Петел и Хорхе Букай

Обичам петъка.
Сигурна съм, че и Творецът харесва този ден. Денят преди седмия, онзи на почивката, на шабата. (В древност 7-я ден е точно съботата).
Обичам петъка. Особено, когато започва като днешния - с кукуригане на пател от комшийски балкон! Няма измама, петле е... от зазоряване се напъва с надеждата, ако не самата Бриджит Бардо, то поне някой от нейните сподвижници да го чуе и освободи от пасхалната примка. Защото няма никакво съмнение, мърцина ще си иде хайванчето точно за Великден. Язък! (В криза, къде ти агнешко?!) Поне още седмица обаче петленцето ще се напъва сутрин да буди душите ни. Ще се напъва да ни осъзнае точно в Страстната седмица, за греховете ни, но и за надеждите ни. И за радостите ни, да ни осъзнае. Онези радости, които не забелязваме и възприемаме повече като даденост, нежели като милост Божия, за която трябва да благодарим.

Благодаря на приятелката ми Светлана Караджова за изпратените стихове на Хорхе Букай
Да е спасително и благодатно за теб и семейството ти Възкресение Христово, Светланка!



Хорхе Букай из "Приказки за размисъл":

ОСЪЗНАВАНЕ

Ставам сутринта.
Излизам от къщи.
На тротоара има яма.
Не я виждам
и падам в нея

На следващия ден
излизам от къщи,
забравям, че на тротоара има яма,
и отново падам в нея.

На третия ден
излизам от къщи и опитвам да си спомня,
че има яма на тротоара.
Въпреки това,
забравям
и падам в нея.

На четвъртия ден
излизам от къщи и опитвам да си спомня
за ямата на тротоара.
Спомням си и
въпреки това,
не виждам трапа и падам в него.

На петия ден
излизам от къщи.
Спомням си, че трябва да внимавам
за ямата на тротоара,
и вървя, гледайки надолу.
Виждам я и
въпреки това
падам в нея.

На шестия ден
излизам от къщи.
Спомням си за ямата на тротоара.
Търся я с поглед,
Опитвам се да я прескоча,
но падам в нея.

На седмия ден
излизам от къщи.
Виждам ямата.
Засилвам се,
скачам,
с върха на крака си докосвам отсрещния ръб,
но не е достатъчно и падам в нея.

На осмия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се
скачам,
стигам до другата страна!
Толкова съм горд от постижението,
че празнувам с радостни подскоци...
И докато подскачам,
отново падам в рова.

На деветия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се,
прескачам
и продължавам пътя си.

На десетия ден,
точно днес,
разбирам,
че е по-удобно
да вървя...
по отсрещния тротоар.

Път към себе си

Задължението да бъдеш щастлив!

Единственият начин да разбереш дали можеш да постигнеш нещо, е да опиташ пак, влагайки цялата си душа... Цялата си душа!

В книгата на Хорхе Букай "Нека ти разкажа", която ИК "Хермес" пуска на нашия книжен пазар в превод на Екатерина Делева, авторът ни насочва по пътя към щастието, давайки ни увереност, че и сами можем да го извървим. "Човек има не правото, а задължението да бъде щастлив", казва Букай. Според него, за да тръгнем по правилния път, трябва да си отговорим на следните въпроси в този ред: Кой съм аз? Къде отивам? С кого?
Писателят смята, че не бива да оставяме пътят да определя кои сме ние, нито пък човекът, който ни придружава, да решава къде отиваме. По пътя трябва едновременно да се забавляваме и да се учим, да оценяваме това, което имаме, и без да преставаме да вярваме в собствените си ресурси, да започваме отначало и по различен начин "всеки път, когато се наложи".
Разказвайки "историите, които ме научиха да живея", психотерапевтът Хорхе - главен герой в книгата на Хорхе Букай, се опитва да предаде тези уроци на студента Демиан, отишъл при него да разреши житейските си дилеми. Той получава отговори под формата на истории, които Дебелия (това е прякорът на необикновения терапевт) черпи както от живота, така и от античните митове, дзен мъдрости, притчи на суфите, народни приказки или автори като Екзюпери и Лафонтен.

