СИЛВИЯ НИКОЛОВА
"Абагар 1", брой 8 /212/ август 2009 г.
Има нещо злокобно в обстоятелството да си лисица. Дори да си красива лисица, дори да те защитава Червената книга, злокобното обстоятелство остава. Колкото и да ти се възхищават, колкото и да ти се радват, да те галят и назовават с най-нежни имена, ти си оставаш лисица. Лисица. Представителката на най-хитрия животински вид. След този на човеците. Които, впрочем, не са в Червената книга. И в това обстоятелство има нещо утешително.
Познавах една лисица.
Почти като онази от "Малкият принц" на Екзюпери. Малкият принц обаче порасна. Лисицата - не. Тя остана същата романтичка, каквато бе, когато показа за пръв път муцунката си от землянката. Когато миризмата на човеците я поведе като кравичка на юларче. И я отведе там, където свободата свършваше.
Намериха я малките принцове на човеците. И по стар български обичай я нарекоха Найда. Мислеха, че е куче. Хранеха я с кучешка храна и опитваха да я учат да прави кучешки номера. Усилията им бяха упорити. Тя обаче също бе упорита. Джафкаше, колкото да им даде надежда, а после млъкваше и ги гледаше с оцъклените си очи, почти като на пале, но с една малка разлика - в тях нямаше и помен от предаността на кутре. По тази липса я заподозряха. Затвориха я в старата кошница и я занесоха при ветеринаря. Диагнозата бе окончателна: Vulpes vulpes. Което означава само едно: Лисица.
С произнасянето й, зад гърба на Найда сякаш щракнаха седем катинара. Повече тя не излезе от кошницата. Нощем върху съдинката от преплетени пръчки човеците слагаха нещо метално и тежко. Звукът от скимтенето й в него отекваше злокобно. Като вой в каменистото дере, където живееха прадедите й. Чуваха го обаче и човешките деца. Будеха се нощем, плачеха и не можеха да обяснят, защо се чувстват така, сякаш някой е затворил съня им в кошница.
Тогава човеците решиха да се освободят от Найда. Мислеха си, че като изчезне кошницата под стълбището с обърнатия бидон от нафта отгоре й, младенците им пак ще заспят блажено.
Една сутрин човеците я натовариха в багажника на автомобила.
Дали от изгорелите газове, които се просмукваха навсякъде във вехтата лада или от вълнението по предстоящото пътуване, лисичето изгуби свяст. Опомни се едва зад възтясната клетка, оградена с тел, каквато селяните опъваха между дворовете си. От едната й страна бе само тя. От другата, някакви страни същества, на които казваха семинаристи. Никой не я зачиташе за живо същество. Само някой минаваше, спираше за малко пред оградата и мушваше нещо остро, казваха му пръчка. Лисичето отскачаше рязко встрани. Това се повтаряше по всяко време, с дни. Найда изгуби съня си. Страхуваше се да не я промушат докато спи. Подхвърляха й остатъци от храна, но тя не се докосваше до тях. Беше я страх от онези с пръчките. Поне докато не дойде то, намереното момче. Подхвърленото. Отгледано в семинарията и станало неин талисман. То заставаше пред клетката й всеки ден, по едно и също време. И изговаряше думи, които тя не разбираше. Знаеше обаче, че те са добри. Сядаш детето й казваше, че няма да я нарани. Всеки ден, в един и същи час. Понякога промушваше ръка през телената ограда.
Тя се правеше, че не забелязва и го оставяше да я погали за секунда. После потръпваше. Ръката му бързо изчезваше зад телта.
Найда започна да харесва мимолетните ласки. Каза си, че следващият път, когато Талисманът се появи, няма да потръпва артистично, а ще го остави да я гали колкото си иска. И зачака. Мина време. Човешките деца казаха, че били дни. Найда
обаче не можеше да брои, за да разбере колко време Талисманът не бе идвал.
Една сутрин чу стъпки. Не изчака, както друг път, да ги проучи. Втурна се да Го посрещне.
Спря я болката. Ударът дойде изведнъж.
Последният й спомен бе на лица. Сред тях не бе това на намереното дете. Бяха на други, на семинаристите.
И на думи: „Каква хубава яка ще стане от лисичето, ако не ни дадат 200 лв. в зоопарка...”
