Принцове на конци

Силвия Николова,
В-к "МОНИТОР", 4 декември 2009 г.

- На твоята планета има ли кокошки?, попита Лисицата.
- Не. Там има само една роза, отвърна Малкият принц.
- Е, няма пълно щастие, въздъхна Лицата.

За българските деца също няма пълно щастие, независимо че някои чиновници упорито искат да ни убедят в обратното.
85% от малолетните и непълнолетните заявяват, че са щастливи, но насилието, самотата и нездравословните навици са техни близки спътници в развитието им. Това твърди изследване на Националния център за опазване на общественото здраве, което има претенцията да бъде представително. Няма промяна в ценностната им система, заявяват от въпросния център.
Ако твърдението на здравните чиновници, което те афишират като национално изследване, се приеме за чиста монета, излиза, че децата ни са преизпълнили петилетката за дни по отношение на щастието и благоденствието. При това са я преизпълнили ударно, съвсем като във времето, когато ние, техните предшественици, усещахме с пределна яснота на шията си и благоденствието, и червената пионерска връзка.
Децата ни обаче съвсем не са щастливи. Те не могат да обяснят какво точно разбират под щастие, но като под команда отговарят, че го свързват с приятелите (45,2%) и семейството (30,9%) . Просто знаят, че така е прието да се казва.
Че българските деца не са щастливи, знае всеки, без да е необходимо да чете нечии проучвания с претенцията те да бъдат национални. Защото пределно ясно е, че не може и дума да става за реална представителна извадка, нещо, което е обобщено в резултата на анкети, направени предимно сред ученици от елитните гимназии и училища в големите градове.
Ако се вярва на проучването българските ученици имали най-голямо доверие на училището, на църквата и на президентската институция.
Аз обаче не му вярвам, и не само аз. А и как да вярваме? Та нали от същото това изследване стана ясно, че и децата, и тийнейджърите не прекрачват кабинета на училищния психолог и не броят за пет пари педагогическия съветник. Друг е въпросът, че в повечето училища в малките селища с висок процент безработица, където всъщност са и най-проблемните и нуждаещите се от повече грижи подрастващи, не са и чували за такива длъжности. Там пък, където ги има, са все местни хора, обременени с манталитета на малкия град - нездравото любопитство към чуждото битие и споделянето им с когото трябва и когото не.
Църквата била институцията, на която малчуганите вярвали безрезервно след училището. Това твърдение граничи с откровения цинизъм. Пределно ясно е, че ние, българите, не сме народ църковен, още по-малко вярващ, изповядващ и практикуващ християнските ценности като цяло. Православието ни е битово. Изчерпва се с броя на ястията на Бъдни вечер, върбовите клонки на Цветница и червените яйца на Великден. Горе-долу, ако не се брои някое и друго лично нещастие, което ни погва към църквата да палнем свещ, влизането ни в храма се ограничава до тези три празника. Това наше отношение сме предали и на децата си. С това се обяснява и фактът, че вместо да играят баскетбол например, ученици предпочитат да се забавляват, като мятат камъни по монахини, Паметника на свети Евтимий Търновски е просто Попа, а стените на черквите са най-гладката подложка за шарене с графити.
Колкото до президентството, едва ли някой тийнейджър знае какво точно върши държавният глава на Република България и по какви проблеми могат да се обърнат към него.
Резултатите от изследването провокират куп въпроси, най-важният от които - какво се случва с нашите деца? Но и не по-малко важният, длъжни ли сме всички ние, данъкоплатците, да плащаме за подобни упражнения, от които става ясно само едно, че едни пари трябва да излязат от един джоб и влязат в друг.