Доц. Незабравка Чилингирова от УМБАЛ „Света Екатерина“ е човекът до първия пациент с трансплантирано сърце у нас
Преди 40 години в България се случва нещо неочаквано, изненадващо и будещо недоумение – как така в една страна от Източния блок става възможно да бъде направена транспантация на сърце? Този въпрос не дава мира на трансплантолози от цяла Европа и още повече на политически функционери в Москва. Едните се възхищават на постигнатото, другите се питат, защо това не се е случило в Съветския съюз.
Постижението обаче е налице, на 14 май 1986 г. 11-годишният Иван Сарафски от Кърджали получава ново сърце. Операцията е осъществена 19 години, след като на 3 декември 1967-ма д-р Кристиан Бърнард прави първата в света трансплантация на човешко сърце в Кейптаун, ЮАР. Заслуга за новото сърце на Иван има проф. Александър Чирков, който до този момент работи в Западна Германия, и екип от лекари и сестри, обучени от него. Сред тях е доц. Незабравка Чилингирова, тогава все още медицинска сестра. Тя е човекът, който специално е бил посочен от проф. Чирков да наблюдава и да е до трансплантираното момче.
Биографично
Година след операцията, през 1987 г., тя записва медицина в Медицинския университет – София.
След дипломирането си работи в Отделението по детска кардиология на тогавашния Институт по педиатрия, сега Педиатрична болница „Проф. Иван Митов". Придобива специалност кардиология и се връща в болницата вече с даденото й от проф. Чирков име „Света Екатерина". Дотогава тя е била Клиника по сърдечно-съдова хирургия към Медицинската академия. Това е времето, когато шеф на Националната кардиологична болница е синът на Цола Драгойчева – Чавдар. По същото време министър на здравеопазването е акад. генера-майор Атанас Малеев – брат на Мара Малеева, съпругата на Тодор Живков. „Всяко нещо, което се правеше, го гледаха под лупа. Конкуренция и подмолни удари под кръста. Случвало се е умишлено, след осем операции през деня, вечерта да ни спрат електричеството. Правили сме невъзможното, за да не изгубим пациентите в реанимация. Обдишвахме ги на ръка, правехме всичко, за да не ги изпуснем.Тогава проф. Чирков внесе електрически генератори и така си осигурихме спокойствието за работим и да се грижим за нашите болни и оперирани.", спомня си сега, от дистанцията на четири десетилетия доц. Незабравка Чилингирова.
Различната медицина
Точно така тя определя подходът на проф. Александър Чирков. „Това беше медицина не за отчитане на някакви постижения, а обърната към човека, с внимание към личността. Той даваше възможност и на лекарите, и на сестрите да пътуват в чужбина, да гледат как се отнасят там с болните, да се обучават и да работят така, както се работеше там – Западна Германия, Великобритания, дори в САЩ. Така постепенно, точно от екипа на проф. Чирков навлезе по-различното отношение към пациента, западният стил на работа. Скоро стигнахме нивото на Западна Европа и това е неоспорим факт. С неговото идване в България нещата започнаха да се променят. От нашата болница тръгнаха много кардиохирурзи, обучени от него. Едни са в Националната кардиологична болница, като проф. Бояджиев, д-р Борис Мишев в болница „Лозенец" и много други", връща се със спомените си назад в годините доц. Чилингирова. И бърза да добави, че най-добрите в кардиохирургията в момента в страната са все ученици на покойния проф. Александър Чирков с много малки изключения. Променя посоката на разговора към 11-годишният Иван. Видяла го преди операцията. Дотогава момчето било проследявано в Педиатричния институт, където му била поставена диагноза дилатативната кардиомиопатия с тежка сърдечна недостатъчност.
Експеримент или спасение
„Когато животът на детето ти виси на косъм, когато знаеш, че можеш да го загубиш всеки момент, си готов на всичко, дори на експериментална хирургия", казва доц. Чилингирова за избора на родителите да позволят трансплантация.
Изводът й е въз основа на разговори с майката и бащата на детето след операцията. „Иван имаше много добро качество на живот в продължение на две години. Без трансплантацията, смъртният изход щеше да настъпи много по-рано, детето щеше да си отиде в мъки. Родителите споделяли, че синът им не можел да прави нищо, коремът му тежал, не успявал да извърви повече от десет стъпки. В операцията, макар и несигурна, родителите видели някакво спасение. Две години по-късно, докато кара колело, Иван получава пристъпно сърцебиене и пада. Бърза помощ идва късно, когато вече реанимационните действия били напълно безполезни. „Независимо от всичко, това беше огромен успех за трансплантологията в България. Сега вече те имат добро качество на живот", казва доц. Чилингирова. Помни и досега момчето – жизнерадостно и любознателно. Когато започнал да се възстановява след операцията, му подарили компютър „Правец", играел игри на него, задавал въпроси за програмата. „Той беше порастнал преждевременно от страданието", казва още доц. Незабравка Чилингирова. След случая Иван, 1985 – 1986 г., последвали трансплантации на още шест човека. „Продължителността им на живот беше между два и шест месеца. Проблемът не беше в техниеското изпълнение на операциите, а по-скоро в имуносупресията. Тогава имунологията правеше първите си плахи стъпки в трансплантологията чрез лечението именно с имуносупресори. Затова и тогава пациентите живееха по-кратко. След 2003 г., когато тя се разви много, и качеството на кардиохирургията се подобри. Тези пациенти вече имат продължителност на живот над двадесет години", пояснява парливите точки в трансплантологията доц. Чилингирова. Един от тези пациенти е Евгени Георгиев - първият българин с успешно присадено сърце през 2006 г., след продължително прекъсване на тази дейност у нас. Операцията му е направена, след като около две години е живял с изкуствено сърце. По онова време апаратът се носеше в чанта навсякъде. Той живя пълноценно почти 21 години, превръщайки се в символ на надеждата и активен застъпник за донорството. Изключително успешен случай, също наблюдаван от доц. Чилингирова, е и журналистът и общественик от Хасково Георги Пеев, който е с трансплантирани сърце и бъбрек. Това е човекът, който изкачи на 7 декември 2023 г. връх Ухуру (5895 м) в планината Килиманджаро, участник в състезания по плуване, запален и неуморим спортист и турист, популяризиращ каузата донорство.