От клоун до психотерапевт

Хорхе Букай е роден през 1949 г. в Буенос Айрес. През 1973 г. завършва медицина в местния университет със специализация лечение на психични заболявания. Започва кариерата си на психиатър в отделението по психопатология в болницата "Пировано", Буенос Айрес.
Хорхе Букай специализира като гещалтпсихотерапевт в Аржентина, Чили и Съединените щати. В момента съвместява преподавателската си работа в университета в Буенос Айрес с професионалната си практика като психотерапевт.
Букай е от тези личности, които са щастливи, че "сами са изградили себе си". Той твърди, че първият му университет е бил самият живот. Започнал е да работи на тринайсетгодишна възраст и е упражнявал различни професии - продавач, таксиметров шофьор, клоун, възпитател, актьор, телевизионен водещ, аниматор на детски тържества. Докато не стигнал до сегашната си работа, която сам определя като "професионален помощник".
Днес книгите му са преведени на повече от двадесет езика и имат над 2 милиона продадени екземпляра по света. Особено популярен е писателят в страни като Мексико, Бразилия, Аржентина, Чили, САЩ, а в последните години името му нашумя и в Испания, Германия и други европейски държави. Носител е на множество престижни литературни награди и всекидневно получава хиляди имейли от цял свят. Твърди, че не е писател в литературния смисъл на думата. Единственият пациент в книгите ми съм самият аз, казва Букай. Това може би е и тайната на успеха: да пишеш за себе си, а да докосваш сърцата на милиони. Книгите на Хорхе Букай са живото доказателство, че това е точно така.

"Здравият пациент" и "здравословният егоизъм"

Повечето книги на Букай са насочени към обикновения читател или както той го нарича - "здравия пациент", а търсенията му са ориентирани към развитието на самочувствието и здравословния егоизъм. Според него алтруизмът и егоизмът не са несъвместими и дори се оказва, че "здравословният егоизъм" е много необходим, тъй като "любовта към другите се подхранва и възражда от любовта към самия себе си". С други думи, човек не може да обича другите, ако преди това не обича себе си.
Но за да се обичаме, трябва "да се открием", да си дадем сметка кои сме. Според Букай, "личното израстване трябва да се превърне в изкуство да отстраняваме нещата, които са ни в излишък", вместо да прибавяме нови, чужди на природата ни елементи. "Произведението на изкуството вече е у нас", трябва да се научим да го виждаме, така както Микеланджело е успявал да вижда в мраморния блок скулптурата, която е щял да сътвори. Понякога забравяме, че в нас живее произведение на изкуството - казва Букай. Тайната е в това да открием подходящия ъгъл, от който можем да оценим собствените си достойнства, за да успеят след това да ги видят и другите. Именно затова Букай смята, че здравето се изразява в това човек да бъде себе си.

Философията на Букай

Не си всемогъщ! Поставяй си реални цели и прави най-доброто, на което си способен.
-----
Никой не може да направи за теб това, което ти сам трябва да направиш.
-----
Един от често срещаните проблеми в отношенията между хората е, че когато нещо не функционира, неизменно сме склонни да търсим отговорността извън себе си.
-----
Ако това, което виждаш, пасва "като по мярка" на истината, която е изгодна за теб... не вярвай на очите си!
-----
Трудностите са неразделна част от човешките отношения и по-конкретно - от пътя към любовта. Въпреки това хората непрестанно търсят някакво идеално положение, като пропускат факта, че няма как да бъде изградена близост без конфликти. Ето защо, за да прекратим омагьосания кръг, в който прибавяме страдание към страданието, най-доброто, което можем да направим, е да оставим настрана фантазията за идеалния партньор. Няма връзка без конфликти, в която ще сме постоянно влюбени. Истинската любов не е нищо друго, освен неизбежното желание да помогнем на другия да бъде този, който е. Обратният вариант - да продължим да живеем в лъжата на един идеален свят, няма да роди нищо друго, освен идеи, които тровят съзнанието ни. Действителността обаче става по-добра, когато решим да се наслаждаваме на това, което е възможно, вместо да страдаме, че някаква илюзия или фантазия не се осъществява. Предложението е: Да направим с възможния живот... възможно най-доброто. Връзките изискват усилия, а любовните връзки изискват още по-големи усилия. Но си струва, защото, след като преминем през трудностите, вече не сме същите, "вече сме пораснали, станали сме по-съзнателни и по-завършени".
------

