1 147 м над морето

В София сняг няма. Има само студ. Поне така си мислим, докато не започнем изкачването. Да речем, докъм 1 147 м надморска височина.


От 1 147 м. надморска височина зимата е налице, с всичките си атрибути - красив сняг и хлъзгав път. Когато той е и със завой, единственото ни утешение е, че поне заради целта на маршрута ни, дядо Боже ще ни заведе дотам безаварийно.















Целта се намира на № 1. Грешка няма. Синята табела над портите го твърди категорично. Улица няма. Но по всичко личи, че не сме сгрешили адреса. Елементарно Уотсън, просто други постройки на това място не съществуват.









Оттатък дверите са пъстрите сгради на Рилския манастир.












Същите тези сгради, изумаващи чуженците с ориенталската си шарения, напълно нелепа за религиозен център, още повече за манастир.
Като я гледах тази картинка онзи ден, като я гледам и сега на снимките с всичките й източни финтифлушки по чардаците, се замислих, дали св. Иван - Рилският пустинникът, би допуснал приживе такова цветово разточителство, стигащо до истинска вакханалия на сетивата?
Със сигурност НЕ.



Което с нищо не променя нито екстериора, нито интериора. Шаренията за едни е нищо, но за стопаните на това място - всичко. Тя носи приходи - погледът на туриста не вижда това, което съзира взорът на поклонника. Но, точно заради видяното, той, туристът плаща. Кеш. Други разплащателни практики тук не действат. Но, за това, друг път.









Ние не сме нито от едните, нито от другите. Дошли сме по съвсем друга причина, в командировка. Работата ни е да отразим откриването на третата сесия на Шестия църковен събор. Събитието е на 9 декември. За взетите решения вече писах на друго място.

Докато чакаме новини, се опитваме да завържем познанства. Безуспешно. Мъжете в дългополи черни дрехи не са особено дружелюбни. Забранили са и на емблематичната баба Тодорка да говори с журналистите, но са й заръчали да следи най-зорко дали някой не снима в храма. Иначе храмът е пуст. Ако не се броят неколцината заблудени махмурлясали студенти след 8 декември.


Не особено приказливо, но по съвсем други причини е съществото от женски пол в бели панталони.

То бърза. Има работа. Неотложна. Часът наближава 12. Делегатите во главе с епископата и самия патриарх трябва да бъдат нахранени. Съществото притичва за една цигара време извън манастирските стени. След фаса дървените стълби заскърцват ритмично под тежестта му.


След още няколко минути коминът на магерницата започва да пуши още по-интензивно. Видно е, съществото в белите панталони е хвърлило поредната цепеница в огъня. Какво ли ще ядат?!



Студът навън цепи камъка.


На такъв студ казват "кучешки", но не всеки пес се бои от него.









Не се плашат и някои птици. В случая оцелял от мраза синигер.

Не се плашат и някои делегати, та били те и духовници. Все за една глътка свеж въздух на чардака по време на заседание, едва ли ще те афорясат.


Нещо вътре в залата се случва. Кавгата се чува чак на двора. Следва тишина и немощен глас на старец. Заговорил е някой от авторитетите. Възможно да е и патриархът. След няма и 5 минути, се чува как столовете се местят наполовина освободени от телесата на ездачите си. След още няколко минути вратата на заседателната зала, водеща направо на двора, се отваря. Чернополите одежди нарушават белотата отвън. Но за кратко. После поемат, кога по няколко, кога по единично. В една и съща посока. Към чардака, над чийто покрив се вие белия пушек с ухание на манастирска магерница. Първото заседание на третата сесия на Шестия църковен събор е свършило...