането на ресурс и правилното му насочване за изграждане на необходимите структури. При сегашната ситуация се стига дотам да не могат да бъдат усвоени средствата, давани за извънболничната помощ, а на практика хората да бъдат лишени в достатъчна степен от нея. Решаването на проблема започва с детайлна информация за него, каквато сега нямаме. Тогава и ние, лекарите, няма да се измъкваме и заобикаляме нещата такива, каквито са, вместо да си ги казваме в очите.

-  Регистър няма, но в публичното пространство се появяват данни за покосените от инсулт. Откъде идват те и може ли да им се вярва?

-  Знае се, но то е по данните на НЗОК, като оттам не можем да разберем каква е например преживяемостта, инвалидизацията – нещо, което би улеснило системата при създаването на повече звена за долекуване. Някои колеги са скептични по отношение на тях. Според касата всяка година имаме между 45 000 и 50 000 хоспитализации в резултат на инсулти. Това е единствената сигурна цифра. За мен това не са абсолютно точните данни, можем да допуснем варирането им, но с не повече от 10%  нагоре или надолу. Сами по себе си те представляват населението на един средно голям български град. Иначе казано, по един инсулт на всеки 10 минути. И така - всяка година.

-   При така доскоро продължилата смяна на здравни министри и кабинети, оптимист ли сте, че сега вече по-ангажирано ще бъде погледнато към решаването на тези проблеми?

-  Ако не бях оптимист, нямаше да разговаряме, нямаше да ме намерите в Света Анна, при инсултите. Все нещо ми дава надежда да мисля, че утрешния ден ще бъде по-добър, че бъдещето ще е по-добро за здравеопазването в България.