Писателят:
Понякога съм гениален идиот

- Специалист сте по умствени заболявания. Какво ще кажете за вашите?
- Правя всичко възможно да ги държа под контрол. Аз съм невротик - като всички останали. Имам своите собствени натрапчиви идеи, мании, моменти на прозрение и етапи на объркване.
- "Аз съм идиотът" - това пристъп на откровеност ли е или на ниско самочувствие?
- Мисля, че е пристъп на откровеност. Но в правилния контекст тази фраза означава, че често съм идиот, а понякога съм гениален идиот.
- В какви отношения сте със себе си?
- Истината е, че съм си добър приятел. Не бих се отказал от това да бъда този, който съм, за да стана някой друг, и това ме радва.
- Не спирате да ни повтаряте, че трябва да сме щастливи. Не виждате ли какво става по света?
- Мисля, че е постижимо, стига човек да не се поддаде на абсурдната идея, че да си щастлив, означава да не спираш да се смееш.
- Откъде препоръчвате да започне търсенето на щастието?
- От това всеки да намери за себе си смисъла на собствения си живот.
- Дайте ми някакъв съвет, който да не е да прочета всичките ви книги на един дъх.
- Отговорете си на въпроса за какво живеете. И в деня, в който си отговорите, рискувайте живота си в името на този смисъл, който сте решили, че има. Ще видите, че сте щастлива, макар и да не сте доволна, защото това са различни неща.
- Фактът, че книгите ви са бестселъри, има ли нещо общо с щастието?
- Не. Мисля, че е свързано с много работа, с определени умения, които съм придобил, с привилегията да съм внук на двама дядовци, които разказваха приказки.
- Кореспонденцията с читателите подхранва ли историите ви?
- Не, книгите ми разказват само за един пациент и това съм аз. Аз съм идиотът, обърканият, както и този, който един ден откри пътя си и сега е щастлив.

(Из интервю във в. "Ел Паис", Испания)

Крилете са, за да летиш

Когато синът пораснал, бащата му рекъл:
- Сине, не всички се раждаме с криле. Вярно е, че не си длъжен да летиш, но мисля, че ще е жалко само да ходиш, щом добрият Господ ти е дал криле.
- Но аз не знам да летя - отвърнал синът.
- Така е... - казал бащата.
И както вървели, стигнали до ръба на планинската пропаст.
- Виждаш ли, сине? Това е пропаст. Като ти се прииска да летиш, ела тук, поеми си дъх, подскочи и като разпериш криле, ще полетиш.
Синът се поколебал.
- Ами ако падна?
- И да паднеш, няма да се пребиеш. Само ще се поожулиш и ще станеш по-силен за следващия опит - отвърнал бащата.
Синът отишъл в селото да се види с приятелите си, с другарите си, с които вървял рамо до рамо в живота.
Най-тесногръдите му рекли:
- Да не си луд? За какво ти е? Баща ти нещо е откачил... Защо ти е да летиш? Зарежи тия глупости! На кого му е притрябвало да лети?
Най-добрите приятели го посъветвали:
- Ами ако е вярно? Не е ли опасно? Защо не започнеш постепенно? Опитай да се хвърлиш от някоя стълба или от клоните на някое дърво. Но... от върха?...
Момъкът послушал съвета на тези, които го обичали. Покатерил се на едно дърво и като набрал кураж, скочил. Разперил криле, размахал ги с всички сили във въздуха, но за съжаление, паднал на земята.
С голяма цицина на челото отишъл при баща си.
- Ти ме излъга! Не мога да летя. Опитах и виж как се ударих! Не съм като теб. Моите криле са само за красота.
- Сине - отвърнал му бащата. - За да полетиш, ти е нужно пространство да размахаш криле. То е като да скочиш с парашут: нужна е височина.
За да полетиш, трябва да си готов да рискуваш.
Ако не искаш, може би е по-добре да се примириш завинаги и да продължиш да ходиш.