Ситите делници на дядо поп

За отец Димитър Вукадинов съм писала не веднъж. След последната ми публикация, преди доста време, бизнесмен пожела да поеме изхранването на бедняците и в понеделник. Изпитах огромно удовлетворение. "Работата ми не е напразна," казах си тогава. Ще се радвам, ако и след сегашния ми репортаж се намери спомоществувател за делото на дървенишкия дядо поп. Или само доброволци, които да му помагат понякога. Бедната му енория има нужда от всякаква помощ. Не връща никакви желаещи да помагат. Дядо поп не би могъл да ги възнагради, освен да им благодари. Но Бог вижда делата ни и ни въздава според тях.

Отец Димитър Вукадинов от черквата в кв. „Дървеница” храни бедни и болни

СИЛВИЯ НИКОЛОВА, в. "Монитор" 7 август 2008 г.

Опашката чака безропотно за понеделнишкия обяд.

„Да обикнеш ближния като себе си, е най-голямото благо, което можеш да сториш за другите в този убог наш земен живот." Тази перифраза на евангелските заръки не е максима на някой античен мислител, нито на философ от по-старо и ново време, а житейското кредо на един редови български поп. На отец Димитър Вукадинов - енорийски свещеник в храма „Св. великомъченик Георги Победоносец" в столичния квартал „Дървеница". Дядо поп, както фамилиарно, но с много обич го зоват хората от някогашното софийско село, си е заслужил уважението не само на своите съкварталци, но и на стотици клетници - едни вярващи, други по-малко, а трети - завършени от житейските несгоди атеисти.

Готвачките са доброволки от енорията при храма "Св. Георги".

И едните, и другите, и третите обаче го почитат не толкова заради катехизаторските му напътствия, но заради изпълняваната на дело Христова заръка да нахраниш нищ, странник и презрян. Два пъти седмично по негова инициатива и със спонсорски средства, събрани от него, доброволки готвят и раздават храна на бедни и болни не само от неговата енория, но и на жители от буквално другия край на София - кв. "Малашевци".

СНИМКИ Венцеслав Юскеселиев

Отец Димитър Вукадинов е наясно - обичта към ближния е най-велика.

Ако човек случайно попадне в понеделник или в четвъртък в дървенишкия храм рано сутрин и не е наясно дали не е голям църковен празник, ще си помисли, че народът в черквата чака търпеливо след литургията за освещаване на традиционния курбан. На разнебитените столове, сякаш оцелели от ковчега на праотеца Ной, и точно толкова "младите" и "удобни" пейки край стените, са насядали особени представители на човешкия вид. От онези, които виждаме сутрин да ровят в контейнерите за смет, а вечер да изчакват край масите в закусвалните и дискретно, докарвайки си разсеян вид от типа "Аз не съм такъв, играя само роля", да се примъкват до остатъците в чиниите, преди чистачката да ги е отнесла. Дрехите на някои от тях издават, че притежателите им отдавна са презрели самолюбивата грижа, наречена лична хигиена, а вода употребяват външно (сапунът тук е непознато понятие) само когато вали дъжд.

Марийка Иванова пълни догоре с храна бедняшките съдове.

