"Сакън, не фарисействайте!", отговарям им отнапреж.
И св. Антоний го е казал косвено с разказа си за пустинните монаси, ловците, лъка и неговите тетива. Ценителите на неподправения и културен фолклор, ще оценят родопската сладкодумица за лустросаните кундури на Света Богородица. Останалите - да си ядат цървулите...
Бежещим през годините. Родопски сладкодумци съст. Петко Величков, ред. Владимир Арденски
--------------------------------------------
Кундури за света БогородицаВечерта на велика събота срещу Великден поп Пиндю свика черковното настоятелство на важно заседание в Пастольовия дюкян. Дойдоха настоятелите, дойде и попът и заеха най-дългата маса. Наредиха се от двете страни на председателя като на „Тайната вечеря” и зачакаха бай Пастол да привърши работата си. А днес му беше „мандрата”. Дюкянът бе пълен с мющерии и той, с гугла на главата, която сваляше само в черква, запотен, мазен и зачервен, лъснал от пот, свещенодействуваше зад тезгяха: мереше, теглеше, плюнчеше калема и записваше в тефтера вересиите. Никой не плащаше сега. Наесен, като се върнеха от гурбет и закачеха торбите с дюлгерския дюзен [*] — тогава тефтера се изпълваше с кръстове, което значеше, че вересията е платена. Бакалският тефтер на бай Пастол и евангелието на поп Пиндю си приличаха — с твърди корици и оръфани. И не само по това. И евангелието бе пълно с разни знаци и кръстове, „собственоручно” написани от попа.
Другите черковни настоятели или „влъхвите” — както председателят им ги наричаше за по-голям ихтибар — бяха от по-първите хора в селото по почит и имот, а бай Пастол беше най-главният — касиерът на черковното настоятелство. Без него беше немислимо да се разискват каквито и да било черковни въпроси, затова всички търпеливо чакаха. Двама от тях, освен дето добре разбираха черковните работи, но и знаеха наизуст „Отче наш” и се редуваха през неделя да го казват, а дядо Стойчо Бабугерът едно си знаеше — „Веруюто”. То си беше негово; беше си попритурил и от него нещо за по-хубаво и да „хващало повече място”.
Бай Костадин пък, старият даскал — както му викаха — беше певецът. И не само в черквата пееше, ами и в кръчмата. И когато пееше там, хората ставаха прави като в черква, на крака да го слушат. Ама и хубаво пееше: едно така... макамлийски го извиваше, като на маане, като на мохабет хавасъ, асал „восточно” пеене.
В адимата [*] поп Пиндю ходеше като спънато муле от единия до другия край и обикаляше престола като на харман, додето изгубеше търпение и подадеше глава от царските двери.
— Хър Диньо, карай нататък! Немой се затраляй като пазарски чан.
— Ти си гледай вътре твойто, аз — мойто. Всеки да си знае неговото! — ще издума бай Костадин и най-невъзмутимо ще продължи.
„Какъвто попа, такива и настоятелите. Как ги господ събра!” — думаха в село. — „Една майка да ги бе раждала, нямаше така да се уйдисат.”
И поп Пиндю вършеше чудатости, ала хората бяха свикнали с тях, нозасмиваха се и не му връзваха кусур. Баба Велика Топалска беше погребал посред нощ, за да ке губи от работния ден. Вършеел на „Гогова лъка”, като му казали, че е умряла.
— Не можа ли да почака още малко? Има и други за умиране, ала стискат зъби, оти видят какво е вре мето — харманско.
Другуш пък леля Ирина го била срещнала с натоварено муле със слама. Вървял напреж мулето със затворени очи — спял! Срещата била неочаквана и мулето се дръпнало, та му се изхлузил оглавника. Сепнал се попът и отворил очи.
— О, миличек батю попе — рекла му уплашено тя, — ами ти вървиш и спиш! Как тъй?!
— Ами тъй. Има си мурафет. Белким ти не можеш?
— Не мога я. Ами какво караш?
— Не видиш ли — дърва.
— Как... дърва! Нали е... слама?
— Я ли не знам, дето съм секал дървата и съм ги редил едно по едно, и съм ги тварил. .. или тебе дървата ти се видят слама! ... Господи, прости й, дето не може да види дървото в очите си, а вижда сламата...
Разтъркала леля Ирина очи, опулила ги, гледа. . . пак слама. Тръгнала, повървяла и си рекла да опита и тя може ли като попа да върви, и да спи... Та се беше хлацнала в едни камене...
Та. . . изпразни се дюкянът, затвори бай Пастол тефтера, заключи вратата и седна при тях.
— Е, кажи, попе, какъв е тоя зор, та правиш събирание?
— Слушайте — започна поп Пиндю, — викам. . . какво ще кажете, ако речем да обуем света Богородица? Да й купим кундури, срам ме е от другите светни да я гледам боса. И вие трябва да се срамувате. Свети Илия, например, дето е по-долен от нея, има чизми, пък тя — майката господьова — боса. Затуй...
— Чакай! — пресече го старият даскал, — не обичам да седя на празна ясла. И акъла не ми сече.
— Грехота е! — опули се Стойчо Бабугерът. — Нали, попе?
— За пиенето... не е казано нищо, значи — може, ала за ядене — сакън!
— Щом е тъй.., ако речете... и на мене ми се яийнва — уморих се! — рече бай Пастол и като никой ме му възрази, стана и донесе по шишенце от сто грама сливовица за всеки.
Чукнаха се, пийнаха мълчаливо.
— Бе то... хубаво казва попът — подхвана бай Костадин, който почувствува, че гърлото нещо го погъделичка. В неговия двор беше общинският казан, дето варяха сливовицата, та често го слушаха да пропява. И сега, откакто бе влязла „страстната седмица”, гърлото му бе съвсем пресъхнало.
