Не връзвайте попа пак!

Силвия Николова,
В-к "МОНИТОР", 17 август 2011 г.

Българската православна църква вече започна да излиза от ступора, в който беше изпаднала, макар и двадесет години след промените. В политическо отношение вече няма кой да я притеснява – разколът, който отне две петилетки, също е част от миналото. Нейните свещенослужители отдавна имат пълната свобода да не бъдат само служители на култа, но и в истинския смисъл на думата да са наставници и духовни просветители в сферата на морала, да връщат и да утвърждават паството към исконните християнски добродетели – почтеност, кротост, работливост, етичност към другите, възпитаване на децата в дух на почтеност и уважение към ближните и в спазване на законите и нормите на поведение в обществото. Казано в духа на църквата, свещениците да бъдат духовни пастири. Независимо от свободата за действие малко са епархиите, които работят със свои програми за катехизация, социална и просветителска дейност не само сред редовите средностатистически енориаши, които се черкуват в неделя, но и сред тези, които нямат покрив, работа, храна. Изключение правят една-две епархии, в които се развива църковна дейност извън рамките на традиционната ритуална обредност, и то не само с номиналната благословия на епископа, но и с реалната му подкрепа, включително и намираните от него конкретни програми за осигуряване на финансиране за една или друга дейност. В останалите случаи енорийските свещеници работят въпреки инертността на висшия клир – без неговата помощ, подкрепа и дори без неговото методично ръководство. Пределно ясно обаче е, че дори най-доброто дело, осъществено без конкретно зададени цели и план за работа, вместо да помогне, може да нанесе не една и две беди както на хората, които го осъществяват, така и на тези, които се ползват от благото да получат помощ, та макар и църковна. Примери – не малко. Като този в Баткунския манастир „Свети апостоли Петър и Павел”, където не един и двама престъпници, дори обявени за държавно издирване, се опитват да се укрият. Благодарение само на съобразителността и дипломатичността на игумена отец Яков там все още не се е стигнало до кражби на икони и ценна утвар, и дори на кървава разправа. На други места пък, като сиропиталището на отец Иван в Нови хан, майки пребивават с децата си по някой и друг месец, отказвайки да си намерят работа, а при първа възможност хващат вятъра, оставяйки рожбите си на Божията грижа. И в единия, и в другия случай хората, които са се заели по някакъв начин да помагат на изпадналите извън борда, го правят на личен ентусиазъм, без помощ и подкрепа от клира, сиреч – играят го нещо като самодейци. В църквата обаче, особено когато става дума за организирана дейност в името на ближния, самодейността не е препоръчителна. Дори поради самия факт, че църквата има съборно начало и строго установена йерархична структура, спазването на която е опазило самата църква от унищожение през вековете. Успя да я опази дори във времето на атеистичния режим. Всяко „спасяване” поединично в случая, без санкция от митрополита, е твърде опасно дори за най-почтеното начинание. Когато обаче владиката подкрепи идеята, това вече й създава и легитимност, но и възможност за свещеника да работи с размах без притесненията, че една или друга власт търпят дейността му само заради сините му очи. Иначе, независимо че БПЦ започна да излиза от половинвековния ступор, без конкретна социална и катехизаторска програма, каквито имат всички останали православни църкви, ръцете на свещениците ще останат вързани, а дейността, където я има, на ръба на закона. От което няма да спечели нито авторитетът на църквата, нито обществото ни.