петък, 4 март 2011 г.

Светостта не е само в ореол

Силвия Николова, В. "МОНИТОР"
4 март 2011
г.

Българският народ съвсем скоро ще има още родни светии. Дни преди Националния празник 3 март Светият синод взе най-патриотичното и изпълнено със символика решение за последните две десетилетия - загиналите в клането на 2 срещу 3 май 1876 г. в черквата в Батак и в манастира „Света Троица” в Ново село (днес част от град Априлци) да бъдат канонизирани за свети великомъченици за вярата. Канонизацията ще бъде извършена на 3 април в патриаршеската катедрала „Свети Александър Невски”. Дни след решението на владиците хора, безспорно родолюбци, отново повдигнаха въпроса защо към ликовете на светиите не бъде причислен и Васил Левски.Актът на канонизация обаче е въпрос не само на признание и белег за всенародна признателност. Той е признание за безпределна самоотверженост, жертвоготовност, полагане на душата за ближния, но и белег за святост. Животът на Васил Левски с монашеско име Игнатий е илюстрация именно за безпределна самоотверженост и жертвоготовност. За това няма никакво съмнение. Колкото до белега святост в неговия живот, църквата деликатно се въздържа да засяга този въпрос. Незапознатите с историята и атрибутите на светостта обаче с невъздържаното си настояване за неговата канонизация по-скоро биха хвърлили сянка на съмнение върху живота и делото му, отколкото да успеят да го впишат с иконографски образ в сонма на българските светии. И на първолаците е известна безпределната честност на Васил Левски. Спомнете си само трогателните редове в бележника му, в който той описва като лично разточителство похарчения грош за боза. Едно твърде нелицеприятно обстоятелство в живота на Дякона, описано от Захарий Стоянов, прави невъзможна неговата канонизация. На 14 август 1872 г. в дома на ловчанския търговец Денчо Халача той наръгва с нож чирака му Стойчо. Историята е описана с пределна точност от Захарий Стоянов, от което става ясно, че лично му е разказана от Дякона. Инцидентът става, когато по време на тайна сбирка на революционния комитет момчето влиза в одаята. Апостола инстинктивно вади ножа и го умъртвява. Този смъртен грях не му дава покой до края на живота и той го изповядва неведнъж. За това свидетелства и поп Енчо от Сопот. В едно свое писмо до Любен Каравелов самият Васил Левски пише: „Жалко за невинното момче!” Захарий Стоянов пък свидетелства, че до края на живота си Апостола е изпращал всеки път при възможност пари на бащата на убитото дете. Църквата и архиереите ни пределно ясно познават канона, но и историята. Заради това обстоятелство не може, независимо от желанието на всички нас, да видим лика на Апостола и в храма. Независимо от това той е светиня и ще остане светия за всеки родолюбив българин, а също и велик човек за всеки чужденец, четящ историята ни непреднамерено.В желанието си да възвисим Апостола и църковно, можем повече да навредим, отколкото да помогнем. Защото светостта не е само в нимба. Светостта е надбитийна, превишаваща егоизма, самодоволството, самодостатъчността, в които се къпем всеки ден. Светостта не е само образ. Нито пък е един ден от църковния календар, в който палим вощеница пред нечий образ. Светостта е онази еманация на човешкия дух, която понякога се постига само с подадена чаша вода или положено цвете на гроба на незнаен паднал за свободата ни воин.

Няма коментари: