За проф. Григор Горчев бъдещето е в роботизираната хирургия

Лекарят на годината сменя пелени

В свободното си време кара колело из Троянския балкан

Силвия Николова, В. "МОНИТОР", 29 октомври 2011 г.

Ако ви кажат, че ще ви оперира робот, едва ли ще легнете спокойно на хирургическата маса. Но ако проф. Григор Горчев и неговият екип направляват машината, може да сте благодарни за късмета си. Защото проф. Горчев е бащата на роботизираната хирургия в България. А преди седмица заслужено, макар и малко късно, взе приза „Лекар на годината 2011”. Според колегите му и от Плевенския медицински университет, и от Софийския той отдавна е заслужил приза. Без неговия принос този сравнително нов дял в българската хирургия, който от години спасява безкръвно и без риск от инфекции хиляди души по света, у нас все още щеше да е фантастика.Преди шест години именно проф. Горчев – ректорът на Медицинския университет в Плевен, въведе роботизираната операционна система „Да Винчи” – първата у нас и една от петте на континента. Първите операции са гинекологични – огромни кисти, ракови образувания, деформации на тъкани – все диагнози, които биха накарали лекарите на други места да махнат с ръка и да извикат близките настрани от болния, за да ги подготвят за най-лошото. Проф. Горчев обаче се бори докрай не само за живота на всяка пациентка, но и прави всичко по силите си жената след това да води максимално добър живот.„Гордея се, че винаги съм бил честен и отговорен към себе си и пациентите. Стремял съм се да правя само добрини. Да бъда коректен с моите знания към пациентите. Това е най-важното за мен ­ казва проф. Григор Горчев. ­ Независимо от успехите, има случаи, в които не може да се помогне. Тези пациенти помня и ще помня цял живот”, промълвява той с видима тъга в очите.Впрочем д-р Горчев
става професор едва на 45 години

–подобни случаи, особено в сферата на медицината, не само у нас се считат за рядкост. По специалност е гинеколог. Не избира обаче специализацията си в тази област от раз.„Завърших медицина, но в началото нямах ясна представа какво точно искам да правя, с какво да се занимавам”, признава той.Първоначално смятал да специализира патоанатомия, тъй като още от ученик се увличал по анатомията. Дори след като се дипломирал през 1982 г., работил в продължение на две-три години като асистент в Катедрата по патоанатомия. Всекидневният сблъсък със смъртта и неизбежните посещения в моргата обаче скоро го отказали да поеме попрището на патоанатом.„Не подозирах, че съм толкова емоционален, не ми понесе. СНИМКА: Със съпругата си в Париж

Затова напуснах и заминах за Трявна, където съм роден. В болницата единственото свободно място беше за гинеколог, така ме и назначиха, така се оформи житейското ми поприще, без особен избор в началото”, разказва за първите си стъпки като самостоятелен доктор Лекарят на годината.Съдбата в случая се оказала твърде благосклонна към него. Година по-късно се отворило място за специализация по акушерство и гинекология в Плевенския медицински университет. И този път, без да обмисля прекалено дълго време, д-р Горчев стегнал куфарите и се зачислил като специализант в тази катедра. Оттам нататък кариерата му на лекар се развива толкова благоприятно, че мнозина негови колеги и досега не могат да се начудят как така за няма и пет години да извървиш иначе трудния в професионално отношение път на акушер-гинеколог от скромната тревненска болница до една от най-престижните клиники във Франция, тази на проф. Жан-Клод Жансер.„През 1991 г. заминах за Франция. Там имах честта близо две години да работя с един от най-известните онкогинеколози в Европа ­ проф. Жан-Клод Жансер”, продължава разказа си ректорът на Плевенския медицински университет. В чужбина защитил и дисертацията „Предракови заболявания на тялото на матката”. Станал доцент на 36, а десет години по-късно вече е и професор.Французите са очаровани от трудолюбието, но и от ведрия характер на човека,

прекрачил скоро руините на Желязната завеса

Предлагат му работа там. Д-р Горчев за пръв път обмисля възможност дълго. Раздвоен е, в крайна сметка – отказва. Решава, че с това, което е научил, може да бъде много по-полезен и ценен в България. Връща се, но не прекъсва контактите си с Франция, пътува често дотам на симпозиуми, конференции, поддържа контакти с водещи медици.Скоро след това специализира в Германия, Великобритания и Италия. Въпреки това Франция остава любимата му страна. Затова впоследствие изпраща дъщеря си Ангела да учи в Париж. Тази година тя завършва лицей и смята да запише право в Сорбоната.„Аз съм либерален баща, не бих искал да се бъркам в живота на децата си, нито да им налагам мнение. Всеки трябва да е свободен в избора си, за да бъде щастлив. Имах обаче някаква надежда, че Ангела може да запише медицина, като малка играеше на доктори, беше є интересно да идва в болницата”, разказва проф. Горчев. Според него напълно възможно е дъщеря му просто да е осъзнала, че човек, избрал тази професия, не разполага със себе си, той живее за пациентите си.„Имам обаче известна надежда, че синът ми Григор може да наследи професията ми, като порасне”, продължава лекарят.Засега момченцето е твърде малко, само на годинка, за да направи своя избор. Контактът му с татко е в игрите, смяната на памперсите и гушкането.Проф. Горчев

не е единственият доктор в семейството

Съпругата му Зорница е стажант-лекар в Плевенската университетска болница. Медицината обаче, не е единственото, което ги свързва. Двамата са запалени спортисти и използват всяка възможност през зимата да отидат на ски, ако има повече време, дори до Швейцария. През лятото играят тенис.Проф. Горчев обаче има едно само свое, мъжко увлечение – да се спуска с високопроходим велосипед в Троянския балкан.По този вид спорт го запалил негов познат преди няколко години. Първоначално проф. Горчев не знаел нищо повече за велосипеда от това, че става за каране. Сега вече е наясно и с механизма му, и дори с ремонтирането му.

24 часа медицина

Роботът „Да Винчи”, внедрен от проф. Горчев
Снимка: Роботът/ долу/

Работният ден на проф. Горчев започва в 6 часа сутринта. До обед обикновено оперира, преглежда, приема рапорти за случаите в болницата. Следобед преподава в Медицинския университет. Вечер пак е зает с пациенти. Нощем чете медицинска литература. „Спя малко, по природа съм работохолик, не зная от кого съм го наследил. Наспивам се бързо, рядко се чувствам уморен”, казва проф. Горчев и по всичко личи, че не кокетира. Изправен, ведър, всякога усмихнат и в добро настроение, той е от хората, които умеят да вдъхнат оптимизъм дори на сетния окаяник. Затова и пациентите го обичат и му вярват. Проф. Горчев пък вярва на себе си и мечтае да види в България развита роботизирана хирургия. „Имаме отлични лекари специалисти, имаме вече и техника, унизително е при тези възможности нашите болни да ходят на лечение в Турция. Ние можем да им дадем не по-лоша медицина - убеден е той. - Готов съм да помагам за развитието на роботизираната хирургия в България. Независимо че в страната ни тя се практикува сравнително отскоро, нашата медицина в това отношение е на европейско, дори на световно ниво”, продължава проф. Горчев. В момента у нас се правят по 100-120 операции годишно с робот, което по мнението на лекаря е твърде недостатъчно. Затова той е изпратил лекари от Университетската болница в Плевен на специализация в чужбина, за да усвоят тънкостите точно на тази хирургия. Надява се скоро там с робота „Да Винчи” да се извършват и кардиооперации. И мечтае да дойде времето, когато, както в древността, лекарите да работят в тандем, без завист и злословия.