Кожата на Найда съхна близо седмица в задния двор на семинарията.
Има нещо злокобно в обстоятелството да си лисица. Дори да си красива лисица, дори да те защитава Червената книга, злокобното обстоятелство остава. Колкото и да ти се възхищават, колкото и да ти се радват, да те галят и назовават с най-нежни имена, ти си оставаш лисица. Лисица. Представителката на най-хитрия животински вид. След този на човеците. Които, впрочем, не са в Червената книга. И в това обстоятелство има нещо утешително.
Познавах една лисица.
Почти като онази от "Малкият принц" на Екзюпери. Малкият принц обаче порасна. Лисицата - не. Тя остана същата романтичка, каквато бе, когато показа за пръв път муцунката си от землянката. Когато миризмата на човеците я поведе като кравичка на юларче. И я отведе там, където свободата свършваше.
Намериха я малките принцове на човеците. И по стар български обичай я нарекоха Найда. Мислеха, че е куче. Хранеха я с кучешка храна и опитваха да я учат да прави кучешки номера. Усилията им бяха упорити. Тя обаче също бе упорита. Джафкаше, колкото да им даде надежда, а после млъкваше и ги гледаше с оцъклените си очи, почти като на пале, но с една малка разлика - в тях нямаше и помен от предаността на кутре. По тази липса я заподозряха. Затвориха я в старата кошница и я занесоха при ветеринаря. Диагнозата бе окончателна: Vulpes vulpes. Което означава само едно: Лисица.
С произнасянето й, зад гърба на Найда сякаш щракнаха седем катинара. Повече тя не излезе от кошницата. Нощем върху съдинката от преплетени пръчки човеците слагаха нещо метално и тежко. Звукът от скимтенето й в него отекваше злокобно. Като вой в каменистото дере, където живееха прадедите й. Чуваха го обаче и човешките деца. Будеха се нощем, плачеха и не можеха да обяснят, защо се чувстват така, сякаш някой е затворил съня им в кошница.
Тогава човеците решиха да се освободят от Найда. Мислеха си, че като изчезне кошницата под стълбището с обърнатия бидон от нафта отгоре й, младенците им пак ще заспят блажено.
Една сутрин човеците я натовариха в багажника на автомобила.
Дали от изгорелите газове, които се просмукваха навсякъде във вехтата лада или от вълнението по предстоящото пътуване, лисичето изгуби свяст. Опомни се едва зад възтясната клетка, оградена с тел, каквато селяните опъваха между дворовете си. От едната й страна бе само тя. От другата, някакви страни същества, на които казваха семинаристи. Никой не я зачиташе за живо същество. Само някой минаваше, спираше за малко пред оградата и мушваше нещо остро, казваха му пръчка. Лисичето отскачаше рязко встрани. Това се повтаряше по всяко време, с дни. Найда изгуби съня си. Страхуваше се да не я промушат докато спи. Подхвърляха й остатъци от храна, но тя не се докосваше до тях. Беше я страх от онези с пръчките. Поне докато не дойде то, намереното момче. Подхвърленото. Отгледано в семинарията и станало неин талисман. То заставаше пред клетката й всеки ден, по едно и също време. И изговаряше думи, които тя не разбираше. Знаеше обаче, че те са добри. Сядаш детето й казваше, че няма да я нарани. Всеки ден, в един и същи час. Понякога промушваше ръка през телената ограда.
Тя се правеше, че не забелязва и го оставяше да я погали за секунда. После потръпваше. Ръката му бързо изчезваше зад телта.Найда започна да харесва мимолетните ласки. Каза си, че следващият път, когато Талисманът се появи, няма да потръпва артистично, а ще го остави да я гали колкото си иска. И зачака. Мина време. Човешките деца казаха, че били дни. Найда
обаче не можеше да брои, за да разбере колко време Талисманът не бе идвал.
Една сутрин чу стъпки. Не изчака, както друг път, да ги проучи. Втурна се да Го посрещне.
Спря я болката. Ударът дойде изведнъж.
Последният й спомен бе на лица. Сред тях не бе това на намереното дете. Бяха на други, на семинаристите.
И на думи: „Каква хубава яка ще стане от лисичето, ако не ни дадат 200 лв. в зоопарка...”
Кожата на Найда съхна близо седмица в задния двор на семинарията.
Няма коментари:
Публикуване на коментар