Змей Горянин (1905-1958)

(Светозар Акентиев Димитров)

Змей Горянин е псевдоним на писателя Светозар Акентиев Димитров.
Автор е на над 50 книги. Повечето не издадени. Показвала ми ги е неговата вдовица Соня Димитрова. Да я прости Бог! Змеят, както тя го наричаше, имал злочестата участ да бъде за кратко време преди 9 септември 1944 г. цензор в Дирекция по печата. След нахлуването на съветчиците следват арест, разпити, побои. В крайна сметка е наказан възможно най-жестоко за един творец - със забрана да не бъде печатан. Впрочем, Змей Горянин e бил близък приятел с Елин Пелин, заедно са списвали и редактирали списание "Българска марка" - и двамата са били филателисти. Другата му страст е резбарството. Соня ми е показвала прекрасни дърворезби. Тесничкият им апартамент (стая и кухня) тя поддържаше в изряден ред до самата си смърт. Имаше котка, женска, но на име Панчо. Така навремето съпругът й наричал всички домашни писани, станали герои на серията му от детски разкази "Патилата на котарака Панчо". Писалището на Змея тя подреждаше всеки ден така, както му го е подреждала приживе преди да седне зад него да работи. Неиздадените му книги вдовицата поддържаше в изряден ред, в подвързии, някои направени от самия Змей. Рисуването, е другият му дар от Господ. И с който дар, по Божията милост, низвергнатият писател е припечелвел по някой и друг лев за прехраната на себе си и на Соня. Тя ми е разказвала, че е имало време, когато по празници той е рисувал картички и ги е продавал, за да имат хляб вкъщи. Единственото печатно издание, позволило си да наруши забраната за непубликуването на Змей Горянин, е Църковен вестник - пускали са негови неща под псевдоним. Соня пък до последно, едва движейки се, всяка неделя поемаше пътя към катедралата "Свети Александър Невски" - пееше в хора. Всяка събота, дори вече престаряла, взимаше влака до Своге, а оттам, с Божията помощ с автобус отиваше в манастира Седемте престола - мястото на нейните щастливи години. В продължение на десетилетия двамата със Змея живеели там през лятото. Докато дошло времето да изпълни последното му желание - да направи там последното му покоище. Светозар Акентиев Димитров е погребан зад олтарната абсида на манастирската черква. Надгробният му камък е с неумело нарисуван кръст и псевдонима. Малцина обаче се спират там, а повечето дори да попаднат при камъка, не знаят дори кой е Змеят. Бях там преди две години. Занесох карамфили. Нарекох ги, че са от Соня, която я няма и която винаги носеше там по стръкче цвете. Карамфили... Също спомен. Когато подарих на г-жа Соня за пръв път цветя за един Великден, тя ме попита: "Силвия, може ли да ги занеса утре на Змея? За празника." Така първите карамфили от мен бяха положени на Светла Събота на гроба му.
Соня никога не говореше за съпруга си като за покойник . За нея той беше жив. Запознах се с нея през 1993 г. Отидох при нея като журналист от вестник "Континент", в който работих. Поводът беше издаването на стихосбирката "Часове" на Змея Горянин. Така се запознах с нея, а тя ме запозна със Змея, т.е. с неговото творчество и живот. Запозна ме с тяхната превелика любов. Сближихме се. Ако тогава Бог не беше отредил да се срещна с тази жена, вероятно днес и аз щял да подминавам надгробието на Змея с безразличие.

Не знам защо със събуждането си се сетих точно за него. Вероятно заради ведрото слънчице през прозореца, което ме кара да притихна в мълчание вместо да застана в молитва. И някак си съвсем естествено посегнах към "Часове".

УТРОТО е слънчево и ясно,
като детски ласкави очи
и тъй сладко, сладко и прекрасно
старото клепало ми звучи.

- Господи, къде да коленича
утринна молитва да Ти дам?
Ти над цялата земя надничаш,
цялата вселена Ти е храм!

Ето, влизам в църквицата бедна
и си мисля: колко съм богат!
В мен е мойта вяра всепобедна,
а със нея - мой е целий свят!

"Седемте Престола",
1953 г.

Тази година се навършват 50 години от смъртта на Светозар А.Димитров - Змей Горянин. Бог да го прости! Поклон!

... още из "Часове":

ОТ стария иконостас ме следи
Божията Майка с кроткото лице
и при усмивката й аз усещам,
как си разтварям цялото сърце.

Какво й давам с кротост и смирение?
Не са ли само мойте грехове?
А тя със толкова любов към мене
ме гледа, и прощава, и зове.

"Седем Престола",
1953

ОТМИНА празничният ден. Шумът
реката, сякаш, нейде го отнесе
и по безлюдния планински път
се спусна тихо падналата есен.

Посрещна я смълчаната гора
и монастирът с църквицата стара,
а тя им даде - кротка и добра -
лилавото цветче на минзухара.

"Седем Престола",
1953

ВЕЧЕРТА е тиха богомолка.
Идва тя да сложи свойта болка
през нозете на Божата майка,
да поплаче и да се повайка,
да запали цяла вощеница
и да чака бялата зорница.