Дарът Живот
Така най-накратко могат да бъдат описани многобройните търсения в медицинската наука, придобиването на различни специалности и квалификации от доц. Незабравка Чилингирова. След завършването на медицина, тя специализира педиатрия, а после детска кардиология. Когато сърдечните трансплантации стават по-регулярни, проф. Чирков разделя екипа на две. Тя попада в този, който подготвя пациентите за операцията и ги включва в листата на чакащите, а д-р Кардева ги проследявала след трансплантацията. Професорът изпращал екипите в болница „Шерите" в Германия и други страни, на обучение. Сега, когато връща времето назад в спомените си, доц. Чилингирова успява да преброи 70 осъществени трансплантации в България, предимно в болница „Света Екатерина". Сред тях е и Огнян Ганчев, трансплантиран през 2006 година, изкачил най-високият връх в Европа – Мон Блан. „Изборите винаги са тежки, но по-тежки от тях са неблагоприятните резултати, казва тя и се замисля. Има случаи, в които даваме всичко от себе си. Нещата са изпълнени прецизно и резултатът трябва да е добър, дори много добър, дори отличен. Оказва се обаче, че доброто не се случва. Пациентът си отива. Каквото е писано на човек отгоре, това се случва. Ние сме само едни изпълнители в ръцете на Господ. Той прави, каквото е решил", продължава доц. Чилингирова. Не крие, че е вярваща, а и не може да бъде другояче при положение, че всеки ден трябва да се бори с онази с косата. Убедена е, че това вътрешно чувство за една друга сила е в душите и на колегите й, макар и да не афишират религиозни убеждения.
Ефекти и дефекти
„Имаме отлично обучени екипи, апаратура, условия за работа. Вярно, не можем да си поръче сърца, но има неща, които могат да се направят, за да се подобрят нещата в трансплантологията", убедена е доц. Незабравка Чилингирова. Допълва, че там, където тази медицинска дейност се развива добре, то е в резултат на факта, че е издигната в държавна политика.
И е категорична: „В България такава държавна политика няма! Всяко ново правителство, като дойде, обещава как ще бъде ангажирано с донорството, с трансплантациите, но всичко остава до обещанието. Нещата станаха още по-трагични, откакто Изпълнителната агенция по трансплантациите беше сложена под шапката на Изпълнителната агенция „Медицински надзор". Случвало се е да правим до девет трасплантации годишно, когато шеф на агенцията беше д-р Мариана Симеонова. После нещата се разводниха. Много ми е мъчно през последните години, че оттам се отчитат дейности като едно обучение, някакви курсове. Ще ми повярвате ли, че през последните две-три години ме търсят само за отчети – колко човека са в списъка на чакащите, какво е състоянието на трансплантираните, не крие огорчението си доц. Чилингирова. Не е начинът да няма комуникация, а да искаш нещата да се получават добре", допълва тя. Смята, че трябва да се възстанови Агенцията по трансплантациите, както и тя да бъде оглавена от млад и амбициозен човек, който иска да работи. И си спомня още нелицеприятни неща, но се иска да се връща към тях.
Вивалди, но не и Вагнер
С музиката на венецианеца доц. Чилингирова си почива у дома.
Не й допада творчеството на немеца зарази драматизма, с него тя е заобиколена чрез чуждите съдби всеки ден в болницата. Синът й е 32-годишен, не е последвал пътя на майка си, не е станал лекар. „От него аз се уча на много неща. Противно на някои всезнайковци, аз казвам, че от младите можем да почерпим немалко", смее се доц. Чилингирова. Не му е обидена, че не е избрал медицината. Когато трябвало да кандидатства, направо казал, че това е тежка професия и не се чувства готов да поеме такъв товар. Другият й начин за почивка, освен музиката, са пътуванията. Не пести времето си за приятели, макар и да е от хората, които се стараят кръгът им да не е много широк, но пък в него да са все верни. За разлика от тях обаче, пациентите си приема за роднини – могат да я потърсят винаги, а тя да им окаже помощ, от каквато се нуждаят. „Това е животът – да не враждуваме, да не пречим, а да помагаме. И в това е ценността ни на човеци", заключава доц. Незабравка Чилингирова.
Няма коментари:
Публикуване на коментар