— Че трябва да й се купят кундури, трябва, ала не може ли да почака още малко? И това лято да изкара боса, пък за зимоска — види щем. . .
— Вижте какво — подхвана Стойчо Бабугерът, — няма защо да се стискаме, Какво сега, какво зимоска? В черквата и през лятото е студено. Нали Стойкина Мария, като беше влезла еднаж сама да запали кандилата, та бе чула света Богородица три пъти да кихне. От какво е? — питам ви. Нали от настинка? То... че ще се правят кундури — ще се правят, ама я викам да са от лустро. [*] По ще й прилягат.
— Тъй, тъй... — потвърдиха другите.
— Ама чакайте бе, хора! Вие за какви кундури разбрахте? Аз казвам за ковани от жълта или сребърна тенекия!
— Холан и ти, попе — скочи дядо Стойчо, — че какво топло държи на ногите тенекия! Ама си и ти! ...
— Още едно не е изпразнил и се опетла като петел в кълчища, пък за повече — не знам! — засмя се Даскалът и се обърна към попа: — Хайде, кажи и от тебе, та да ти е простено!
— Сипи и от мене! — нареди попът.
Бай Пастол донесе дамаджанката от тезгяха, напълни шишенцата и я остави на масата. Пиха всички наред по едно, сетне завториха, по-сетне потретиха и реда се обърка. Препирните станаха по-големи и спорът какви кундури да се направят на света Богородица все още оставаше нерешен. По едно време на вратата силно се потропа. Всички млъкнаха и се спогледнаха.
— Кой е? — понита бай Пастол и с несигурни крачки тръгна да отвори.
— Чакай!— спря го попът. — Това е попадията.
— Тука ли е попът, батю Пастоле? — попита тя отвънка
— Тука е. Тука са и всички настоятели и имаме важно събирание ~ отговори бай Пастол и намигна лукаво.
--Сетам се аз какво ви е събиранието, щом сте се заключили, караконжури неедни. Не ви ли знам! Станвайте бърже, додето. . .
— Попадийо — извика попът с възможната най-голяма строгост на гласа си, — Вземи ключа, отвори черквата и кажи на Тодора да клепе камбаната! Ние. . . още малко, да подпишем протокола и ще дойдем!
— Кажи пепел! — викна му попадията.
— Ха сега де! — изрече попът тихо. — Фана ме на тясно! — И ревна, колкото му глас държи: — Ще ти дам аз тебе един фефел! Върви, додето не съм излял!
— Пукница дано та... — прокълна попадията. Чуха стъпките й и се засмяха.
— Жена! — изговори бавно попът. — Най-ничтожната земна твар.
А в черквата чакаха... Беше се събрало цялото село. Мъжете вън на двора приказваха, децата вътре се гонеха, жените се смееха — всички обхванати от предпразнично настроение. Два пъти биха камбаните, но търпението на хората се изчерпи. Кметът прати разсилния да вика попа и той начаса оттърча. Като наближи дюкяна, стори му се, че се пее. Ослуша се и погледа през една дупка на кепенка. И видя картинката: седнали на столовете около масата, настоятелите и попът се бяха хванали през рамо, като на хоро, и тихичко пееха:Мари Радо, бяла Радо,
пустини ти черни очи.В душата му се надигна възмущение и той удари няколко пъти силно с юмрук по вратата. Онези вътре се стреснаха, занемяха. ..
— Кой тропа? — сърдито и страшно извика Пастол.
— Дядо попе, хайде бре, цяло село те чака! — ядоса се и разсилният. — Срамота е!
Идем, идем!... Тръгваме... — обади се попът. — Събиранието свърши.
Вън хладният въздух ги лъхна и поразведри размътените глави на попа и настоятелите. Влязоха в черквата и заеха обичайните си места. С помощта на клисаря поп Пиндю облече одеждите си, отвори царските двери и застана смирен и кротък досущ като самия бог-саваот.
— Во имя отца, и сина, и святаго духа... Кръстете се! Защо не се кръстите? . . . Амин! — извика троснато поп Пиндю. — И щом казах „амин”, значи всичко е свършено. Какво сте опулили очи и ме гледате? Или не сте ме виждали? Грешни сте, всички сте грешни! Аз и черковните настоятели трябваше да се молим за изкупления грехов ваших. И се молихме досега. През постите много от вас вместо да ядат незабелен качамак с рядка каша, фасул и леща, патати и сол, пи перки и лахана, са се блажили. Затова и господ ни подмина — няма да възкръсне в нашето село. Ала той е много милостив, дълготърпелив и не до конца прогневается. И рече: тези, които не са накусили блажно през великите пости и коремите им са се свили, та са станали като смачкана гайда в торба, могат да се об лажат още сега.
Другите — утре по пладнина, на второто възкресение! За онези, които не са блажили — Христос возкресе! — извика гръмогласно той и се обърна към стария даскал на клира: — Хъ, Диньо!
И запя тогава стария даскал едно хубаво, едно сладко. . . и уж думите на „Христос воскресе”, пък мелодията излезе на „Пейни ми, пейни, Петкано, в тая ми гора зелена...”
— Карай, Даскале! — провикна се Пастол бакалинът и му заприглася.
Отпушиха се гласовете и на другите черковни настоятели, та стана един Великден. . . Три дена се люля селото от смях... И три месеца след това поп Пиндю стоя „заточен” в Араповския манастир само на хляб и вода, пост и молитва.Разказал: XР. ДАСКАЛОВ
*. дюзен — инструмент
идимат — място в черквата, където попът приготвя комката
*. лустро — лъскави лачени обуща
Няма коментари:
Публикуване на коментар