Обликът им напомня нещо предвечно, като това на изначалния човек, на невчесания и сякаш незавършен индивид, захвърлен сякаш след набързо прекратен спор между креационистите и дарвинистите за това кой го е създал - Бог или го е пръкнал бульонът на Опарин след усърдно еволюционно бълбукане. Убогият им вид обаче съвсем не смущава по-голяма част от останалите - предимно възрастни хора с износени, но чисти дрехи. Не се смущават и двойката относително млади представители на двата пола, навлечени посред лято в камуфлажни облекла и странна украса на главите, от чийто остатък, може да се предположи, че някога е била военен каскет също в камуфлажна окраска. Двойката е с онзи израз на неосъзната радост на лицата, за които в миналото са казвали „Божа душа", а сега неволно се стряскаме: ами ако днес не са си пили лекарствата?
И чисти, и недотам чисти, се редят на стройна опашка подобна на онези от едно време за банани. С една малка подробност - тук няма скандали. Всеки стиска в ръката си картонче с номерче. Отнапред ги е раздала спретната пенсионерка. Жената е преметнала през пътечката пред лятната кухня в двора, от която се носи дъхавият мирис на домашна гозба, тояга. Дървото е сложено повече по навик, нежели да всява респект. Защото тук всеки си знае реда.
"Не допускаме никой никого да прережда. Не търпим скандалите, макар че понякога хората се карат помежду си. Изнервени са - от беднотията, от самотията, от голямото нямане - опитва да пресъздаде психологическата картина пенсионерката - доброволка по реда. - Висшист ли си, бедняк ли си, на опашката. Чакаш, пред Бога всички сме равни. А тук, при нас, идват и неграмотни, и висшисти" - обяснява тя и се сконфузва, когато насреща й щраква фотоапаратът.
За да минат от първите за безплатния обяд, който дядо поп осигурява всеки понеделник и четвъртък със спонсорски средства, някои са дошли от рано сутринта. Но не от безпокойство, че няма да остане храна или ще им бъде сипано по-малко. От кухнята не връщат никого с празна съдинка. Готвачките сипват храна до горе на съда, независимо дали човек си е донесъл паничка или тенджерка. Приятно им е обаче да са тук отрано, чувстват се сред свои, сред хора с досущ проблеми като техните, на които могат да се ожалят, да чуят подобна на тяхната тегоба и да се утешат, че не са сами в нещастието си на този свят. През зимата убогите любимци на поп Димитър се скупчват в храма около калорифера - единственото топло и безплатно местенце за някои от тях.
Денят е понеделник. Часът наближава 12,00. Прозорчето във вратата на лятната кухня се отваря. Отвътре се протяга ръка. На първия от опашката подава половин пакетиран хляб. Онзи връчва празна съдинка. Скоро съдинката се връща на притежателя си пълна - боб.
"Богородични пости са, затова супата ни е фасулена, а второто тиквички с ориз. Когато отец Димитър успее да осигури повече пари, има и десерт. Извън пости готвим блажно" - обяснява 70-годишната Марийка Иванова. Самата тя пенсионерка, е доброволка при храма от осем години, откакто съществува кухнята за бедни. Докато жената обяснява как точно е организирана дейността на доброволците при храма за подпомагане на бедните, възрастен мъж подава няколко празни буркана в мрежичка, разтегателна като онези от едно време.
"Дотам стигнах, да чакам на опашка за храна, но пенсиите са малки, какво по-напред с тях" - махва с ръка той. Това е 74-годишният бай Иван. Очите му са зачервени, дали от старост, или мъката отвътре търси отдушник, само той си знае. Взема бурканите си вече пълни и благодари с поклон на жената зад прозорчето. После се обръща към храма и се прекръства. Поема към най-отдалечената пейка в двора под ореха, изважда лъжица и започва своя обяд.
"Не подбираме хората по документи.
Обикновено храним по 120, но понякога стигаме и до 150 човека. Отец Димитър ни е казал никого да не връщаме, хляб само да е останал, хляб да даваме", обяснява Марийка Иванова. В понеделник тя сипа храна на 115 човека.
Бедняшката кухня на дядо поп не е организирана нито по социална програма, нито с помощта на БЧК. Да изхранва бедни, е негова лична идея, превърнала се впоследствие за някои от вярващите в християнски дълг на милосърдие.
"Започнахме да раздаваме храна преди осем години. Средата на 90-те бяха най-тежки за всички ни. Със събраните пари в църковната касичка купувахме и раздавахме ядене на най-окаяните. После се появиха спонсори, започнахме да готвим в пристройката на двора - разказва за началото на делото си отец Димитър. По средата на приказката си въздъхва. - Смятахме, че раздаването на храна ще е временно, докато хората си стъпят на краката, а се оказа, че все още мнозина няма какво да ядат. Ето заради това не мога да спя нощем. Лежа буден и се питам: Докога, Господи? Явно много сме те разгневили с лошотията си, с лукавщината си, с греховете си, щом допускаш толкова хора да се мъчат в тази наша България" - въздъхва още по-дълбоко свещеникът. В кухнята готвят доброволно и без да получат нито стотинка, няколко жени. В понеделник част от храната е осигурена със средства от дарители на храна. В четвъртък я осигурява Валери Димитров - собственик на ресторант в съседния квартал "Младост 1". Неделно училище за деца и катехизаторски беседи за възрастни, водени от педагози и богослови, са другите дейности, които организира храмът под ръководството на дядо поп.
Докато той разказва какво още би искал да направи, ако се намерят повече пари, разговора прекъсва около 60-годишна жена.
"Отец Димитър е свят човек. Щом има такива като него, земята няма да се затрие, нито човещината по нея. Не знам как да му се отблагодаря" - възбудено се намесва тя. Това е пенсионираната акушерка Виолета Крумова. Жената твърди, че дядо поп е толкова благочестив, че Бог чул молитвите му за нея и неотдавна й дали общинско жилище. Пак с негова помощ я наели и на работа в един китайски ресторант. За благодарност Виолета чисти в черквата поне веднъж седмично безплатно.
Пред вратата на храма двама старци обсъждат нещо настървено. Не могат да се разберат има ли Бог, или няма. И досущ като отец Димитър се питат, ако го има, защо ги държи полугладни.
Самият отец Димитър отдавна е наясно с резултата от спора кой е създал предвечния човек - Бог ли или еволюцията, тръгнала от онзи прословут бульон. От цялата му осанка лъха спокойствие и умиротворение. Няма сила, която да промени възгледите му за света, за неговото устройство и за венеца на творението и неговото място на грешната наша земя.
"Любовта към ближния е най-важна след любовта към Бога. Тя е всичко, което ни е потребно, за да сме човеци, защото не сме индивиди, родени от случайността, а създадени по образ Божий и подобие Божие. Затова първо да правим добро, другото е от лукавия", излага накратко той, когато го провокират как от позицията на свещеник ще обясни немотията и болестите.