Когато ситият повярва на гладния

Църковна кухня храни бедни и болни

Силвия Николова
В-к "Дума", 4 декември 2007 г.

Ако човек не знае, че точно този ден не е голям църковен празник, като нищо ще си рече, че народът в храма чака търпеливо след литургията за освещаване на традиционния курбан. На разнебитените столове, сякаш оцелели от ковчега на праотеца Ной, и точно толкова "младите" и "удобни" пейки край стените, са насядали особени представители на човешкия вид. От онези, които виждаме сутрин да ровят в контейнерите за смет, а вечер да изчакват край вратата на закусвалните и дискретно, докарвайки на вид разсеяност от типа "Аз не съм такъв, играя само роля", да се примъкват до остатъка в чинията на напусналия клиент преди чистачката да я е отнесла.
Някои от тях са облечени в мръсни дрипи, косите им са сплъстени, а от цялата им външност лъха нещо сякаш предвечно. Видът на изначалния човек, но невчесания и сякаш незавършен индивид, захвърлен след набързо прекратен спор между креационистите и дарвинистите за това кой го е създал - Бог ли или се е пръкнал след усърдно еволюционно бълбукане на бульона на Опарин. Този така сложен въпрос обаче, вижда се, по нищо не смущава облечените в дрипи. Дрипите им пък не смущават другите - спретнатите и чистички, но бедно облечени в N-та употреба палта, якета и каквото дал Господ, бабички и старци. Не се смущават и неколцината, има няма десетина, по-млади от тях представители и на двата пола, навлечени в камуфлажни облекла. Впрочем последните са с онзи специфичен израз на лицата, указващ само едно, че някой им е надянал маската на неосъзната радост още от самото им раждане.
И едните, и вторите, и третите чакат търпеливо нещо или някого в храма. Дошлите по-рано, още в 9 часа, са успели да заемат добри позиции до включения на макс калорифер. За някой от тях прекараните до него часове са най-топлите през деня. У дома те пестят от отопление, от вода, от храна, от всичко, което прави доброволните аскети по-силни, а бедняците по неволя - откарва в гроба.
Денят е четвъртък. Часът вече е 10.15. Мястото - храмът "Св. великомъченик Георги Победоносец" в столичния квартал "Дървеница". По това време не се случва нищо извънредно, нищо празнично, нищо неотложно. Но хора продължават да прииждат. Всички носят някакви съдове - едни котленки, като онези от едно време, други - стъклени буркани в мрежички, пак от онова време, а някои - направо тенджерки. Предстои да се случи нещо. Предстои да бъде раздадена храна. От няколко години тук всеки четвъртък свещеникът Димитър Вукадинов организира социална кухня за бедняци. Не ги подбира по документи, нито по това дали живеят в района на енорията му. Достатъчно е да си донесат съд за храна и да изчакат търпеливо реда си. За да няма блъскане и подозрения, енориаши доброволци раздават номерца. Последното е до 115. Понякога се случва да стигне и до 150. Но това се случва само когато в храма се е отбил някой по-щедър дарител. Защото бедняшката кухня на дядо поп не е организирана нито по социална програма, нито с помощта на БЧК. Да изхранва бедни е негова лична идея, превърнала се впоследствие за някои от вярващите в християнски дълг на милосърдие.
"Започнахме да раздаваме храна преди осем години. Средата на 90-те бяха най-тежки за всички ни. Със събраните пари в църковната касичка купувахме и раздавахме ядене на най-окаяните. После се появиха спонсори, започнахме да готвим в пристройката на двора, разказва за началото на делото си отец Димитър. По средата на приказката си въздъхва. - Смятахме, че раздаването на храна ще е временно, докато хората си стъпят на краката, а се оказа, че все още мнозина няма какво да ядат. Ето заради това не мога да спя нощем. Лежа буден и се питам: Докога, Господи. Явно много сме те разгневили с лошотията си, с лукавщината си, с греховете си, щом допускаш толкова хора да се мъчат в тази наша България", въздъхва още по-дълбоко свещеникът. В кухнята готвят доброволно и без да получат нито стотинка няколко жени. Всеки четвъртък по обяд Валери Димитров - собственик на ресторант в съседния квартал "Младост 1", дарява също по два казана с храна. Порционът на всеки бедняк е два черпака супа, два - второ, половин хляб и десерт, когато са останали спонсорски пари за такава глезотийка. Неделно училище за деца и катехизаторски беседи за възрастни, водени от педагози и богослови, са другите дейности, които организира храмът под ръководството на дядо поп.
Докато той разказва какво още би искал да направи, ако се намерят повече пари, разговорът прекъсва 60-ина годишна жена.
"Отец Димитър е свят човек, пишете, пишете за него. Трябва да се знае, че все още има хора на тази земя. Не знам как да му се отблагодаря, възбудено се намесва тя. Това е пенсионираната акушерка Виолета Крумова. Жената твърди, че по молитвите на дядо поп й дали общинска боксониера, а също, че с негова помощ е получила работа и в един китайски ресторант. За благодарност тя чисти в черквата поне веднъж седмично безплатно.
Току пред вратата на храма двама старци обсъждат нещо с настървение. Оказва се, че не могат да се разберат има ли Бог или няма. И досущ, като отец Димитър, се питат, ако го има, защо ги държи полугладни.
Самият отец Димитър отдавна е наясно с резултата от спора кой е създал предвечния човек - Бог ли или еволюцията, тръгнала от онзи прословут бульон. По спокойствието и умиротворението, лъхащи от него, става ясно, че за себе си той е намерил отговора. И няма сила, която да промени възгледите му за света, неговото устройство, а също и за венеца на творението и неговото място на грешната ни земя. Намерил го е, но по някакви си свои причини се въздържа да говори за земното и небесното, особено пред лицето на нищетата.
"Любовта към ближния е най-важна - реалната, дейната любов, а не онази на думи. Това е всичко, което ни трябва, за да сме човеци. Другото е от лукавия", лаконично отговаря той, когато го провокират как от позицията на свещеник ще обясни бедността, болестите, глада и несполуките, споходили нашите сънародници в последните години. На двора настъпва оживление. Хората, разправяли това и онова в църквата и пред нея, като по команда се нареждат тихо на стройна опашка. Отвън е спряла стара лада, стоварват касите с хляб. След още десетина минути, колкото са необходими на доброволката Марийка Иванова да нареже самуните, доброволките започват да сипват храната в бурканите, кастроните и тенджерките. Някои от притежателите им нямат търпение да опитат дъхавата манджа. Вадят лъжици и досущ като героите на старите военни филми, ги отриват о дрехите си, а после, приседнали на някоя пейка в двора, започват да сърбат бобената чорба.